Книгата, заради която президентът на Македония каза: Безспорно Гоце Делчев е българин!
-
- септември 16, 2019
(Продължение от миналия брой!)
Аман, не ме мъчи со пари защото немам. Потрудете се там да помогнете в тоя кризис со по-траен дълг. Казах ти, не зная как се крепи престиж, но всички требва да съдействуваме за закрепване работата. От моя страна при първа възможност ще помогна, но виж че нова беля излезе. Стефан Павлев – прилепчанец, подчетник на Лютата, на своя глава предприел улавянето на Али бег Паланечки за когото стана дума там. У тебе со вера и клетва той уверява да даде сто ако вземат триста и да си делим на половина, ако вземат повече. От нас изисква пушки со патрони и содействие. По .границата, вътре в Кюстендил, той крои улавянето да стане на бугарска територия, а аз искам да стане в турско. Во всеки случай добре е клауза и посредника за парите да е наш и да се спогажда със Стефан. Ако Делчо намира за възможно в случай на улавяне човеко да се скрие во вашето скривалище, тогава предложете това нещо на Стефан. Словом гледайте, правете, но не отпускайте Стефан защото ще използваме нещо без да губим нищо. Хем трябва да се изпълни и моето обещание, дайте му пушки-кримки и една мартина поне за по сто патрона и един проводник и пишете пак вътре за съдействие без да му искат много пари. Заместете ятаците с наши, това е възможно и му дай некое момче. Аз намерих тук бърза телеграма. Не е чудно утре да замина за Северна България. Ако тръгна за всеки случай ще ти телеграфирам. Ако Делчев не дочака и дойде тук при вас, нека ме чака за преговори со когото и да е от властите в Дупница. Ваш Марко. Висока. Деветнадесет десети 1901 г.“
А в писмо на Никола Малешевски до Гьорче Петров в София, първият дава подробности, отново свързани с оръжието: „Брате Марко, кажи на Ахил, че благополучно заминаха братята нощес и занесоха мартини и три кримки. Взеха и приготвената мартина за Младен в Перник. Продумах им да остават Илия, но те настояха да го земат и аз не можех да стора нищо. Сега требва да се купува друга пушка. Началника в понеделник телеграфически заповядал на граничния офицер да дойде в Бураново и направи обиск у даскала Сапунджиев. Офицерът му отговори, че не влиза това в кръга на пограничните закони, затова не може никакъв обиск да прави за оръжие по границата. Сега началника е там у Бураново у даскало. Затова помогнете като помолите братя Иванови да кажат, че от тех ги е купил Терзиски от с. Бураново. Ваш Кольо“.
Писмата на Никола Малешевски засягат не само неговата революционна дейност, но и многостранната борба на ВМОРО през времето от 1895 до 1903 г. В дългогодишната си кореспонденция с редица легални и нелегални дейци на Вътрешната организация и Върховния комитет Малешевски се занимава с основните проблеми на организацията — с нелегалните канали и прехвърлянето на оръжие във вътрешността на Македония, с разпределението на това оръжие на четите, със самите чети – техния състав, райони на действие, загуби и прочие. Другата част от писмата, получавани или изпращани от него до Гоце Делчев и други легални и нелегални дейци, са дадени в приложението към книгата.
ПОСЛЕДНАТА МЕЧТА – СВОБОДНА И НЕЗАВИСИМА МАКЕДОНИЯ
След Илинденско-Преображенското въстание Н. Малешевски заминава за София, където се среща с представителите на ЦК на ВМОРО. Пристигат още Яне Сандански и Христо Чернопеев със своите другари, дейците от Западна Македония – Славейко Арсов, Пандо Кляшев, Деян Димитров и др. Тук са Сава Михайлов и Апостол Петков, както и Борис Сарафов. Отсъстват само Даме Груев, Гьорче Петров и Пере Тошев. Те остават да зимуват в Битолски окръг, където са се заели с възстановяване на разбитата организационна мрежа.
В София се устройват поредица съвещания за обсъждане на резултатите от въстанието и създаденото положение в Македония и в Организацията. „Заседанията нямаха за цел – разказва Христо Силянов, – а и заседаващите нямаха надлежните качества да вземат решения, задължителни за вътрешността. Касаеше се да се изяснят отделните мнения в другарска размяна на мисли по въпросите, които вълнуваха и гнетяха всички. Какво да се прави? Как да се действува занапред? Какво ново устройство би подхождало най-много на революционната организация и би й възвърнало силата и авторитета? Организацията беше сериозно раздрусана. Нейната мрежа бе разпокъсана повече, отколкото през коя и да е от аферите в ми налото. Нейната йерархия бе в голяма степен обезвластена, дисциплината – твърде разхлабена. Централният комитет загуби през време на въстанието твърде много от своето значение на върховно ръководно тяло. Това ненормално състояние пораждаше в софийските заседания ред въпроси от принципиален и тактически характер“.
„Заседанията имаха само този резултат – продължава Силянов – че установиха съществуващото разномислие и необходимостта от време, за да бъдат новите идеи напълно кристализирани, после разработени и популяризирани и най-после – обсъдени и приети от един законен общ конгрес“ .
Общият конгрес на организацията се събира в началото на октомври 1905 г. в Рилския манастир. На него присъстват 22-ма делегати от всички революционни окръзи. Почти всички участници са с оформена политическа линия. Рилският конгрес не само не донася единство на революционната организация, но слага началото на нейното разцепление.
В разискванията на конгреса се очертават двете течения на ВМОРО. Радикалното, т.н. „левица“, отстоява принципа на широката децентрализация. То е поддържано от Гьорче Петров, Пере Тошев и особено силно подкрепяно от Яне Сандански и други ляво настроени делегати. Трябва веднага да отбележим, че Никола Малешевски, въпреки че не е делегат на конгреса, поддържа радикалното течение на организацията.
Умереното крило е водено от Христо Матов и д-р Христо Татарчев. То получава много нападки и критики от конгреса. Неговата позиция е застъпвана и от най-авторитетния водач на организацията – Даме Груев: умерен реформизъм и централистична система в революционното движение.
След продължителни разисквания конгресът приема устав и правилник, благодарение на компромисите. В тях се отстояват идеите на автономията, изборността на всички длъжности, съществуването на четническия институт и др. Взето е решение ревностно да се пази независимостта на организацията, да не се допуска никакво влизане на външни чети и тяхното влияние в революционните райони в Македония.
Една година след Рилския конгрес се стига до окончателно разцепление. Никола Малешевски застава на страната на радикалното крило. И в този момент той остава верен на принципите и основната цел на ВМОРО – борба за извоюване на пълна политическа автономия на Македония и Одринско.
Третият окръжен конгрес на „серчани“, състоял се през август – септември 1907 г., възнаграждава Никола Малешевски с 30 турски лири в качеството му на пунктов началник, предвид заслугите му към „Вътрешната организация и частно на окръга“. Той не престава да мисли за поробеното българско население в Македония и особено за родното му Малешево. В тези години – 1904-1912-а, Дупница е градът, в който има непрекъснат поток от бежанци, прокудени от турските зверства в Македония.
Малешевски посреща с голяма радост и надежда младо-турската революция и обявяването на равноправието на всички националности в Турция през юли 1908 г. Няколко седмици след това той решава да посети и родното си Малешево, където му е оказано голямо уважение от населението, като негов пламенен защитник и борец за свободата на Македония.
Революционната дейност на Никола Малешевски в периода 1904-1908 г. получава висока оценка от неговите другари и съратници. Гьорче Петров го характеризира по следния начин в спомените си, записани от проф. Любомир Милетич през 1908 г.: „…добър и верен на Вътрешната революционна организация и сега, идеалист, безкористен (не приема организационни пари)“.
В историческата литература липсват данни, които да потвърждават, че след Младотурската революция Малешевски поддържа някакви връзки с ръководните дейци на Народно-федеративната партия и по-конкретно с Яне Сандански.
Както е известно, въпреки обещанията си, младотурците скоро започват отново да преследват българското население в Македония. Повтарят се познати картини на мъчения и притеснения, което дълбоко наскърбява Малешевски. Окончателният извод за него е, че спасението е само във възобновяването на въоръжената борба за освобождение .
В края на 1909-а и началото на 1910 г. младотурците окончателно изменят на прокламираните в началото принципи за равенство на всички народности в държавата. В стремежа си да възстановят някогашната сила на империята, те започват открита политика на отоманизиране на нетурските народности, която в Македония засяга преобладаващото българско население.
Тежкото положение и необходимостта от целенасочена и организирана борба срещу потисниците кара група бивши дейци от Солунски, Струмишки, Серски, Скопски и Битолски революционни окръзи да възстановят Вътрешната революционна организация през 1911 г. със старото име ВМОРО и със стария устав и правилници.
Основната цел остава същата: пълна политическа автономия на Македония и Одринско. В Централния комитет влизат Тодор Александров, Петър Чаулев и Христо Чернопеев. Организацията възприема тактиката на динамитните атентати в Македония и Одринско, с цел да се обърне вниманието на света върху тежкото положение на потиснатото население в двете области и да се подготви общественото мнение в България за война срещу Турция.
След възстановяването на ВМОРО бившите революционни ръководители получават инструкции да възстановят старата организационна мрежа, която по това време отново да служи като дълбок тил и база на македоно-одринското революционно движение.
Заминаването на първата въоръжена чета от България се осъществява на 29 юни 1910 г. В нея влизат Апостол Петков, Та-не Николов, Продан Христов, Христо Чернопеев, Стефан Чавдаров, Антон Бузуков, Георги Занков, Михаил Чаков и Михаил Скендеров. Четата преминава границата по нелегалния организационен канал при с. Бараково, Дупнишко. Поради този факт логично е да смятаме, че е изпратена към вътрешността на Македония със съдействието на Никола Малешевски.
Влошаващото се положение на населението в Македония след 1911 г. предизвиква все по-голямо съчувствие на Малешевски и другите революционни дейци в България, както и на цялата българска общественост.
През ноември 1911 г. младотурските власти в Щип организират масово клане на мирното християнско население, което дълбоко отеква в България. Новината за това кърваво деяние разтърсва душите на Малешевски, неговите другари и всички дупничани.
Силно страда той за дадените скъпи жертви. Още повече, че съществува заплаха терорът да се разпростре и върху родното му Малешево.
Злокобната вест предизвиква силно желание у него и от живеещите бежанци в Дупница и околията да грабнат оръжие и да се притекат на помощ на страдащите братя. Ентусиазмът обхваща и българите от цялата страна.
Вестник “ Топ Преса „
Be the first to leave a review.
