Експедиция Орбелос
-
- декември 13, 2018
С голяма воля достигаме до заветния връх два часа и половина след като сме тръгнали от Конгур. Това прави общо 6 часа от хижата до върха. Точно както си го мислим предната вечер. На Радомир сме толкова уморени от борбата с леда и снега, че някак си не успяваме да му се нарадваме подобаващо. Правим двадесет минутна почивка, хвърляме един поглед на запад към Демиркапия и се подготвяме за обратния път.
Местните наричат върха с името Калабак. През 1925 година, в прохода Демиркапия, западно от Калабак се случва една трагедия, останала в историята като Петрички инцидент. Гръцки войник навлиза в българска територия и след предупреждение е застрелян от граничарите. Гръцки граничари опитват да приберат тялото му, в резултат на което избухва престрелка. Готвещият се за избори по това време гръцки диктатор Теодорос Пангалос използва случая и по негова заповед в България нахлуват девет батальона, които окупират десет български села. За щастие конфликтът е разрешен сравнително бързо и без кръв от Обществото на народите.
Време за Демиркапия нямаме, защото наистина ще трябва да се прибираме посред нощ. Малко под върха слагаме снегоходките и с бързо темпо поемаме обратно. Веднага се спускаме до подбилния път. Въпреки че е затрупан и замръзнал, придвижването по него е много по-лесно със снегоходки. Шиповете им не поддават дори за миг. Слизаме спокойно по големия наклон, катерим се без да се връщаме назад, и най-важното – не затъваме в участъците с размекнат сняг. Далеч по-спокойни сме сега. По груба преценка ще бъдем в хижата малко след стъмване, около 19 часа. Почиваме по 1-2 минути, колкото да регулираме дишането си и продължаваме. След 3 часа и 34 минути чуваме воя на кучетата край хижата. Усетили са ни отдалеч. Хижарят също ни очаква, вече леко притеснен. Почти се е мръкнало и човекът започнал да си мисли какви ли не работи.
Всичко е добре, когато свършва добре. Повече от удовлетворени от себе си и от това, че въпреки трудностите и моментите на слабост, успяваме да достигнем до върха, седим край печката в хижата и пием червено вино. Телата ни болят, умората е сладка, очите се затварят, а в съзнанието ни изплуват спомени от преживяното – кой от кой по – прекрасен. Красивите гледки от предходната нощ…
Лягаме в осем и заспиваме почти веднага. Странно… Скоро след като съм заспал, се стряскам от нещо. Поглеждам часовника си. Часът е 20.46. Точно дванадесет часа след тръгването ни към върха. Отпускам се отново и блаженството потича във вените ми…
ДЕН III
Спали сме 13 часа. Ставаме в девет. Времето навън е някаква приказка. Птиците пеят така, сякаш е средата на март. Разхождам се край хижата по тениска. Слънцето е също толкова силно както през вчерашния ден. Поглеждайки се в огледалото виждам, че лъчите са поизгорили носа и челото ми.
Решаваме да го караме по-лежерно днес. Закусваме. Отново от онези вкусни пържени филии, които те карат да преядеш. И чай – ароматен, вкусен, такъв, какъвто може да опиташ само високо в планината. Събираме багажите и се сбогуваме с хижаря. На връщане минаваме по друг черен път – през местността Вършилото. Оказва се по-добрият вариант. Както поради по-малкото дупки, така и поради панорамите към ниското.
Be the first to leave a review.
