Как заради един войнишки паметник земите от Лом, през Софийското равно поле та чак до Петрич не успяха да станат сръбска територия
-
- април 24, 2019
Години наред леем сълзи по Западните покрайнини, отправяме буйни закани за съществуващото само във въображението на тоя-оня изтичане на срок на Ньойския договор.
Боли ни сърцето за 1545 кв. км площ, но всъщност Дамоклевият меч на сърби, подкрепени от българомразеца истерикът Жорж Клемансо, главен касапин в Парижките мирни преговори, е висял заплашително на над 13 000 кв. км изконни български земи от Видин до Петрич.
Сръбските апетити, нестихнали 40 години вече, са в апогея си. Българите, подпалили войната, трябва да бъдат наказани – земите от Лом, през Софийското равно поле, та чак до Петрич трябва да са сръбска територия, даже да си махнат столицата българите някъде далеч, примерно във Велико Търново.
Разбира се Клемансо, изцяло под влияние на посърбилия се българин Никола Пашич (1845-1926), премиер от 1 декември 1918 г., когато се създава Сръбско-хърватско-словенско кралство, разбира, че сърбите искат твърде много, но търси начин да накаже България за една стара своя болка – поражението на император Балдуин от българския цар Калоян.
Заедно с Пашич двамата изработват меморандум, в който обосновано се предявяват претенции към кралството да се присъединят над 13 000 кв. км земи, като се започне от Видин и се премине към Кула, Белоградчик, Брезник, Трън, Радомир, Кюстендил, Петрич, Цариброд, Босилеград и прилежащите землища към градовете, както и целия по икономически съображения пернишки въглищен басейн. Учредява се комисия, която трябва формално да огледа земите и да даде заключение.
Но ще се намеси един паметник, който на сръбските апетити ще строши зъбът.
В дунавския град герой от Сръбско-българската война (втора Шипка) – Видин, комисията ще застане мирно пред един иначе неискан и нетачен кой знае защо от властта символ на величието на българския войник.
Паметникът е дело на гениалния скулптор Андрей Николов, спечелил конкурс с председател Иван Мърквичка под мотото „За Отечеството”. Основният му камък е положен 1908 г. Мемориалът ще бъде построен главно с дарения на видински и свищовски граждани.
Историята му е цяла одисея. Андрей Николов излива в гипс модела в София, с влак е откаран до Русе, следва параход до Гюргево, от там – Букурещ, най-сетне Париж. Отлят в бронз паметникът поема към Калафат откъдето с дървен сал пристига тържествено във Видин. Посрещнат от гражданите с овации, внушителния за времето си символ – висок 364 см, предизвиква недоволство у властите и особено у военните.
Недоволството стига върха през 1911 г., когато паметникът е открит. Върху пиедестал от сив мрамор е изобразен паднал на лакът ранен гологлав войник, привел глава над оръжието си. Има кухина за костите на загиналите, спасили Отечеството, затворена с врата от кована мед с национални орнаменти.
Украсен е с три балерефа: млад войник се прощава с булката си; заминаването на войниците на фронта; завръщането с победа – млада жена поднася лавров венец.
И докато гражданството е във възторг, случва се нещо, което кара Андрей Николов да търси утеха в кръчмите и красивите влахинки. Военните вдигат вой: паметникът трябваше да изразява нещо войнствено, марш, марш с генералът наш, бдинци – лъвове, титани… а скулптурът поднесъл всепрощаващо преклонение пред войнската чест на победения. Срам и позор!
Но ще се окаже, че точно дълбокият поддтекст ще спаси България преди сто години.
Тогава специалната съглашенска комисия с представители на Франция, Англия, Япония започват воаяжа си от Видин.
Полковник Ордьони от Франция се различава твърде много от сприхавия и непоносим и като военен, и като човек председател на Съглашенската комисия генерал де Фурту. Той си има свои разбирания и не скрива, че новите граници не трябва да игнорират географските и етнографски дадености. Японецът Мебучи пък е омаян от красотата на страната ни и години ще разказва, че от всички държави в които е бил само българския народ не се чувствал победен.
В комисията е и популярния в цяла Европа английски журналист Верлайн. Той ще напише редове, които ще обиколят света: „В България има един паметник на победите, какъвто никъде в просветена Европа няма. Умиращият гренадир, макар и победител, съжалява за братоубийствената война. На такова себеотрицание само българинът е способен!”.
Всички се единодушни: щом българите могат да издигнат такъв паметник, то те не могат да са причина за войната!
Край на сръбската лакомия. Спасени са над 11 500 кв. км изконни български земи.
Но победените са си победени. С помощта на Жорж Клемансо завинаги към Сърбия са прикачени изкуствено Западните покрайнини с 1545 кв. км площ, с 65 509 жители, от които българите са 54 759, власите – 8 637 власи, 549 са циганите и само 127 са сърбите.
Над паметникът обаче надвисват облаци. През 1930 г. управата и военните окончателно вземат проблема в свои ръце, решават, че той излага града, не е патриотичен и решават да го премахнат. Гражданите стават като един срещу властта и управниците се задоволяват само да го преместят до гаровия площад.
Там той си скърби и до ден днешен.
В периода на социалистическия реализъм за Сръбско-българската война не се и говореше и на паметника не се обръщаше никакво внимание.
В последните години отношението не се промени. На всеки 6 септември там се провеждат градски тържества.
Be the first to leave a review.
