Илия Георгиев Бръчков – чудото на театъра в Пиринско
-
- януари 25, 2019
За рода Бръчкови може да се напише цял роман. Това е една фамилия, която пуска корени из цяла България – от Свищов и Елена до София и Джумая. Навсякъде корените са като троскота, впиват се здраво и дълбоко в земята. И завинаги остават в нея и времето – с тежестта си, знанието и мъдростта. Това е един дълъг път, изминат с доста любопитни подробности и исторически факти, които бих искал да споделя. Този род заслужава голямото внимание на всички българи.
Внуците за цял живот пазят спомена за първия човек, който стои начело на рода. Това е прадядото Илия Бръчков, роден в Свищов през 1855 г. Средното си образование е получил в Котел. През 1878 г., заедно с жена си Елена, посреща руските войски с хляб и сол. С помощта на пощенски гълъби съобщава данни за местонахождението и числеността на турските войски. Неговите потомци, без изключение, говорят с възторг за това. Когато русите попитали какво заплащане ще иска за услугата с гълъбите, той отговорил: „Българите не ходят за пари, те ходят за Отечеството“. И мъдро, и умно. Всички от рода на знаменитата фамилия винаги са били възпитавани в същия дух.
Много са имената и подвизите, но аз ще спомена някои от тях.
Един от рода, Илия Бръчков, се включва в революционното движение. Заселва се в гр. Елена. Тук основава махала, която и до днес носи фамилното име на рода Бръчкови.
Друг представител под името Илия Бръчков се заселва в София. Дружи с Иван Вазов и брат му Владимир Вазов. Построява къща в съседство с тях. В детството си той е бил близък приятел и съученик с на Алеко Константинов и бъдещия професор Иван Шишманов. Учи в Априловската гимназия в Габрово, където по-късно става съученик на Стефан Стамболов. После баща му го изпраща в Одеса да завърши образованието си. Спира се в Браила, където остава да живее с хъшовете. Именно Илия е прототипът на един от най-ярките образи в повестта „Немили-недраги“ от Иван Вазов – младия Бръчков. Освен с Алеко Константинов, Стамболов и генерал Вазов, Илия Бръчков общува и със синовете на баба Тонка.
Другият представител на рода, Георги Бръчков, завършва инженерство в Петербург. Изгражда ЖП линия Русе-Търново, линията Горна Оряховица – до Стара Загора и линията Пазарджик-Добринище. Прави проект за линия Добринище-Неврокоп, но не се осъществява. Този край остава без железница след смъртта на Стамболийски. След това инженерът се премества в Горна Джумая. Работи в общината като техник. Именно тук той основава ДТ „Никола Вапцаров“ – 1919 г.
През 1919 г. с помощта на Стоян Бъчваров създава театрална трупа. В нея участват Боян Петров, Тодор Чопов, Стоян Ангелов – Божаната, Митра Измирлиева, учителя Елезов… Изнасят редица спектакли. Играят „Калин орелът“, постановка, която им носи голяма популярност. През 1939 г. създава нова трупа, която прераства в театър. Това е голямата заслуга на бащата на артиста Илия Бръчков, големия и прославен железопътен инженер.
Сега идва ред на любимия артист – чудото на Пиринско, синът на Георги Бръчков.
Илия Георгиев Бръчков е роден в Трявна на 18.01.1915 г. Семейството на баща му се премества от Трявна в Джумая. Тук Илия завършва прогимназия и след това гимназия. Фамилната традиция на рода го задължава да тръгне по пътя на своите деди – начертан от векове. Баща му е инженер и човек на изкуството. Майка му, австрийка по произход, родена във Виена, е артистка и певица. Дядо му, по майка, е голям дърворезбар. Неговата творба „Разпятието на Христос“ и до днес стои в една виенска катедрала. Какъв друг път може да избере? Кръвта на дедите тече в жилите му. Кръвта вода не става. И той избира изкуството. Постъпва в театралната академия – София. Ще успее ли да защити името на дедите си?
ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ го приема, за да направи от него чудото. Едва ли има по-щастлив миг в живота му от този, в който ще се среща с големите светила по актьорско майсторство: проф. Кръстьо Мирски и проф. Боян Дановски. Получава Сарафовска стипендия за отличен успех. Още от студентската скамейка всички разбират, че той ще стане голям артист. След завършването може да постъпи, където пожелае.
Връзките на баща му са големи. Родът има много велики познати, на които той може да се опре. Не търси връзките на генерал Владимир Вазов, нито на потомците от Бръчковия род. Винаги, когато обърне поглед назад, в съзнанието му изплува красивия южен град – Джумая. Скъп му е и ще бъде скъп завинаги, защото тук е израснал, защото тук са майка му и баща му. Гордее се с неговата история, с борческия и свободолюбив дух на гражданите му. Така той пожелава да се върне и работи в театъра, основан от неговите родители. Радостта му няма граници.
Обича работата си в театъра. Старае се във всеки образ да вложи нов живот, нов ритъм. Предпочита роли, които му дават възможност да разкрива нови черти от своята творческа индивидуалност, роли, с които може да каже нещо ново на своите съвременници. Играе така, че да развълнува сърцата на хората в салона. И успява. Накарва ги да се замислят за проблемите, които засягат всички. Истински щастлив е, когато вижда, че са го разбрали. Това е най-голямата му награда. Особено силен е образът му в постановката „Я, колко макове“. Гледал съм го още като ученик в гимназията на Неврокопска сцена. Това е нещо забележително и трудно постижимо. От този миг нататък не пропусках нито една постановка на театъра.
Беше безпогрешен в играта си. Беше Бог на театъра и словото. На сцената излизаше не актьор, а някакъв велик дух. Гледам го и не вярвам, че това е той. От него се отделя някаква сила, която те грабва и зашеметява. Подлъже те изцяло и не ти дава да се опомниш. Това е творческата сила на актьора. А тя се заключва в една дума – таланта! Той добре познаваше човешката душа и се бореше за нея. Воюваше за истината с цената на всичко – с роля, грим, мимика и жестове. Сякаш не наизустяваше ролите, а ги изтръгваше от сърцето. Така помагаше на режисьора и суфльора. Беше направо безупречен.
Винаги си задавам въпроса: „От къде тая магия на гласа му? Един дълбок тембър, глас, който клокочи като вулкан и събужда чувството за земетресение, буря, която идва от сцената. Няма човек, който да не изпитва удоволствие от неговата игра. С чувство на гордост винаги мога да призная, че такова чудо не се е раждало след големия артист Кръстьо Сарафов.
Ако тръгнем през годините назад, през трудните дни и радостни мигове, ще видим колко градове е обходил с театъра. Много са. И затова няма да ги изброявам. Той написа с ролите си историята на театъра, която има много златни страници. За това заслуга имат и неговите колеги. Силата е в колектива и другарството – да можеш да партнираш с всеки актьор. Затова той е голям човек. Така е било от край време, така и ще си остане. Ще останат безбройните пиеси и невероятната игра, която му даде име и бъдеще като голям майстор на сцената.
В мене изниква един спомен за онази негова невидима сила, която покорява всеки с неукротимия дух и пламъка в очите. Такъв го видях друг път – на сцената в моето родно село Гърмен. Този път от гърлото му излизаше не глас а огън – думи жарава. Те вибрираха в гърлото, завихряха се и избухваха като вулкан. Хората стояха като зашеметени. Казвам всичко това не за друго, а да покажа магията, с която покорява хората.
Завесата се спусна и сложи край на представлението. Зрителите не напуснаха салона, а продължаваха да ръкопляскат. Всичко около мен шумеше в израз на възторг от играта на големия актьор. Тази картина у мен е запечатана за цял живот. Завесата се вдигна и целият актьорски състав, начело с Бръчков, излезе на сцената. Тогава започна чудото. Към тях тръгна голяма редица хора, не с цветя, а с много скъпи подаръци. Близо 20 души носеха кошници и щайги, пълни с плодове – ябълки, грозде, круши, орехи, дини… И връх на всичко – червени ягоди. На другия ден секретарят на общината – Иван Шарланев, ги откара с колата си в Благоевград като подарък от селото. Това беше чудото, което ни свърза за цял живот. От този ден нататък всеки сезон театърът гостуваше на Гърмен. Канехме ги на нашите трапези. Звучи невероятно за днешното време, но е истина. Хората бяха други и жадни за култура.
Илия Бръчков е играл над 50 роли в различни спектакли в столични и провинциални театри. Едни от тях са: Я, колко макове“, „Златното покритие“, „Осъдени души“, „Океан“ и други, с които оставя златна диря в театъра.
Много пъти е награждаван с грамоти и ордени. Получава званието „Заслужил артист“.
Дял за неговите успехи има и съпругата му, която го съпътства навсякъде. Тя му помага в най-трудните моменти в живота. Ражда му две близначки и дъщеря, с които се гордее. И трите имат чувство за хумор като нея. Дъщерята Саша Ласина-Бръчкова завършва архитектура и до пенсионирането си е архитект на община Хаджидимово и Гоце Делчев. Сестра й е техник. Щастливи са, че получават топлината от признанието на хората към големия и прославен род. Синът на Саша – Илия Ласин-Бръчков, тръгва по пътя на дядо си. Става известен артист и режисьор. Сега е театрален продуцент и педагог.
Така тече животът. Едни си отиват, други идват, пенсионират се някои, в чужбина заминават… Но фамилията Бръчкови все си стои. Славна и непокътната. Като белите мраморни скали в Пирин, където цъфтят еделвайси и летят високо орлите.
Дай, Боже, повече такива хора!
Нека празнуваме тези две светли годишнини с голяма радост!
Асен Стругов
Вестник “ Топ Преса „
Be the first to leave a review.
