Една съдийска история от 2001 г.от един младши съдия тогава..
-
- септември 28, 2019
Здравейте, безбройни почитатели мои! Алилуя! Ето че отново сме заедно! За пореден (но не и последен) път ще Ви досаждам с моите жестоко разтърсващи размисли, страсти и спомени. Каква поредна житейска драма, уважаеми дами и господа! Откакто Мис Желание ме удостои с вниманието си и пред целия свят ми направи предложение за брак, което аз, разбира се, приех, не спирам да се нося на крилете на любовта! Никой никога не ми е писал толкова нежни, толкова топли, толкова мили слова! Не на седмото – направо на седемдесет и седмото небе съм от щастие! Мис Желание е моята муза, моето вдъхновение, моето съкровище, моята принцеса, моят сън, моят блян! Напълно забравих за кохортите преследващи ме поклоннички и сега съм само неин! Когато мисля за нея, пред очите ми изплуват следните прекрасни стихове:
„Искам да остана буден,
цяла нощ да гледам теб,
как в съня си се усмихваш
с невинност на дете.
Искам да остана буден,
омагьосан от мига,
в твоя сън да се изгубя,
с теб усещам любовта.“
Желанията на моята любима са закон за мен! След като в предишния си коментар тя поиска от скромната ми персона още и още (във всякакъв смисъл), веднага ще задоволя това й щение, като опиша една съвсем малка част от видяното и преживяното като младши съдия в Окръжен съд-Благоевград. Събитията се развиха в периода март 2001 – септември 2003 г. и бяха особено „затрогващи“ със сюрреализма си.
Подвизавах се като младши съдия цели 2 години и 6 месеца. Да ме прощават сегашните младши колеги, но в момента те, дори и много да искат, пак не могат да участват в такъв „сървайвър“, на какъвто бяхме подложени ние – просто времената са други. Нищо не знаят те за онази „романтика“ да си младши! Нас не ни обучиха в НИП (той още не беше създаден), а направо ни хвърлиха в „дълбокото“ да се „оправяме“ някак. Тогава в съдилищата нямаше интернет. Не бяха разпространени и правноинформационните системи. Нямаше как за 5 минути и няколко кликвания на мишката, както сега, да стигнеш до решението на сложния казус. Черпехме мъдрост от едни тънички синьо-бели книжки с практика на Върховния съд, които излизаха с огромно закъснение, и от конкретните актове на касационната инстанция по делата ни, когато се върнат след осъществения контрол. Беше голям „купон“, защото нерядко се случваше един състав на Върховния съд да отмени и да върне с ясни и точни задължителни указания, а после друг състав да каже, че тези указания не са били правилни и отново да отмени. В подобни хипотези не ни оставаше друго, освен да мигаме като мишки в трици и да цъкаме „умно“ с език.
Тогава нямаше случайно компютърно разпределение на делата – „случайно“ ги разпределяха с резолюции заместник-председателите на съда по тяхно усмотрение. Така „случайно“ всички въззивни частни дела се оказваха на доклад само на нас, младшите съдии – „за да се учим“. Ех, живот, здравей, здравей! Друга „екстра“ в някои състави беше особено „вълнуваща“: в залата се влиза, да кажем, с 9 дела, разпределени поравно; ако всички бъдат обявени за решаване, председателят ги „преценяваше“ по сложност, прилагайки един невероятно оригинален метод – методът на пръста; в какво се изразяваше последният, мислите? Шефът си слагаше водоравно пръста до делото и ако последното беше по-дебело от пръста му (а той имаше тънки пръсти), значи е трудно и сложно; тогава задраскваше своето или на другия член име от корицата (като докладчик) и пишеше отдолу името на младшия съдия; този особено „сакрален“ акт означаваше, че докладчикът е сменен и „честта“ да напише решението по делото вече се пада на „щастливия“ трети член на състава, а именно – младшия такъв, отново с „железния“ аргумент – „да се учи!“. Апропо – въпросният заместник-председател на съда и председател на състава беше един прероден Йордан Йовков (майсторът на късия разказ), както се шегувахме помежду си, защото притежаваше изключително ценното умение на 3 страници (барабар с „шапката“ и диспозитива) да каже всичко важно по казуса. Сега се опитам да му подражавам и вече виждам, че все повече се приближавам до „оригинала“. Когато чета тогавашни мои решения, не мога да си ги позная – все едно ги е писал някой друг – толкова са хубави, подробни, подредени, за разлика от настоящия ми „бълвоч“. Тогава много се стараех да се докажа – на себе си, на старшите съдии, на адвокатите, на страните. В очите ми направо гореше „комсомолски“ плам. Кому е било нужно всичко това, се питам сега, но отговор не откривам.
Друг интересен аспект от тогавашната ни работа – окръжните съдилища бяха „втора първа“ инстанция и страните си пазеха всички важни доказателства за пред нас. Нямаше я сегашната „цедка“ на чл. 266 от ГПК. В резултат на това заседанията продължаваха порядъчно дълго, понеже почти по всяко дело трябваше да разпитваме маса свидетели и вещи лица – „идилия“! „Киснехме“ в залата по цял ден, вършейки това, което по принцип трябва да направи районният съд. В сравнение с тогава, сегашните заседания са си направо „песен“!
Преживях истински шок, когато отидох на първия си семинар като младши съдия. Дотогава си мислех (интересно защо), че съдилищата от цялата страна правораздават еднакво (според мен именно това трябваше да е „целта на занятието“), но се оказа точно обратното – в България всеки окръжен съд и подопечните му районни работеха посвоему, прилагайки „собствен“ ГПК! Представете си – функционираха цели 28 различни „ГПК-та“! Всеки окръжен съд имаше свой прочит на процесуалния закон и за адвокатите, които се явяваха по дела в различни съдебни райони, нямаше никаква сигурност как ще процедира съответният съд по дадения казус. „Галимацията“ беше пълна! В това отношение трябва да се приветства сегашната обилна тълкувателна практика на ВКС, която доста уеднакви нещата и даде поне някаква относителна стабилност, макар че това се случи пък за сметка на бруталното дописване на закона, а, както знаем, подобно правомощие на върховните ни съдии (колкото и да ги обичаме и уважаваме) не е предоставено… Та на този семинар с голямо удивление разбрах от младши съдии от други окръжни съдилища, че в правния „мир“ съществуват тълкувателните решения на съдия Благовест Пунев от януари и юли 2001 г., изключително важни за въззивното обжалване по ГПК, и че те вече се прилагат в страната, а ние в Благоевград даже не бяхме чували за тях, камо ли да ги прилагаме. Голям срам брах тогава, голям! Чувствах се като пълен идиот, въпреки че аз най-малко имах вина за това (впоследствие ми се случи да имам такова усещане още много пъти, та свикнах). Питах се дали наистина ние в Благоевград сме най-големите задръстеняци и мързеливци, та не сме разбрали за тези наистина основополагащи тълкувателни решения, истински „жалони“ на правилния граждански процес. Оттогава още ми „държи влага“, та сега винаги гледам да си „сверявам часовника“ с теорията и практиката, за да не се излагам „като кифладжия“, както казва баща ми.
Спомням си, че като младши съдия на практика нямах свободен от заседания ден – понеделник и сряда влизахме по административни и касационни НАХ дела, вторник и четвъртък – по въззивни граждански, а в петък беше „десертът“ – въззивни наказателни. Всяка сутрин – зала, а след нея – четене на делата за утрешната зала. Пишехме актовете си след работно време и в събота и неделя. Делата буквално „извираха“ от шкафовете. Почивен ден – что ето?! Тогава обаче бяхме млади и това не ни правеше впечатление. Ако сега мина на такъв режим на работа, ще се спомина още на втората седмица. Как съм издържал?!
Веднъж за известен период направиха експеримент – вместо два пъти, започнахме да заседаваме само веднъж седмично по административните и касационните НАХ дела. На заседание се събираха над 60 такива дела. След няколко подобни влизания в залата обаче установихме, че обикновено някъде след половината дела всички членове на състава вече дават „заето“ и не знаем къде сме и какво правим. Умората особено много „затискаше“ присъстващите прокурори, които по едно време започваха да говорят за искови молби вместо за жалби и също „зацапваха свещите“. Експериментът се оказа очевидно неуспешен и скоропостижно биде прекратен.
Друг интересен момент от онова отдавна отминало време – при четене на решение на районен съдия ми направи впечатление, че „мъдрите“ му мисли са ми много познати. Сравних ги с писмената защита на единия от адвокатите и се оказа, че съвпадат напълно, дори в решението бяха запазени правописните грешки на адвоката. Явно районният колега тогава толкова го е мързяло, че направо е копи-пейстнал писмените бележки и ги е превърнал в решение, без да си направи труда да остави макар и минимален свой „отпечатък“ върху тях, но на края на месеца, разбира се, си е направил труда да си прибере заплатата, въпреки че според правилата на морала такава не би трябвало да му се следва.
Особено показателен беше друг случай – прелиствайки въззивно гражданско дело, с изненада открих, че по средата му има цял „наръч“ от документи, които са от НАХ дело – акт за установяване на административно нарушение, наказателно постановление, писмени обяснения, жалба и т. н. „Чуждите“ документи сигурно бяха над 30. Те кротко си седяха зашити по средата на гражданското дело и така бяха стигнали до нас. Явно районният съдия въобще не си беше чел делото, дори и когато си е писал решението, и затова не беше „съзрял“ същите, макар те просто да „бодяха“ очите.
Интересен беше и първият ми досег с административните органи в битността ми на младши съдия. Спомням си, че бях докладчик по дело за спешното спиране блъскането на един хотел. Подписахме определението за спиране буквално час преди старта на самото разрушаване и радостният собственик изтича с копие на акта ни в ръка към кметството (тогава кметът заповядваше събарянето на незаконните сгради). По-късно обаче се върна, вече с каменно изражение, и съобщи, че хотелът му вече е в развалини, а от кметството му казали просто да вземе нашето определение и да си го завре там, където слънцето не огрява – такова беше тогава мнението на администрацията за актовете на съда, което и сега май не се е променило много.
Няма да забравя едно заседание, на което разглеждахме жалби срещу актове по ЗТСУ (някои зевзеци сполучливо го „превеждаха“ като Закон за Търсачите на Силни Усещания). Тогава по средата на едно дело председателят на състава ни най-невъзмутимо извади гребен от джоба си и започна да си разресва брадата. След като свърши този си „тоалет“, реши да се включи по-активно в спора, развиващ се пред нас, като даде напътствие на жалбоподателя вместо да губи ценното време на съда, направо да вземе една брадва и да премахне лозата на съседа, която му пречела. Изгубих ума и дума от това поведение на председателя. Направо ми „падна шапката“! Бях истински потресен! Ако това беше правораздаване, здраве му кажи!
Мисля, че за този път стигат толкова „усмивки от старите ленти“. В следващото ми кратко творение, живот и здраве, ще изложа „некои съображения“ досежно работата на районните съдии.
А сега ме извинете, колеги, но наближава времето за излъчване на любимия ми турски сериал – „Сълзи от Рая“. Радвам се и страдам с неговите герои. Не спирам да плача пред екрана – ред сълзи, ред сополи. Толкова искам най-сетне Дженет да разбере, че е дъщеря на Арзу и да се вземат със Селим! Крайно време е и колегите от турските правораздавателни органи да си свършат работата и да тикнат злодея Кая в кауша, където му е мястото! Ами бременната Йозлем, горкичката, дано Махир признае бебето! Е, как да не се разциври човек?! Нежната ми и чувствителна душа не трае всичките тез неправди, макар и само телевизионни такива! А на тези, които иронизират чистата ни, светла и възвишена любов с Мис Желание, ще отговоря с цитат от любима песен, изпълнена от крал Азис и кралица Глория (знаете, че за мен поп фолкът не е просто музика – той е РЕЛИГИЯ):
„Не сме безгрешни, но сме истински,
обичаме и тези, дето ни нападат,
защото имаме добри души,
души, които могат всичко да прощават!“
Обичам Ви! Обичайте ме и вие! До нови срещи в любимия „Правен свят“!
Вестник “ Топ Преса „
Be the first to leave a review.
