Експедиция Орбелос

С голяма воля достигаме до заветния връх два часа и половина след като сме тръгнали от Конгур. Това прави общо 6 часа от хижа­та до върха. Точно както си го мислим предната вечер. На Радомир сме толкова уморени от борбата с леда и снега, че някак си не успя­ваме да му се нарадваме по­добаващо. Правим двадесет минутна почивка, хвърляме един поглед на запад към Демиркапия и се подготвя­ме за обратния път.

Местните наричат върха с името Калабак. През 1925 година, в прохода Демир­капия, западно от Калабак се случва една трагедия, останала в историята като Петрички инцидент. Гръцки войник навлиза в българ­ска територия и след преду­преждение е застрелян от граничарите. Гръцки грани­чари опитват да приберат тялото му, в резултат на кое­то избухва престрелка. Гот­вещият се за избори по това време гръцки диктатор Те­одорос Пангалос използва случая и по негова заповед в България нахлуват девет батальона, които оку­пират десет български села. За щас­тие конфлик­тът е разрешен сравнително бързо и без кръв от Обще­ството на народите.

Време за Демиркапия ня­маме, защото наистина ще трябва да се прибираме по­сред нощ. Малко под върха слагаме снегоходките и с бързо темпо поемаме обра­тно. Веднага се спускаме до подбилния път. Въпреки че е затрупан и замръзнал, прид­вижването по него е много по-лесно със снегоходки. Шиповете им не поддават дори за миг. Слизаме спо­койно по големия наклон, катерим се без да се връ­щаме назад, и най-важното – не затъваме в участъците с размекнат сняг. Далеч по-спокойни сме сега. По груба прецен­ка ще бъдем в хижата мал­ко след стъмване, около 19 часа. Почиваме по 1-2 мину­ти, колкото да регулираме дишането си и продължава­ме. След 3 часа и 34 минути чуваме воя на кучетата край хижата. Усетили са ни отда­леч. Хижарят също ни оч­аква, вече леко притеснен. Почти се е мръкнало и чо­векът започнал да си мисли какви ли не работи.

Всичко е добре, когато свършва добре. Повече от удовлетворени от себе си и от това, че въпреки труд­ностите и моментите на сла­бост, успяваме да достигнем до върха, седим край печка­та в хижата и пием черве­но вино. Телата ни болят, умората е сладка, очите се затварят, а в съзнанието ни изплуват спомени от прежи­вяното – кой от кой по – пре­красен. Красивите гледки от предходната нощ…

Лягаме в осем и заспива­ме почти веднага. Странно… Скоро след като съм зас­пал, се стряскам от нещо. Поглеждам часовника си. Часът е 20.46. Точно двана­десет часа след тръгването ни към върха. Отпускам се отново и блаженството по­тича във вените ми…

ДЕН III

Спали сме 13 часа. Става­ме в девет. Времето навън е някаква приказка. Птиците пеят така, сякаш е средата на март. Разхождам се край хижата по тениска. Слън­цето е също толкова силно както през вчерашния ден. Поглеждайки се в огледало­то виждам, че лъчите са по­изгорили носа и челото ми.

Решаваме да го караме по-лежерно днес. Закусва­ме. Отново от онези вкус­ни пържени филии, които те карат да преядеш. И чай – ароматен, вкусен, такъв, какъвто може да опиташ само високо в планината. Съ­бираме багажите и се сбогуваме с хижаря. На връ­щане минаваме по друг черен път – през местността Вършилото. Оказ­ва се по-добрият вариант. Както поради по-мал­кото дупки, така и поради панора­мите към ниско­то.