Писателят Петър Андасаров на рождения си ден: Ще чуем как Балкана ни зове за нов живот
-
- август 8, 2019
Плаши ме отсъствието на исторически истини и духовни водачи в учебниците
Кой е той
Роден е на 16 юли 1937 г. в село Елешница, Разложко. Завършва Учителския институт „Св. Иван Рилски“ в гр. Станке Димитров в Дупница. От 1971 г. живее и твори в София. Работил е като редактор във в. „Кооперативно село“, „Земя“, „Народна младеж“, завеждал е и редакция „Художествена литература“ на издателство „Народна младеж“. Член е на Съюза на българските журналисти, Съюза на българските писатели и Съюза на преводачите в България. Носител на много награди. Женен.
– Г-н Андасаров, колко е дълъг пътят от „Андасаровата метафора“, която обявява в рецензията си за книгата ви „Слънце между нас“ Владимир Свинтила в списание „Септември“ през 1980 година, до литературната анкета на Тодор Коруев с вас в последната ви книга „Защото съм такъв“?
– За мен пътят не започва с това съдбовно обявление на Владимир Свинтила, а още от ученическите ми години в прогимназията в родното ми село Елешница. Защото там съм съзрял и изписал първото си метафорично видение. Ще повторя още веднъж случая – учителката ни Старирадева бе ни извела за пореден път на разходка до Чанковата къща, а ние трябваше да наблюдаваме природата и да опишем впечатленията си от видяното и почувстваното. След ден ни върна тетрадките и ме вдигна на черната дъска да прочета своето кратко съчинение. Когато свърших, изречението „В шепите на гората минзухарчетата горяха като запалени свещички и ме хвана страх вятър да не духне – да ги угаси“ тя се усмихна, прегърна ме и ми каза, че тия думи са много красиви, да продължа да пиша така интересно. И ме похвали пред целия клас. Слава Богу, че съм я послушал и съм продължил пътя си през всичките следващи години. За да стигна до една от най-успешните си стихосбирки „Слънце между нас“, за чиято метафоричност писаха доста литературни критици, но първи Владимир Свинтила изрече съдбовното за мен „В съвременната българска поезия вече съществува Андасарова метафора и аз се радвам, че има такъв поет“. С нейната поява получих най-високата оценка на своята поезия, а за метафоричността писаха още няколко от най-активните и известни млади поети. Между тях: Иван Гранитски бе категоричен: „Трудно ще открием в стихосбирката творби, в които да не присъства самородна негова метафора и подчертава, че тя се появява и като духовно спасение, свобода, творчество, социална активност, придобива плът и се разгръща“. Николай Петев отбелязва: „В книгата „Слънце между нас“ силно развитие има и обемно се разгръща метафоричното мислене“. А Златко Тасев изтъква: „Андасаров обогатява значително характерната за него метафоричност и утвърждава трайно основните черти на своя поетически свят.“
– Как дойде идеята за литературната анкета на Тодор Коруев с вас „Защото съм такъв“?
– Разказал съм това в предговора си „Моите задължителни думи“. Съвсем накратко – няма писател, който приближи ли хоризонта на залеза на своя живот, да не помисли я за спомени, я за документални разкази, за някакъв вид летопис на своя живот и на творчеството си. Така се случи и с мен – сепнах се след едно сериозно здравословно премеждие и реших окончателно да поканя Тодор Коруев да започнем анкетната книга, което отлагахме поне два пъти. Избрах този жанр, защото той е най-динамичен и с възможности за реалистично пътуване през времето, за разкриване на жалоните по житейските и творческите ми пътища. Нямаше кой друг по-майсторски и обемно да проведе анкетата с мен. Той е от водещите журналисти и публицисти, автор на други две анкети и познава най-добре моя живот и творчеството ми. И сега съм абсолютно убеден, че ако книгата ни има успех и е с художествени и фактологически достойнства, дължа на талантливото съавторство с Тодор Коруев.
– Имали сте изключително бедно детство. Как виждате днешните подрастващи?
– След тези мъчни години разбрах, че бедността не е порок, а прекаленото имане и лесните пари развращават човека. Истинската личност се изгражда чрез труда и знанието. Трудно ми е да направя паралел между нашия живот и целите ни и тези на днешните деца и ученици. Времената са различни, условията за живот също, изчезна колективното начало, всеки търси и следва свой път за индивидуално осъществяване или оцеляване. Мен ме плаши отсъствието на народните будители и водачи, на духовните личности от програмите за обучение в училищата и в учебниците. Това е проява на родоотстъпничество и предателство спрямо националната ни историческа памет.
– През годините сте имали много приятели. Колко от тях ви предадоха и как се отнасяте към тях?
– В годините на буйната ни младост човек не подбира много приятелите си, това става по-късно, когато идва време за равносметка. Много от по-периферийните и случайни приятелства се изгубиха във времето. Останаха най-верните ми – Евтим Евтимов, Бог да го прости, Матей Шопкин и още неколцина. Позабравихме се със Сашо Горов, а с грозното си предателство кръст на дългогодишните ни приятелски чувства сложи Коста Радев. Не го мразя, но не е вече драг на сърцето ми, след като направих и отчайващ опит да спася почти братските ни взаимоотношения.
– Помните ли кой поет най-напред ви поздрави за първата ви книга „Нося те в очите си“?
– Този ден никога не ще забравя – получих разписка от градската поща в Станке Димитров, в обемистия плик се оказа сигналният екземпляр на първата ми стихосбирка. Небето потъна в очите ми, гледах и нищо не виждах. След минути вече целувах корицата, която беше прекрасна. С мен бе най-добрият ми приятел, сатирикът Васил Пигов, който пръв ме поздрави. С него я поляхме, както си му е редът. А по телефона възторжено ми я честити нейният редактор, „виновникът“ тя да види бял свят – поетът Христо Ганов.
– Заглавието на тази първа ваша поетична рожба е чудесно, как звучи само „Нося те в очите си“. Кого носите в очите си днес?
– Заглавието е стих от контекста на краткото интимно (любовно) стихотворение „Епилог“ и е съвсем разбираемо, че авторът носи в очите си любим човек или образ. Днес нося всеки миг в очите си всички обичани от мен и близки на сърцето ми хора, земята и небето, между които се роди, расна и продължава да расте животът ми.
– Открили сте много млади писатели. Кои са най-успешните сред тях?
– Имах тази съдбовна възможност като консултант по поезията на в. „Народна младеж“, като редактор в отдел „Поезия“ и зав.-редакция „Художествена литература“ на издателство „Народна младеж“. Преминалите през страницата „Смяна“ на вестника стигаха по естествен път до ръкопис за първа книга. Най-силните имена днес са Боян Ангелов, който получи високото доверие на своите колеги, избирайки го за председател на Съюза на българските писатели, на Николай Милчев и Димитър Христов, на Васил Сотиров и Мая Панайотова, на Бойко Ламбовски и напусналия ни Тодор Климентов…
– Свързани сте и с първата книга на Маруся Мирчевска, снахата на Тодор Живков. Разкажете за работата ви с този ръкопис, спуснат „отгоре“.
– Истината ви казвам – не бяха много спуснатите ни „отгоре“ ръкописи. На мен се падна мъчната работа по този на малко известната в литературните среди млада поетеса Маруся Мирчевска, съпруга на Вадимир (Владко) Живков, разглезения син на Тодор Живков. Честно казано, не си позволих „да бъркам“ в стиховете на ръкописа. Впрочем имахме само две срещи с Маруся – бе въздържана, убедена в качествата на текстовете си и аз без възражения го подписах за печат. По задължение трябваше да напиша така наречената вътрешна рецензия, която приложих към паспорта на ръкописа. Книгата излезе, не предизвика нито коментари, нито задкулисни одумвания. Главният редактор на в. „Народна младеж“ ми се обади един ден по телефона (мисля, че беше Йото Кръстев) и ме помоли да преработя вътрешната си рецензия и я предоставя на вестника. „Предложението“ било отгоре. Не пипнах нищо, представих им я, както я бях написал. Пак нямаше отзиви. Междувременно отношенията между Владко и Маруся се бяха сериозно разклатили и един ден получих упрек от „високата къща“, че съм хвалил книга, която нямала качества. Маруся Мирчевска не ми се обади изобщо, потъна из пространствата на САЩ.
– Имали сте среща и с Ванга. Разкажете ни за нея.
– Те са няколко, но завинаги остана в сърцето ми първата. Една привечер моят непрежалим приятел Федя Яков ме отведе в къщата й на Рупите. Нямах предварителна цел да ми гледа, още повече в края на всеки ден тя е преуморена и изнервена. Не носех нито захарче, ни някакъв друг нишан. Още щом прекрачихме прага, Федя й каза, че с него е най-добрият му приятел, тя го прекъсна: „Знам, знам, той е другиот ти брат и ке ти остане таков до края!“ И се обърна към мен: „Ми ти, бре, оти не пишеш музика, щеше да станеш голем композитор. Ама ке се прочуеш и като поет.“ Всичко друго, което ми предрече, се случи.
– Били сте и на „оня свят“. Какво ви остана от това преживяване?
– Да, бях, след многочасова тежка операция. Беше като в стоцветна приказка с преливащи се и чезнещи пространства, които отварят хоризонта, после извират други хоризонти, които нямат край. И безплътни силуети на образи от икони, които говорят с устните на хоризонта и ти ги чувстваш като в църковен храм. Чух: „Върни се обратно и си довърши несвършеното!“ И пространството се удави в огромен цветен смях… Мъдростта от осъзнатия ми живот? Той не трябва в никакъв случай да премине през стомаха, от кухненската маса до двете нули. Животът е всичко в нас и всичко наоколо. Пред нас и далеееече зад нас. Трябва да усещаме с цялата си същност нещата, да гледаме с проникновение, да слушаме всичко през времето, което съдържа нашият живот. При всички случаи да разберем смисъла и красотата му.
– Още ли мислите, че истинският живот непременно преминава през страданието? Винаги ли „за да получиш, трябва да дадеш“?
– Казвал съм – ако животът е само страдание, той не е никакъв живот. Но истинският живот минава непременно през страданието. Защото то пречиства чувствата от наноси и го кара да търси брод към радостта. По-сладко ми е, когато давам! Да – за да получиш, трябва да дадеш. Нали народът ни е казал: „Хвърли зад себе си, за да намериш пред себе си“.
– Завърши ли според този безкраен преход на страната ни?
– Какъв преход?! Това е празна дума, измислено понятие, зад които се крият псевдодемократите, разсипчиите на всичкото народно богатство и оглозгали снагата на България в крадливите си и грабливи свои набези. Но аз все пак вярвам, че един ден ще се събудим, ще чуем как ечи Балкана и ни зове за нов, истински живот. Моят български народ ще се въздигне и ще се възроди. Той заслужава хляб, свобода и слава, а не незавидна робска съдба!
– Ще я има ли България?
– Тя е драна като яре, жива са я заравяли, на дръвник главата са й слагали, но духът й е бил винаги по-силен и все е възкръсвала. И пак ще възкръсне, за да дойде денят на възмездието и да поеме по друг, нов път…
Вестник “ Топ Преса „
Be the first to leave a review.
