Семейство от пернишкото село Гълъбник превъзмогва мъката си с музика, опора им са единствено децата и добрите непознати хора
-
- май 1, 2019
През уикендите музика оглася парка на Сандански. Три дечица: най-голямото – момче на 13 години, и сестричките му, на 12 и 8 години, свирят и пеят, за да изкарат някой лев за насъщния си. Децата са от пернишкото село Гълъбник. Идват в Сандански с родителите си Любомир и Тонка Балабанови.
“Преди 5 години най-малкото ни детенце разви менингит и изпадна в клинична смърт. За да го спасим, заложихме всичко, което имахме – къща, покъщнина, техниката, която имах, аз съм музикант. Теглихме пари и от банка. Детето се лекуваше във Военномедицинска академия при проф. Мангъров. Човекът се бори много да изведе детенцето ни от клинична смърт, то обаче остана в будна кома заради увредени мозъчни тъкани”, разказва бащата Любомир и допълва:
“3 месеца спяхме пред болницата с надеждата, че мониторът няма да изправи чертата. Момиченцето ни живя в будна кома близо година. На 60-ия ми рожден ден бяхме при нея, жена ми отвори шампанско, разрязахме торта и аз с пръста й дадох от нея. Докоснах устничките й. След минутки детето издъхна в ръцете ми, сякаш чакаше този момент, за да си отиде от този свят, а ние петимата останахме на улицата заради борчовете, които бяхме натрупали, за да го спасим. И сега с другите три деца и съпругата ми правим това – пеем и свирим, за да подпомагаме ежедневието си и да връщаме парите, които дължим”.
От онзи трагичен момент насам децата остават най-голямата опора на Любомир и Тонка Балабанови. Тъй като бащата е музикант, те решават той да ги научи да свирят и пеят, и така до ден-днешен. В чест на загиналата си сестра тримата се заклеват да станат отличници и успяват.
“През уикенда идваме със съпругата ми и трите ни деца в Сандански. Около 10 часа, ако времето е хубаво, в парка изнасяме апаратурата, дъщерите ни обличат народни носии и започват да пеят.
Синът ми се казва Лидиян, той е на 13 години, по-голямата дъщеря Яница е на 12. Тя говори много добре английски език, а малката е Ваня, тя е първокласничка, сега подкара 8 годинки”, разказва Любомир и добавя: “Дълги години работих в Главна дирекция “Българска музика” в столицата, свиря на клавирни и ударни инструменти, но откакто закриха дирекцията, работя каквото намеря, най-вече музикант по заведения, разбирам от електроника.
Когато загубихме най-малкото си детенце, синът ми ни вдъхна сили. Един ден той ни заяви: “Тате, заради сестричето, което загубихме, аз ще бъда най-добрият ученик, ще стана добър музикант, за да мога да храня семейството. Зад него застанаха дори и учителите. Така моите деца се научиха да пеят и свирят професионално, но само класика, не чалга. Нямам нищо против чалга музиката, но…
В онзи момент бяхме останали буквално на улицата. Спяхме в колата, в ладата. Благодарен съм, че се намериха добри хора, които ни помогнаха с продукти, дрехи, лакомства за децата за коледните празници. Бях продал и музикалните си инструменти с надеждата да спасим детето си, аз отидох и взех на лизинг други, за да има какво да работя. Намериха се добри хора, дадоха ми на лизинг инструменти, без да има реално какво да заложа в замяна.
Така синът започна да се учи. Беше решил да се яви в “Гласът на България”. Така и трите деца започнаха от онзи момент да се учат да свирят и пеят. Сега пеят много добре. Печелят първи места в областни състезания в Кюстендил, Благоевград, Перник, София. По успех в училището в Гълъбник пак са на 1-во място. В областта има 60 деца отличници на държавните изпити, моите деца пак са първи. Децата ни имат над 80 награди, трудят се много, не знаят какво е 5-ица в бележника. Така от 2014 г. насам децата ми живеят с музиката, аз покрай тях превъзмогнах отчаянието.
Сега вече горе-долу си стъпихме на краката, имаме дом, в който да живеем. Намери се добра жена, която ни даде нейната къща да я стопанисваме, да не е обект на атаки. Уговорката ни е да я поддържаме, но наем не ни взема.
Моите близки, на които някога съм помагал, не ни помогнаха, но много други хора, които не са ми роднини, непознати, ни помогнаха. Възрастни хора ни носеха чували с дрехи и храна.
Аз съм 65 години, а съпругата ми 39. Голяма ни е разликата, но обстоятелствата така ни се стекоха. Преди години, забравих да спомена, че работех като режисьор към неправителствена организация и снимах филми. Тоест поставях акценти върху взаимоотношенията на малцинствени групи и отделни институции на управления. Тонка тогава беше майстор-оператор. Правехме документални филми и отразявахме тези взаимоотношения. С времето се влюбихме и създадохме семейство и тези прекрасни деца”, разказа Любомир, а съпругата му Тонка добавя:
“Ние нямахме около 6 години деца, а мечтата ми беше да имам син. От малка мечтаех за син. Мина време и Бог ми го даде. Обичам си и трите деца, но със сина ми имаме по-специална връзка. Дори сега, след 7 клас, трябва да отиде в града, аз не мога да си представя живота той да е далеч от мен”.
“Когато децата нямат много домашни, в събота и неделя сме в Сандански. През деня свирим и пеем, хората ни оставят по някой лев. Наемаме си бунгало и там нощуват децата, а аз спя в ладата, за да пазя апаратурата”, продължава разказа си бащата.
“През този ад, който минахме, сега ни се струва рай. Децата ни дават сили, надежди… Тонка не работи, грижи се за децата. Защото, ако искаш да имаш деца – хубави, гледани и да учат, трябва майката да си е вкъщи.
Случвало се е някой отворко да ми каже, че експлоатирам децата си. Гледайки го, му казвам, че на улицата аз буквално създадох Сашо Роман, оркестър “Кристали” и “Монтана”. Самата Уитни Хюстън тръгва от улицата. Дори и полицаят, който ми е задавал такъв въпрос, съм му казвал: “Извинявай, но ти си добър полицай, защото си на улицата, между престъпниците. Ако седиш в канцеларията, няма да си добър. Ето така се става и музикант. По-добре ли е да не знам къде и какво правят децата ми. Аз съм завършил с отличен при професорите Манол Тодоров, Николай Чилев, Добри Палиев, а всички тези, които бяха в канцелариите, си останаха писарушки, не станаха музиканти.
Колкото успяваме, връщаме заемите лека-полека, въпреки че сега сме закъснели с две вноски и имаме 10 процента лихва върху лихвата. Но ние сме доволни от банките, защото те ни дадоха пари, без да сме обезпечени. Тази банкерка, която ни отпусна заема, жената пострадала като нас. Дъщеричката й… и жената бе съпричастна към мъката ни”, споделя бащата на трите прекрасни деца.
“Не е трудно да се справяме и в училището, и в музиката, тъй като през седмицата сме си редовно на училище. Тази година ми предстоят матури и съм се стегнал още повече. Домашните си ги пишем веднага след училище, а сестра ми, петокласничката, дори в междучасието гледа да си ги пише понякога. В събота и неделя с домашни не се разправяме, уикендът е за забавления. Аз когато се налага, дори помагам на сестрите си с домашните и уроците”, разказва баткото Лидиян и споделя мечтите си: “Пожелавам си един ден да успея. След 10 години се виждам на работа върху някоя грамадна машина – булдозер, кран, багер. Обожавам машини с неограничена мощност. Двигатели с вътрешно горене, това искам да уча”.
Като за финал бащата добавя: “В България единица мярка за недобре свършена работа се нарича цигания. Аз толкова време правих филми срещу циганията, атакувах циганите, а ако ме питате защо, това е защото самият аз съм циганин. Но въпреки че съм циганин, цялата ни фамилия са лекари, адвокати, учители. Доктор Чирков е мой чичо. Съпругата ми е българка, ние сме смесен брак. Думата циганин е история и аз не се срамувам от това. Това, че в България се отнасят лошо с циганите, е друго нещо. В чужбина да кажеш, че си циганин, е хубаво нещо. А ония, където правят белите, крадат, изнасилват и прочие, това са долни мангали, а не цигани.
Децата също не се срамуват да казват, че наполовина са цигани, въпреки че са бели и по нищо не им личи.
Въпреки всичко, през което сме преминали през тези 19 години съвместен живот с жена ми, се радваме, макар и не с големи средства, да преживяваме, да се радваме на децата си и се молим тяхното бъдеще да бъде в пъти по-добро от нашия живот с Тонка”, заключи Любомир.
МАРИЯ ГЕОРГИЕВА
struma.bg
Be the first to leave a review.
