Благоевградчанинът Георги Цурев – момчето, което избра плуването пред футбола
-
- ноември 11, 2019
Състезателят на варненския плувен спортен клуб „Астери“ Георги Цурев е роден в Благоевград. Открит е за футбола от местната легенда Ивайло Андонов, който е част от златната селекция на Димитър Пенев за СП САЩ’ 94. Въпреки това Георги предпочита плуването. Заминава за Германия, заедно с майка си и брат си, в търсене на по-добри възможности за реализация в спорта. Но се връща… И избира не родния Благоевград, а Варна. Защото спортен клуб „Астери“ го среща с треньора Динко Юкич, на когото Георги се доверява изцяло, а така е и до днес…
– Георги, през тази година спечели 79-ото издание на плувния маратон „Галата – Варна“, който е емблематично състезание не само за региона, а и за цялата страна, тъй като е най-старата плувна надпревара у нас. Какво беше чувството?
– Състезавах се за първа година, за мен беше нещо ново, още повече че плувам предимно в басейн. Смятах, че имам шанс да спечеля, въпреки че нямах опит, тъй като нашите тренировки са насочени към издръжливостта, и бях сигурен, че нивото ми е достатъчно добро, за да мога да се сравнявам с другите, които имат повече опит в маратоните. Придържах се към тактиката да си пазя повече силите за накрая и да не се отделям от основната група, а в последните метри да спринтирам. Така и стана… Това лято плувах на три маратона, харесва ми, по-различно е, отколкото в басейна. В морето може да се случи всичко и това е най-интересното, но въпреки това аз предпочитам да плувам в басейна.
– Смяташ ли догодина да се включиш в юбилейното издание на маратона „Галата – Варна“, след като вече го спечели…
– Да, разбира се. Стига да съм жив и здрав. Състезанието много ми хареса, интересно е за мен. Стига да съм във Варна, винаги бих участвал с удоволствие.
– Освен варненския спечели и бургаския маратон тази година…
– Да, а също така спечелих и маратона в Бяла, който беше преди „Галата – Варна“. Това беше първата ми победа на подобен тип състезание в открити води и се оказа своеобразна загрявка за мен преди „Галата – Варна“. В Бургас маратонът също беше доста оспорван, там поделихме първото място с още едно момче.
– След успеха на „Галата – Варна“ заедно с твоята съотборничка Василики Кадоглу плувахте и на маратона в побратимения на Варна град Дордрехт. Разкажи повече за това участие, което имаше и благотворителен характер?
– Беше много хубаво, много добре ни посрещнаха. Чакаха ни още на летището, за да ни откарат в Дордрехт, срещнахме се с кмета на града, както и с олимпийския шампион на 10 км в Пекин, холандеца Мартен ван дер Вейден.
През втория ден ни показаха най-важните забележителности на Дордрехт. Цялостната организация на маратона беше много добра. Плувахме в каналите на града и беше много интересно. За първи път плувам в подобни условия. Дистанцията не беше много дълга, но като цяло не ни беше лесно, тъй като трябваше да плуваме срещу течението.
– Какви забележителности видяхте в Дордрехт, какво ви впечатли?
– На първо място ме впечатли поведението на хората, въпреки че сме чужденци, те ни приветстваха много топло, приеха ни като част от тях. Посетихме местната църква, трябваше да изкачим около 600-700 стъпала, за да стигнем на върха, откъдето се разкри невероятна гледка към три реки, които се вливат една в друга. Опитахме различни местни специалитети. Много от хората, които срещнахме там, казаха, че често идват във Варна и много им харесва. В Дордрехт водят по-спокоен живот, дори вечер оставят прозорците отворени, вижда се от улицата как живеят вътре в домовете си, но те нямат притеснения от това.
– Освен Дордрехт кои са другите интересни места по света, на които те отведе плуването, и какво ти хареса там?
– Аз живях в Германия от 2013 до 2016 г., там съм обиколил доста градове за състезания. Миналата година ходих във Финландия на Европейско първенство за юноши, Хелзинки много ми хареса, запознах се с много хора, дадох си сметка каква е конкуренцията в моята възраст. Преди това съм ходил на състезания в Сърбия, Македония, Гърция, Испания, в Хърватия също, понеже треньорът ми е от там.
– А кога започна с плуването?
– Аз съм от Благоевград, започнах да тренирам плуване през 2008-2009 г., бил съм 7-8-годишен. Да си призная, в началото не исках изобщо, но повечето ми приятели се бяха записали и аз си казах – защо да не отида и аз да видя как е. Започнах, бях много активен, не ме свърташе на едно място, но по някакъв начин успях да се успокоя във водата, имах време да размисля над доста неща. По същото време тренирах футбол, което беше най-важно за мен тогава, ходех също на актьорско майсторство, на рисуване, на баскетбол… На първото си състезание по плуване четири пъти се наредих на второ място и понеже мразя да губя, това ме мотивира да продължа. Казах си, че ще тренирам много сериозно до следващото състезание, ако трябва ще спра с футбола, въпреки че имах покана от елитен клуб от Благоевград по онова време. Прецених, че плуването е за мен, защото е индивидуален спорт, при колективния, ако отборът загуби, отговорността е обща, а ако загубя в басейна, знам, че сам съм си виновен. През 2013 г. получих покана от германски клуб да тренирам там и решихме да отидем с майка ми и брат ми. Бях постигнал много силно време за моята възраст тогава, което явно ги е впечатлило, и понеже майка ми е била студентка в Германия, има и доста близки оттогава, решихме да се преместим. В началото ми беше тежко, трябваше да науча немски, но с времето свикнах. Няколко години по-късно обаче имах проблеми с раменете, почти една година бях спрял да тренирам плуване, бях загубил мотивация. През лятото на 2016-а дойдох до Варна, за да се видя с Василики Кадоглу, защото сме близки приятели, и така се запознах с треньора Динко Юкич. Благодарение на него не спрях да тренирам плуване и така до ден днешен. Той ме мотивира, заради него реших да се преместя във Варна. Успехите, които е постигнал, са значими – има четвърто място на олимпийски игри, европейски и световен шампион е и мисля, че той е най-добрият треньор в България. Научи ме на неща, които никой друг не ми беше показал преди това. Видях доста голяма разлика в плуването си след това, подобрих си времената още на следващото състезание, на което се явих. Най-трудно ми беше да убедя майка ми, че трябва да се върна в България. Тогава бях на 15 години и за нея не беше лесно да ме пусне да живея сам във Варна, а те с брат ми да останат в Германия. Когато видя, че това да съм в България ме прави щастлив, се съгласи.
– Какви качества разви у теб плуването?
– Кара ме да бъда по-спокоен, да размислям повече над нещата. Когато започнах да тренирам, бях много палав, никой не можеше да се справи с мен, но първата ми треньорка Валентина Атанасова в „Пирин“ успя да ме научи на дисциплина. Тогава се промених и пораснах.
– Кое е най-важното, което научи от треньорите си през годините?
– Взаимоотношенията с тях ме научиха на респект и уважение. От всеки треньор съм „взел“ различни неща. Настоящият ми треньор Динко се опитва да ми покаже как трябва да живея правилно, да бъда по-позитивен, да не обръщам внимание на негативните неща. Аз живях с него две години, след като се преместих във Варна. След като се завърнах от Германия, си позволявах да ям различни неща, които са вредни. В началото ми беше трудно да се справя с това, но благодарение на неговата настоятелност постепенно свикнах. Сега вече съм самостоятелен, но ако не бях живял с треньора ми в началото, може би всичко щеше да е много различно за мен.
– Смяташ ли, че щеше да бъдеш човекът, който си в момента, без плуването?
– Не мисля… В момента не мога да си представя живота си без плуването, не знам как ще ми протича ежедневието, ако не са тренировките и състезанията. Когато се запиша в университет, вече ще се опитам да се фокусирам върху следването, защото все пак спортът е до време, а искам да постигна нещо в живота си и след това.
– Лесно ли се научи да плуваш, изпитваше ли страх в началото?
– Не, изобщо. Баща ми ми беше показал как да се задържам над водата, но не мога да кажа, че съм можел да плувам, преди да започна да тренирам. Още първия път, когато отидох на басейна, видяха, че не съм за малкия и решиха да ме преместят на големия, тъй като не изпитвах никакъв страх от водата. Беше ми забавно, често излизах и скачах във водата, много ми се караха за това, често ме наказваха, защото не мислех за последствията от постъпките си, но постепенно се научих на дисциплина. За момента плуването е моят начин на живот и това ме прави щастлив.
– С какво смяташ, че превъзхождаш конкурентите си?
– Не бих казал, че ги превъзхождам. Смятам, че това, което ме държи е умението да бъда позитивен, дори когато не показвам толкова добри резултати. Знам, че трябва да имам доверие в плановете, които треньорът ми прави. Това според мен е най-важното. Ако не се довериш на треньора си, тогава не мисля, че може да се върви напред. Психиката също е много важна за успеха.
– Как успяваш да се концентрираш на старта, мислиш ли за това как твоите конкуренти ще се представят или се фокусираш върху твоето плуване?
– Зависи какво е състезанието. Ако е по-маловажно, тогава съм доста по-спокоен. Всеки път обаче се фокусирам върху това, което треньорът ми каже и целта ми е да победя. Винаги скачам с настройката да победя, а каквото е писано се случва.
– В кой от стиловете се чувстваш най-уверен?
– 200 мера гръб и 100 метра свободен стил. Като по-малък плувах доста повече дисциплини, но в последствие реших да се фокусирам върху тези, които са ми най-силни.
– Подобрил си доста рекорди в различните възрасти. Какво е чувството да си най-добрият?
– От 10- до 12-годишна възраст имах доста подобрени рекорди, сигурно над 40, и на всяко състезание скачах за рекорд. От днешната ми гледна точка обаче не мисля, че са нещо специално, особено ако ги сравня с най-добрите резултати в света. Затова рекордите не ме вълнуват, гледам да плувам на ниво, а каквото има да стане, ще стане. Вземам пример от треньора си, който ме учи, че ако искам да се сравнявам с най-добрите на световно ниво, е важно да не мисля изобщо за постиженията у нас.
– Кои са идолите ти в плуването?
– Разбира се, както всеки, който обича този спорт, и аз се впечатлявам от резултатите на Майкъл Фелпс. Още от малък му се възхищавам.
– А от футбол продължаваш ли да се интересуваш?
– О, да, аз съм голям фен на футбола. Подкрепям моя отбор „Левски“, дори пъпът ми е хвърлен на „Герена“ по инициатива на баща ми. От чуждестранните клубове съм фен на „Барселона“. Напоследък нямам толкова време да играя футбол, често тренирам двуразово на басейна, а и е опасно да не се контузя, но за щастие гледам често мачове на моите два любими отбора.
– Не съжаляваш ли понякога, че не си поел по този път, тъй като футболът е доста по-популярен спорт?
– Няма да крия, че съм се замислял за това. Като дете тренирах при Иво Андонов, който е участник на световното първенство в САЩ през 1994 г. Той ме забелязал в едно училище как играя, след това се свързал с баща ми, за да ме покани да отида на една от тренировките му. По-късно поех към плуването, въпреки че в този спорт няма толкова развитие, колкото във футбола. Не беше изключено да стана добър футболист, но не съжалявам, защото плуването ме свърза с много приятели.
– Каза, че от баща ти идва любовта ти към „Левски“. Той подкрепи ли решението ти да предпочетеш плуването пред футбола?
– Да, разбира се… В началото съжаляваше, няма как да е различно. Но когато започнах да постигам успехи, се радва за мен. Най-голяма подкрепа ми дава майка ми, тя никога не е преставала да бъде до мен. Баба ми и дядо ми също. Близките хора около мен са това, което ме държи.
– Смяташ ли, че ще успееш да намериш реализация в плуването?
– В бъдеще обмислям да замина за Америка, имам около година, за да взема решение. Мога и да почакам още една, докато постигна по-добри резултати, за да отида в по-добър университет. Надявам се и някой от моите съотборници да дойде с мен. Когато свикна на едно място, ми е доста трудно да се разделя с хората, но знам, че ако искам да постигна нещо в живота, понякога трябва да се лишавам от това, което обичам.
– В каква сфера ще продължиш образованието си?
– Все още не съм решил. Първо мислех за актьорско майсторство, но в момента съм се спрял на психологията, смятам, че би ми помогнала много в живота, след като завърша.
– Как успяваш в момента да съчетаваш учението и спорта?
– Аз съм 12 клас в Спортното училище „Георги Бенковски“. Ако не беше подкрепата на учителите там, не смятам, че бих се справил. Както ви казах, понякога тренирам двуразово на басейна, а като прибавим и сухата тренировка, се събират по три на ден. Справям се, защото съм на индивидуален учебен план. Не забравям, че трябва да завърша успешно образованието си, но основната цел пред мен сега са Олимпийските игри през 2020 г. Все още не съм се отказал и смятам, че ако остана позитивен, имам реални шансове да спечеля квота за участие. Концентрирал съм се върху 200 метра гръб, защото това ми е коронната дисциплина. Имам секунди, които трябва да сваля, и не е лесно. През юни следващата година мисля, че ще е последното състезание, на което може да се спечели квота за Олимпиадата.
– Кои са най-незабравимите емоции, които ти донесе плуването досега, най-ценните успехи, които си постигнал?
– Доста са… Може би първият ми рекорд на 50 метра гръб за възраст златна рибка при децата, тъй като този резултат не беше подобряван повече от 30 години. Незабравима ще остане емоцията, когато покрих норматив за европейското първенство за юноши миналата година на Балканиадата в Хелзинки, където станах вицешампион. Много се зарадвах и след това, когато слязох под две минути на 200 метра гръб, миналата година декември месец стана това. Всеки един старт носи емоция…
– Трудните моменти…
– Когато отидох в Германия, в началото се справях доста добре, постигах първи времена. След това обаче дойдоха моменти, в които не постигах нищо, резултатите ми бяха доста по-слаби. Тогава започнах да се колебая дали да продължа с плуването, или да се откажа. Все пак успях да се задържа, майка ми ми помогна много, продължава да ме подкрепя до ден днешен, за което й благодаря. По същото време дойдоха и проблемите с рамената, ходех всеки ден на физиотерапия, дори ми казаха, че има вероятност да не продължа с плуването, тогава ми мина през ума, защо пък да не се върна към футбола, не ме свърташе на едно място, трябваше да правя нещо. Започнах да тренирам в местния отбор и видяха, че имам талант, искаха да продължа, но аз им казах, че всъщност дойдох в Германия заради плуването и няма как да се откажа толкова лесно. След това дойдох във Варна и всичко постепенно се нареди. За втори път предпочетох плуването пред футбола.
– За какво мечтаеш оттук нататък?
– Мечтая да отида на Олимпийските игри, да спечеля златен медал. Да участвам на световни и европейски първенства. Аз съм си такъв, не се отказвам, дори в моментите, в които се усещам слаб, мотивацията, която нося в себе си, ме държи. Борбеността ми е заложена, наследил съм я от майка ми и от дядо ми, те и двамата са ме учили да не се предавам.
Вестник “ Топ Преса „
Be the first to leave a review.
