Атанас Мацурев: Корените хранят свободата – затова все още съм в България

Топ Преса представя – един банскалия, отдаден на изкуството:

„Рисунки“ на Атанас Мацурев, носещи дъха и енигмата на българския магически реализъм могат да се видят в столичната галерия „Нюанс“ от 19 декември до 13 януари. Акварелите на артиста, роден в Банско и обикалящ света за изложби, лекции и награди, са изключителни – лицата, пейзажите и сюжетите носят и излъчват силата и духа на нацията, които не могат да бъдат унищожени, въпреки постоянните опити на така наречената политическа класа.
Атанас Мацурев завършва гимназия с профил „Дърворезба“ и не успява да влезе в Академията, където през 90-те приемат най-вече с „връзки“ – една от безсмъртните традиции в бг елита, за която няма 10 ноември. Независимо от конюнктурата и въпреки нея, произведения на Мацурев днес присъстват във всички световни и родни каталози за акварел. В „Нюанс“ – на 16-та самостоятелна изложба на художника – публиката ще види изящни и философски монохромни творби, вдъхновени от най-простите и най-истинските неща от живота. Черен акварел, туш, въглен, смесени техники – авторът откровено обича експериментите. Неслучайно Jiang Zhen Li, един от най–големите съвременни художници, го кани за лекция и демонстрация пред студенти в Правителствена програма в Архитектурен резерват в Югоизточен Китай – абсолютен прецедент в седемгодишната практика на форума. Поредно признание е и номинацията от шотландския акварелист Мангъс Макейвън за биеналето в италианския град Фабриано, където изложбата на българина ще бъде в Museo della Carta e della Filigrana. Световният лидер в производството на ръчно правени четки Rosemary&Co пък пуска две серии на името на Атанас Мацурев. Творецът от Банско е илюстратор на две книги, издадени в Канада, а негови картини са притежание на частни колекции и галерии в България, Европа, Китай, Русия, Канада, САЩ. Мацурев води майсторски класове в Европа, Азия и Русия.

– Господин Мацурев, какъв е най-бруталният експеримент в кариерата ви досега?
– При мен всичко е и брутално, и нормално – с цялата условност на подобни дефиниции. Артистът зависи от рамките, които сам си поставя. Аз не си ги позволявам, не ги желая. Ако реша, мога да стигна и до чист абстракционизъм. А материалите и техниките активират въздействието на творбата и темите върху зрителя.

– Кои са вашите теми?
– Вдъхновявам се от обикновените сцени в живота ни. Видя ли нещо красиво, не мога да се въздържа – правя поне рисунка. Търся красотата навсякъде. По интересното е, че я намирам – там, където другите обикновено я изпускат: в сухите листа, старите кошници, запустелите къщи, вехтите врати, зарязаните дворове…

– А тази изнемощяла действителност не ви ли подтиска?
– Подтиска ме, разбира се. И ме натъжава. Но тъгата винаги присъства в изкуството. Не е необходимо в него всичко да е идеално и подредено. Когато нарисувам счупен прозорец, той не внушава безизходица и безвремие. Счупеният прозорец трябва да бъде нарисуван, защото утре няма да го има. Възрастните мъже и жени на България също трябва да бъдат нарисувани, защото утре и тях няма да ги има.

– Какво виждате из България – извън предизвикателствата пред художника?
– Виждам отчайваща реалност. Ще говоря за културата, защото тя е моята работа, нея познавам най-добре. В националната култура не се случва нищо интересно. Хем е трудно, хем е скучно. Времето е спряло. И най-печалното е, че никой не се интересува от тези факти. И аз, и мои колеги – смея да кажа, че сме ценени и търсени в чужбина – сякаш не съществуваме в родината си. Всеки от нас се труди в нишата си, създава прекрасни произведения, но какво от това?

– Защо се стигна до тук – или винаги е било така?
– Не беше така. Сега нишките между поколенията се скъсаха – не само в изкуството. Няма никаква наследственост. Специализираните училища не работят добре. Липсват частни школи, в които да се запази традицията в отношенията между майстори и ученици. Младите хора губят интерес и вяра. А това е отчайващо. На кого да предам това, което знам и мога? Не виждам изгледи за промяна в близкото бъдеще.

– Казвате, че властта тук и сега не се интересува от културата…
– Категорично го твърдя. Няма държавни и общински бюджети за откупуване на творби. Частните галерии като „Нюанс“ са като бели птици на мрачния фон. Ако не са те, не бих правил изложби в България. Няма смисъл. Би било загуба на енергия, време и нерви. Би било пропиляване на безценни дни и часове за творчество.

– Интелектуалците обаче рядко реагират.
– И аз не реагирам. Как да стане срещу масата, която ни затиска всеки ден. Нямаме организации, нямаме работещи творчески съюзи. И напълно разбираемо всеки се спасява поединично. Това е формулата на оцеляването. В момента творците се чувстват изключително неуютно в България. Има връщане към „недоброто“ от 90-те. Говоря за всички жанрове.

– Водите майсторски класове в Русия – всички знаем защо там е различно, но и вие ни кажете.
– Там пазят традициите. Предават на следващите поколения любопитството и тръпката не само към изобразителното изкуство, а въобще към културата. Почти от бебета ги водят по музеи и галерии – организирано, обяснено. За да израстнат и да живеят с красотата. Там всеки рисува. А аз се оказах първият чужденец с майсторски клас в Москва. Видели в интернет мои неща и ме поканиха. После имах класове в Санкт Петербург, Екатеринбург, Истанбул…

– Съседите по-напред от нас ли са в художествения живот?
– Бяха. Сега се върнаха доста назад. Всички знаем защо. Попаднах в Истанбул през последните години, когато в галериите активно се показваше и продаваше европейско изкуство. Направих три класа в Истанбул. Но се оказа, че предпочитат да хапнат сладки с чай на приятен моабет, а между другото да порисуват. Останах разочарован. Докато у нас се вживяват в рисуването, искат да научат всичко за него, задълбават се. В милиарден Китай известните художници са 50. А в България съотношението „на глава от населението“ е глобално различно. Страшно талантливи хора има в България. Правих класове в София и Варна.

– Защо акварели?
– Защото изразяват всичко онова, което искам да кажа.

– Как попаднахте в Азия?
– Благодарение на изложби, които пътуват по цяла година из галериите на Китай, Хонконг, Тайланд… В Китай рисуването е като дишането. Може би затова започнаха да ме викат от различни места. Бях в Правителствена програма, която се провежда за седми път. Покани ме Джан Чен Ли, един от най-големите съвременни художници въобще в света. Абсолютен прецедент –бях първият чужденец. Четох лекция и направих демонстрация пред 60 студенти от милиардния Китай. Те са свити деца, които се отнасят с огромно уважение и страхопочитание към Учителя. А това е от тотално значение. Там гуруто избира един ученик – посвещава му се, за да го поведе по Пътя, разкривайки му всички знания и умения, използвайки цялото си влияние. За да се продължи традицията. В името на нацията. Искам да го направя и тук. Но как да стане?

– Имате ли приятелски кръг?
– Да, но камерен. Важното е да съм сигурен в приятелството. Да няма излишни въпроси и неприятни изненади.

– Самотен ли е артистът?
– Да. Така е редно.

– Оценяват ли в България?
– Не мога да се оплача. Позволявам си да кажа, че помогнах да се промени отношението към акварела – не особено популярна техника у нас. Живея и рисувам в чудесна среда и сред интересни хора. Чувствам се добре оценен. Може би не толкова масово в общоприетия смисъл, но на мен ми е достатъчно. Никога не съм се интересувал дали съм „на мода“ или не. А и модата е нещо твърде преходно. Може да „избухнеш“ за две години – и край. Опитвам се да правя неща, които толкова добре да се разбират, че да остават извън времето и да нямат общо с конюнктурата. И сега, и след 100 години пейзажите и портретите ми да бъдат близки на зрители от различни точки на Земята. Това е целта на изкуството – да стигне до максимален брой хора.

– Какво е модерно в момента по света?
– Пърфоманси, реализъм, сюрреализъм. Има голямо смесване на материали, влияния, звуци, картини, светлини… В Азия се наблюдават интересни експерименти. Там обаче паралелно с модерното, ценят традиционното и моженето – категорична тенденция от последните 20 години. Акварелът е в тотален ренесанс. По цял свят организират фестивали и изложби. Видях невероятни неща на Хокусай в Рим – авторът на прочутата цветна графика „Голяма вълна“. Много рядко излиза от Япония.

– Променяте ли се тук и сега след общуването по света?
– Непрекъснато. Но съм избрал пътя си. Позволявам си да изляза от него, за да нагазя в непознатото – и тъкмо то променя, когато се върна в стъпките си. Допълва и обогатява – посоки, търсения и обекти, провокира за експерименти и тенденции. Много е важно артистът да знае къде се намира в световния контекст и мащаб.

– Къде обикаляте, за да гледате изкуство?
– Обичам Караваджо и Италия, обичам земите на Дали в Испания, Андалусия ме вдъхновява. Хубавото на това да учиш сам е, че можеш да си избираш личностите, от които да се влияеш и пред които да се прекланяш. Нямаш нищо общо със статуквото и преподавателите, които насаждат авторитети и внушават предразсъдъци.

– Изкушавате ли се понякога да останете някъде за постоянно – доколкото може да се дефинира по този начин която и да било локация в глобалното село?
– Засега не. Кръвта вода не става. Обичам България – обичам да е около мен, в мен, да я чувствам, да рисувам селата, природата, хората й. Тук имам свободата да правя, каквото си искам – без ограничения. Убеден съм, че това не може да се случи никъде другаде по света. А както знаем, свободата е най-важното. Тя се подхранва от корените. Тук познавам всеки камък, тук нося енергията му, тук си тежа на мястото. Картините ми стават истински заради връзката между мен и земята, на която съм роден.
 

– А защо почти всеки българин успява извън родината си?
– Защото по света ценят труда и таланта. Ако тук започнеш да успяваш, те дърпат надолу. Сблъскваш се с невероятни завист и злоба. Хората на изкуството са чувствителни. Всяка лоша дума може да ги разклати и дори да стопира творчеството им.

– Вас какво ви спасява?
– Моето изкуство. Честно казано, не разбирам как живеят хората, които нямат подобен отдушник. Убеден съм, че им е изключително трудно. За да си българин в България, е необходима задължителна доза лудост. Доскоро бях оптимист. Но през последните години нещо не се получава.