Connect with us

Култура

На 11 септември православната църква почита паметта на Света Теодора

Published

on

Света Теодора

ЧЕРНИГОВСКИ АРХИЕПИСКОП ФИЛАРЕТ (ГУМИЛЕВСКИ)

Sveta Teodora-alexandria

Дъщеря на богати родители, с прекрасна външност, дадена била за жена на добър млад човек. Младият мъж обичал жена си и животът им бил пример за щастлив съпружески живот. За нещастие, друг богат млад човек силно се влюбил в Теодора. Той я обсипвал с подаръци и пари, уверения и ласки, за да отклони Теодора от добрия път. Тя устоявала и не се поддавала на греха. Мъжът се обърнал за помощ към една лукава жена, която се занимавала с всякакви измами; продажната душа се заела с младата неопитна жена. След множество сатанински измами успяла да внуши на Теодора мисълта, че Бог не вижда нощните грехове. И престъплението било сторено през нощта. Но едва бил извършен гнусният грях – и Теодора почувствала горещо разкаяние. Измъчвана от съвестта си, тя не можела да понася присъствието на своя мъж, на роднини и познати. Напразно си казвала, че грехът ѝ не е известен на добрите хора и на Бога. Съвестта ѝ я изобличавала в неверност към съпруга и не ѝ давала покой. Накрая взела твърдо решение: да избяга от къщи и на пустинно място да изкупи престъплението си със строго покаяние.

Първо отишла в един женски манастир, където я приели с любов. Игуменията, като забелязала скръбта ѝ, дала ѝ да чете Евангелието. И ето, Теодора прочела: няма нищо скрито, което да се не открие (Мат. 10:26). Вцепенила се от ужас. Скубейки косите си, решила веднага да открие на настоятелката своето престъпление. „Ако има покаяние за мен – казала тя, – ще скъсам връзките си със света и ще моля Бога да ме помилва“.

Но се бояла, че мъжът ѝ ще я открие в женски манастир и няма да ѝ позволи да изпълни подвига на покаянието. Решила да се скрие в мъжки манастир. Стигнала до Октодекадския манастир, преоблечена в мъжки дрехи. Отначало настоятелят заповядал да не ѝ дават отговор до сутринта. През нощта Теодора останала извън манастира. На заранта ѝ казали: „Ти си млад и изнежен евнух, а манастирският устав е строг и суров, затова не можем да те приемем“. – „Ще умра от глад, но няма да си отида от манастира“ – отговорил мнимият евнух.

Настоятелят отстъпил. Така Теодора се озовала в същия манастир, в който лежали мощите на св. Томаида, отдала живота си за опазването на съпружеската вярност. Това естествено укрепило решимостта ѝ за подвизи. Оттогава тя предпочитала да умре, но да не отстъпи от стените на обителта. Приемането и оставането ѝ в Октодекад смятала за знак, че небето не е отхвърлило желанието ѝ да се кае. Възложили ѝ работа в манастирската градина, носене на вода където има нужда и накрая почистване на целия двор; същевременно тя не прекъсвала поста, бденията, общите и килийните молитви.

Със смирение Теодора си казвала, че според тежестта на нейното престъпление, възложените ѝ послушания са дори твърде леки и снизходителни. Тя сама поискала да увеличи трудовете си и в ревността си стигнала дотам, че приемала храна само веднъж в седмицата. Старанието ѝ в духовните подвизи привличало към нея милосърдието на Спасителя, та игуменът и братята оставали изумени от упорството ѝ. Като една нова евангелска блудница тя се разпъвала на кръста на умъртвяването, непрестанно падала пред нозете на Христа, денонощно ги умивала със сълзи на покаяние.

И Теодора не само получила прошка за греха си, но и достигнала висока степен на духовно съвършенство. Божествената благодат започнала да се проявява в нея видимо. Така веднъж един крокодил, който поглъщал хора, издъхнал по думата ѝ.

И въпреки всичко, Господ допуснал подвижничката да претърпи страшно изпитание. Настоятелят я изпратил в града с камили, на които да натовари елей и хляб, и да се върне в манастира. Заповядал ѝ, ако нощта я завари на път, да отседне в деветия манастир (той се намирал на девет мили от Александрия). Тук една девойка, приемайки Теодора за мъж, искала да я склони към грях, но била отхвърлена със смирено негодувание. Тогава в някакво безсрамно изстъпление тя се хвърлила в обятията на случаен човек. Заченала, а родителите ѝ искали да узнаят кой я е прелъстил; казала, че виновник за нейното престъпление е монахът от деветия манастир, и посочила деня, времето и мястото, на което се срещнала с него. След като отправили оплаквания в този манастир и било направено разследване, изяснило се, че виновникът е Теодор.

Монасите от деветия манастир се обърнали с гръмки обвинения към Теодор и призовавали настоятеля на манастира за най-строго наказание на подвижника заради оскърбяването на цялото монашество. Смирената Теодора, разбира се, можела да се оправдае веднага, но тя дълбоко чувствала своите недостатъци пред Божията святост, затова решила да усъвършенства душата си с доброволни скърби.

Изгонили я от манастира. Направила си колиба близо до манастира и се приютила в нея.

Когато девойката – обвинителката на Теодора – родила, донесли детето при Теодора, като при баща, който трябвало да го отглежда. И тя започнала да храни това доведено дете с млякото, което съседните овчари ѝ давали от състрадание. Самата тя се задоволявала с дивите пустинни треви, а за утоляване на жаждата пиела морска вода. Колко скърби претърпяла тази нежна женска душа, обсипвана с насмешки от дръзката притворна праведност! Какво ли ѝ е струвало да понася и горещия зной, и влажния студен зимен въздух! Лишена от възможността да живее с хората, тя живеела с пустинните зверове. Всичко това понасяла мълчаливо и с любов цели седем години.

Седем години след изгонването ѝ монасите от деветия манастир, които искали наказание за Теодор, се явили при настоятеля и го помолили да приеме покаялия се евнух. Приели го, но при условие, че ще се затвори в уединена келия със своето дете и няма да излиза от нея.

Затворничеството на Теодора продължило две години. Малко преди смъртта ѝ манастирът търпял голямо бедствие: от сушата нямало вода в кладенците и дори в езерото. Игуменът повикал братята и казал: „Само отец Теодор чрез почиващата на него Божия благодат може да ни спаси“. Повикал Теодор от неговата уединена келия, наредил да вземе съд и да донесе вода от кладенеца, който – знаело се – бил напълно пресъхнал.

Отишла с думите „Благослови, отче“. И почерпила вода от кладенеца, който в миг се напълнил с вода и повече не пресъхнал през останалото време на сушата.

Преди смъртта си Теодора преподала на детето, което я смятало за свой баща, най-ценни назидателни съвети. Тя му поръчала да остане в манастира, да бъде послушен, търпелив, услужлив. Умолявала го никога и по никакъв повод да не осъжда никого, за съгрешаващите да се моли на единия Безгрешен, да отговаря скромно на въпросите, да не осквернява устата си нито с празни, нито с хулни думи, да служи на монасите с любов, особено да се грижи за болните, да прибягва към Бога във всички скърби и изкушения и да извършва помен за нея пред Господа, Който ще отсъди не само греховете, но и правдата на хората.

Накрая казала на мнимия си син, че го поверява на Всемогъщия Бог, Който няма да го остави, защото Той е баща и майка на всички сираци, наставник и ръководител към спасение. Някои от монасите чули последните ѝ съвети към детето. След гореща молитва Теодора починала от своите трудове.

Детето започнало силно да ридае. Монасите, които чули нейните поучения и дивната ѝ последна молитва, разказали на настоятеля, но Бог вече му бил открил и за пола, и за духовните заслуги на починалата. Настоятелят искал да открие това не иначе, а само в присъствието на отшелниците от деветия манастир. Всички те дошли заедно с игумена. Тайната на пола, ангелската чистота, чудното дълготърпение, подвизите на самоотречението и невинността на Теодора били тържествено признати.

На Божия промисъл било угодно да доведе в обителта и нейния мъж; едва сега той узнал както причината за напускането на дома им, така и подвижничеството на жена му. Дълбоко поразен от нейния пример, той оставил света, продал имуществото си, приел монашество, поселил се в келията на Теодора и по-късно бил погребан в един гроб с нея. Детето израснало в добродетели и впоследствие станало настоятел на същия манастир.

Блажена Теодора се подвизавала по времето на император Зенон (474 – 490 г.).

Превод: Татяна Филева

Из книгата “Светици на Православието” на Черниговския архиепископ Филарет, ИК “Омофор” 2014

pravoslavie.bg

На 11 септември имен ден празнуват Теодора, Теди, Дора, Теодор и Тео.

Култура

Делчево – „Сякаш път нагоре към върха поело“

Published

on

Лудогорец оле, Цървена звезда на колене. Отново сме в групите на Шампионската лига. Делчево ни донесе късмет. Добре, че беше един запалянко на Левски иначе щяхме да гледаме мача, ама друг път. Тук да откриеш телевизор е трудно, а ние сме тръгнали да търсим Шампионска лига. „Ами да бяхте си останали у ГрадО“, ми рече един дядо. И е прав човека.  Хората тук си живеят спокойно и не се интересуват от такива неща. Вълнуват ги козичките, магаренцето, ракийката и все такива простички работи.

IMG_1137 IMG_1136 IMG_0977

Станахме рано и веднага поехме нагоре, по кълдъръмените улички, в посока върховете. Бяхме чели, че някъде там, зад последните къщи започва козя пътечка, която се катери нагоре, нагоре и стига чак до билото, а по него лесно щяхме да стигнем до Попови ливади (Папаз чаир) – целта ни днес. Не знаехме какво да очакваме там – знаехме само, че там има голям паметник на Гоце Делчев, че всяка година в местността се провежда събор в чест на Илинденско-Преобръженското въстание, че от там тръгват няколко пътеки към близките върхове и хижи и че има къде да се хапне. Беше рано сутрин, слънце ни се усмихваше и огряваше старите къщички високо в покрайнините на селото. Странно село – има си история, има си чар, но пък някак си къщите бяха наблъскани, нямаше въздух, уж бяха стари, а пък си имаше и доста нови. Не бях особено впечатлен. Тук след построяването на асфалтовият път, май нещата са се променили.

IMG_0966а IMG_0986 IMG_0967

Лека, полека стигнахме и до последната къща, където се заговорихме с група работници, които имаха за задача на малка площ да построят голяма къща и за целта трябваше да дълбаят в скалата. IMG_0985IMG_1123Част от хълма, който е бил опора на къщата стотици години вече липсваше – трябваше им място. Не ги виня, някой е дал разрешение, някой си е платил. Момчетата бяха така добри да ни пуснат в старата къща, да разгледаме и да направим няколко снимки, а гледката от чардака си заслужаваше. Влезнахме и в двете стари изби под земята, едната за зеленчуците и месото, а другата за ракията и винцето. И двете издълбани директно в камъка. На вън сигурно вече бе станало 25-30 градуса, но тук долу определено си беше хладничко. От другата им страна беше оборът, който едно време умишлено се е правел на бечово ниво, за да задържа топлината и да затопля спалните помещения. Готини пичове. Пожелахме им късмет и продължихме напред

IMG_1986 IMG_0991

Скоро срещнахме и Калеко, който си имаше лош пазач или по-скоро лош за непознатите. Кучето си вършеше прекрасно работата, пазеше стадото. И то хляба си изкарва и то мръвка ще иска на вечеря. Калеко беше седнал под сянката на една слива, помощникът му бдеше, а кравичките си пасяха кротко наблизо. Дадени наставления човека, от къде да минем за да не се загубим и се сбогувахме.

IMG_1020 IMG_1024 IMG_1030

Не след дълго пред нас се озова и стадо кози. Възрастните си пасяха, а младите си играеха – лудуваха и подскачаха, като малки безгрижни дечица. Спомних си за моето детство – боси на село, по поляните, в търсене на плодове, гонейки птиците, играейки си на какви ли не игри. Спомних си и гьолът, където ходехме да ловим риба. Сега като се замисля, на дали е имало и попови лъжички в него, но тогава вярвахме, че ще хванем рибка, ще си напалим огън и ще си хампнем сладко, сладко. Детска му работа – наивна и безгрижна, весела и щастлива.

IMG_1005 IMG_1013 IMG_1017

Козите ни отведоха при баба Пенка, която беше кръстила повечето от тях с едно и също име – Лили или нещо такова, за да не ги бърка, но имаше и такива, които си имаха различни имена – първите 5-6. Сега стадото вече наброяваше двайсетина. Никой не иска да ги купи и за това си ги гледа, прави си сиренце и си вари млекце – здравословен живот живеят хората на село, няма спор. В градинката доматки, чушчици, краставички и много други вкусотии. Баба Пенка ни разказа за своите деца и внуци. Вика „Аз съм най-щастлият човек на света“. Питаме я „Кое те кара да се чувстваш така?“, а тя “Е как, кое, имам си 8 внучета – за тях живея“ и подскача напред, като 20 годишна мома, да ни покаже преките пътеки и как да стигнем до параклиса и кръста – не планирани отбивки, но пък нейната настоятелност и увероност, че от там се откриват най-красивите гледки към Гоце Делчев и Родопите ни накараха да не се колебаем и да кривнем в страни за час. Притичкваше на горе по стръмният баир, а ние изплезили език, едва смогвахме след нея. И изведнъж спря и запя – народна песен за Делчово, за нейният край, за нейното село. Песента идваше от сърцето. Обожавам такива хора, истински, непринудени. Рядко се срещат, за това ги запечатвам в съзнанието си завинаги. Помня ги и когато ми е тъжно ги извиквам, а те ме карат да се усмихна и ми става някак по-весело. Не искаше да се разделя с нас, а и ние с нея. Постояхме още малко, побъбрихме си за деца и внуци и потеглихме по указаните от нея пътеки. Първо посетихме кръста, а после и параклисът. Намират се на върховете на два съседни един на друг хълма. Параклиса, както разбрахме от нашият местен гид (баба Пенка) са си построили сами, хора от селото. С мулета са закарали материалите до върха и собственоръчно са изградили навеса, параклиса и пейките около тях. Горе освен гледките ни направи впечатление и гордо веещото се българско знаме. Евала на тия хора.

 

 

IMG_1061   IMG_1115 IMG_1041 IMG_1046 IMG_1071 IMG_1062

Починахме си, поразхладихме се и се спуснахме в търсене на билото и пътеките към Папаз чаир. Както почти всеки път по време на нашите преходи други туристи не срещнахме, но пък срещите ни с местните не спираха. Изведнъж от нищото пред нас изскочи стар джип. Метнахме на човека да спре за да го попитаме дали сме на прав път и след няма и две минути вече бяхме при него в джипа и търсехме червена крава подгонена от младо биче – това бе тръгнал да дири мъжът зад волана. Не беше от региона, но пък беше довел със своя син над 30 глави добитък на паша по този край. Защо кравата и бика бяха избягали. Ами, много просото – кравата се разгонила, а бичето това и чакало, но било младо и не знаело то още как се ухажва възрастна дама, за това се наложило, да я вържат милата. Да ама бичето тъкмо се качило и кравата полудяла, искала тя любовна игра, а не директно в леглото и се разбунтувала, скъсала синджира и беж да я няма, а младият ухажор толкова я желаел, че хукнал подире и. Как да намерим побесняла крава, гонена от младо биче в тази огромна територия – гори, поля, трънаци, дървета, рекички, ливади и т.н. Трудна работа – жив късмет ще е, ако ги открием, камо ли да ги хванем. Клатушкахме се в джипа, кьорихме се през мръсните прозорци с надежда да зърнем двете животни, но напразно.

IMG_1085

Не след дълго джипа спря, човека каза, че няма смисъл и по добре да се върне при стадото си от колкото да гони дивото. Тук пътищата ни се разделяха – той на ляво, а ние на дясно. Пожелахме му късмет и продължихме към Попови ливади по оказаният от него маршрут.

Пътят с всеки метър се разширяваше, появи се рекичка, а не след дълго и къщички.

IMG_1110

Оказа се че местността Попови ливади е много голяма и е нещо, като вилна зона на хора от Делчово и Гоце Делчев. Бяхме изненадани – явно през лятото цели семейства се преместеха тук. Дечица, дошли на гости на баба и дядо си играеха на малката рекичка, домашните любимци бягаха на воля, а възрастните режеха салатите и печеха мезетата. Вече бяхме гладни.

IMG_1088 IMG_1091 IMG_1089

И тогава, пред нас, на пътеката, видяхме двете влюбени гълъбчета  – червената крава и младото биче. Не можех да повярвам на очите си. Веднага хукнах в обратна посока да диря техният стопанин, а моите приятели останаха да ги пазят. Как ли да го открия. Стигнах до мястото, където ни остави и започнах да викам: „Кравата и бикът, открихме ги“ „Ехооооооооо“ и разни такива. Джипа го нямаше, но пък след минута–две го видях  да тичаше през глава надолу между дърветата. „Къде са? Къде ги вядя?“ ме попита задъхан. „Хайде води ме“. Все едно не беше бягал, ускори крачка, едвам смогвах да го следвам, налагаше ми се да подтичквам след него. Пристигнахме на мястото, където видях двете животинчета, а тях ги нямаше. Бикът се бил развихрил отново, кравата подвила опашка и задрапала по насипа, нагоре в гората. Това не разочарова техният стопанин, напротив беше усмихнат. „Вече знам, къде са, няма къде да избягат. Ей сега ще ги завардим“. Сбогува се с нас и тръгна по следите на двете животни, а ние продължихме в търсене на заведение, където можем да хапнем. Доста вървяхме, минахме покрай изоставен детски лагер, като след него пътят стана асфалтов, появиха се няколко сгради в строеж, минахме по край няколко хотела, които не работеха или поне не предлагаха храна, една огромна чешма, появиха се хора и най-накрая я надушихме – миризмата на кебапчета и кюфтета се носеше във въздуха. Бяхме се и обезкуражли, така че точно на време.

IMG_1093

Имахме планове да се разходим наоколо, но след като хапнахме обилно (а то и порциите не бяха никак малки) и пийнахме по една-две бирички, вече нямахме желание за разходка. Излегнахме се на припек и са заслушахме във вятъра. На тръгване хапнахме и по едно сладоледче, ей така за капак и потеглихме по-вече познатият ни път. Не че не се озъртахме за преки пътечки, за да скъсим поне малко прехода, но такива не срещнахме чак до мястото където джипът ни беше оставил по рано през деня. Този път поехме на дясно, нагоре по билото. Отново срещнахме стадото кози да се излежава под една сянка, но този път без баба Пенка.

IMG_1107 IMG_1113 IMG_1081

Бяхме уморени, бързо стигнахме до селото, а там все едно нас чакаха  – бабите от село Делчово.

IMG_0964 IMG_1129 IMG_1969

IMG_1139 IMG_0995

Нощувахме в една къща без стопани. Обадихме се на човека, който ни каза, къде е ключът и къде да оставим парите на тръгване и повече не го чухме. Излъгах, чухме го, но само да ни каже, че на долният етаж има механа, която е на наше разположение, че има кафе машина, а някъде из шкафовете ще намерим и кафе, ако ни се пие. Къщата беше на наше разположение. За сетен път се убедих, че тук хората са различни и все още вярват в честната дума.

IMG_1146

Както преди няколко дни ни каза една баба „Тук лоши хора няма да видиш“.

entusiasti.net

Continue Reading

Култура

През пандемията в скалното светилище на Асклепий край Рупите

Published

on

Едно място край река Струма почитано както от Асклепий-богът-лечител, син на Аполон, така и от приемникът му Св. Панталеймон-закрилник на лекарите и акушерките.

Скалната църква срещу м. Рупите е наречена на Свети Панталеймон, а през древността тук имало светилище на Асклепий, посещава се през цялата година от търсещите изцеление и закрила, особено в това време на пандемия, причинена от един хем познат, хем не вирус, поставила на колене целия свят.

Църквата е построена преди 5 години на една площадка под скална козирка под възвишението Пчелина, над река Струма, северозападно от Генерал Тодоров. На отсрещния бряг на реката се намират лечебните извори в м. Рупите и храм „Св. Петка“ на леля Ванга.

Тук през древността е имало светилище, посветено на Асклепий, а по-късно то е наречено на отказалия да служи на езическите богове мъченик Свети Панталеймон.

„Според това, което сме слушали от дедите си, скалната църква е началото на пътя на Свети Иван Рилски към Рилския манастир, оставалите скални ниши свидетелстват как Свети Панталеймон като дете е минавал река Струма и помагал на земеделците и животновъдите от този край, след което пак се качвал да служи на това свято място“, разказва кметът Добри Мавриков.

Той добавя, че за облагородяването на района на светилището помогнала софийската фондация „Св. Панталеймон“, появила се тук през 2012 г.

Тя отпуснала средства за път, по който по-късно се доставяли материалите за строежа на черквата, както и за поставянето на кръст в м. „Пчелина“.

„Двете села-нашето Генерал Тодоров и съседното-Левуново заедно съхраняваме това свято място, кой когато и с каквото може помага и облагородява мястото“, продължи кметът на Генерал Тодоров, чието старо име е Припечене. Той обяснява, че най-голям принос за построяването на храма има Румен Пачов от Левуново.

„Гледката горе от кръста към двете общини Петрич и Сандански е невероятна, виждат се Пирин, Мелник, Рупите и Подгорието“, обяснява кметът Мавриков, който с бригада поправяше покрива на храма „Св. Атанасий“, намиращ се до гробищния парк в Генерал Тодоров.

Земите, които обхваща землището на днешното село Генерал Тодоров, са наситени с богата и многовековна история, а според легендата на мястото на днешната скална църква “Свети Пантелеймон”, през трако-римския период е имало светилище на Асклепий.

Няколко оцелели скални килии свидетелстват, че през средновековието на това място е съществувало значително монашеско братство.

Една от тях е с два отвора, наподобяващи човешки очи, и е достъпна само със стълба, за сигурността на влизащите в нея са опънати въжени парапети.

Според легендите най-ранният период от отшелничеството на Свети Иван Рилски е свързан именно с тази скална обител.

Храмът е изграден на мястото на античното светилище, посветено на бога лечител Асклепий. Църквата на която едната част е под скална козирка, е с почти квадратни размери. В централната апсида е имало мраморна плоча с изображение на Асклепий, все още съществува каменната олтарна маса с височина 0,7 метра.

С победата на християнството светилището изгубва предишното си значение, но не е забравено от местните хора. По-късно, вероятно през втората половина на IX в. е преустроено е в църковен храм, а функциите на Асклепий са унаследени от великомъченика Пантелеймон, лекар от античността, канонизиран за светец.

Мраморното изображение на Асклепий се свързва от местните със Свети Пантелеймон. Легендите твърдят, че изображението се е появило само, и че Пантелеймон е живял и лекувал в района.

До скалния параклис се стига само по пътека, при

това от север и от юг. Южната тръгва от старата жп-гара преди тунела а до втората се достига през лозята откъм Левуново. На края на черния път след лозята има малко обръщало за автомобили. Той продължава с пътека от която се разкрива невероятна гледка към река Струма и жп-линията покрай нея.

Скалната църква е възстановена през 2015 г., тук на 27 юли вярващи християни от цяла Югозападна България се събират за празника на Св. Панталеймон.

На хълма Пчелина е поставен голям кръст, по пътя към него, и над скалния откос с древния храм, се откроява живописна гледка към храма на Ванга, изгасналият вулкан Кожух, към планините Пирин, Огражден и Беласица, както и към Рупелското дефиле в Гърция. /БГНЕС

срещу м. Рупите е наречена на Свети Панталеймон, а през древността тук имало светилище на Асклепий, посещава се през цялата година от търсещите изцеление и закрила, особено в това време на пандемия, причинена от един хем познат, хем не вирус, поставила на колене целия свят.

Църквата е построена преди 5 години на една площадка под скална козирка под възвишението Пчелина, над река Струма, северозападно от Генерал Тодоров. На отсрещния бряг на реката се намират лечебните извори в м. Рупите и храм „Св. Петка“ на леля Ванга.

Тук през древността е имало светилище, посметено на Асклепий, а по-късно то е наречено на отказалия да служи на езическите богове мъченик Свети Панталеймон.

„Според това, което сме слушали от дедите си, скалната църква е началото на пътя на Свети Иван Рилски към Рилския манастир, оставалите скални ниши свидетелстват как Свети Панталеймон като дете е минавал река Струма и помагал на земеделците и животновъдите от този край, след което пак се качвал да служи на това свято място“, разказва кметът Добри Мавриков.

Той добавя, че за облагородяването на района на светилището помогнала софийската фондация „Св. Панталеймон“, появила се тук през 2012 г.

Тя отпуснала средства за път, по който по-късно се доставяли материалите за строежа на черквата, както и за поставянето на кръст в м. „Пчелина“.

„Двете села-нашето Генерал Тодоров и съседното-Левуново заедно съхраняваме това свято място, кой когато и с каквото може помага и облагородява мястото“, продължи кметът на Генерал Тодоров, чието старо име е Припечене. Той обяснява, че най-голям принос за построяването на храма има Румен Пачов от Левуново.

„Гледката горе от кръста към двете общини Петрич и Сандански е невероятна, виждат се Пирин, Мелник, Рупите и Подгорието“, обяснява кметът Мавриков, който с бригада поправяше покрива на храма „Св. Атанасий“, намиращ се до гробищния парк в Генерал Тодоров.

Земите, които обхваща землището на днешното село Генерал Тодоров, са наситени с богата и многовековна история, а според легендата на мястото на днешната скална църква “Свети Пантелеймон”, през трако-римския период е имало светилище на Асклепий.

Няколко оцелели скални килии свидетелстват, че през средновековието на това място е съществувало значително монашеско братство.

Една от тях е с два отвора, наподобяващи човешки очи, и е достъпна само със стълба, за сигурността на влизащите в нея са опънати въжени парапети.

Според легендите най-ранният период от отшелничеството на Свети Иван Рилски е свързан именно с тази скална обител.

Храмът е изграден на мястото на античното светилище, посветено на бога лечител Асклепий. Църквата на която едната част е под скална козирка, е с почти квадратни размери. В централната апсида е имало мраморна плоча с изображение на Асклепий, все още съществува каменната олтарна маса с височина 0,7 метра.

С победата на християнството светилището изгубва предишното си значение, но не е забравено от местните хора. По-късно, вероятно през втората половина на IX в. е преустроено е в църковен храм, а функциите на Асклепий са унаследени от великомъченика Пантелеймон, лекар от античността, канонизиран за светец.

Мраморното изображение на Асклепий се свързва от местните със Свети Пантелеймон. Легендите твърдят, че изображението се е появило само, и че Пантелеймон е живял и лекувал в района.

До скалния параклис се стига само по пътека, при това от север и от юг. Южната тръгва от старата жп-гара преди тунела а до втората се достига през лозята откъм Левуново. На края на черния път след лозята има малко обръщало за автомобили. Той продължава с пътека от която се разкрива невероятна гледка към река Струма и жп-линията покрай нея.

Скалната църква е възстановена през 2015 г., тук на 27 юли вярващи християни от цяла Югозападна България се събират за празника на Св. Панталеймон.

На хълма Пчелина е поставен голям кръст, по пътя към него, и над скалния откос с древния храм, се откроява живописна гледка към храма на Ванга, изгасналият вулкан Кожух, към планините Пирин, Огражден и Беласица, както и към Рупелското дефиле в Гърция. /БГНЕС

Continue Reading
loading...

Facebook

КАЛЕНДАР

декември 2020
ПВСЧПСН
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031 

ПОПУЛЯРНИ


Office Lizenz Kaufen Windows 10 pro lizenz kaufen Office 2019 Lizenz Office 365 lizenz kaufen Windows 10 Home lizenz kaufen Office 2016 lizenz kaufen office lisans satın al office 2019 satın al