Историята на един паметник. Възкресението на Вапцаров или Освобождаването на барелефа?
-
- ноември 16, 2018
„Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.“
Н.Вапцаров
Днес ще разровим една история, а дали ще горчи и на какво ще мирише от нея – преценете сами. Не винаги миналото остава в миналото! Понякога то стои свито в един „тъмен, мръсен ъгъл” и чака своето реанимиране.
Как се пази паметта българска и възможно ли е един „изгубен“ барелеф, да бъде памет за поколенията? Това е една история от Гоцеделчевското село Мосомище, където бе намерен мистериозно изчезналият паметник на поета-революционер Никола Йонков Вапцаров.
Няма дете израснало в Мосомище, което да не е играло на „Паметника. “Култово място за срещи или просто да поседнеш върху постамента пред читалището. Да, постамент, защото паметник няма, или поне до скоро нямаше. Всеки жител на селцето знае, че върху постамента трябвало да има паметник на Вапцаров, който е патрон на местното читалище, но повече от половин век, постаментът стои празен. Украсяваха го само групички деца, накацали върху него като живи статуи.
Възрастни хора в Мосомище говорят за съществуването на паметник на Никола Вапцаров. Някои дори твърдят, че са го виждали. Но никой не го търси и не се интересува, къде е и защо не е поставен на отреденото му място. И така цели 52 години. Паметникът пристига в Мосомище през далечната 1966 г. По това време кмет на селото е Иван Разложки. Защо местният управник е решил да запокити поръчаното произведение на изкуството в мазето на читалището остава мистерия. Дали Вапцаров е неудобен за линията на Партията в онези тъмни времена? Дали кметът, или някой от местните велможи е неудовлетворен от художествената стойност на барелефа, днес можем само да гадаем. Времето е покрило с прах истината. Факт е обаче, че група деца са накарани от учителя си да преместят голям гранитен блок с образа на Вапцаров в едно складово помещение в читалището, носещо името на поета. Едно от децата е Димитър Копривленски, тогава 12 годишен. Спомените са му, че бил много тежък – около 200 кг. и детските сили едва стигнали, за да го пренесат. От онзи момент, до сега ликът на поета изчезва, времето го покрива с прах и купища боклуци. Докато един човек не решава да го освободи. Кой е този човек? Това е секретарят на кметство Мосомище Кръстю Панчев. Като един съвременен Шлиман, амбициозният секретар, решава да издири своята „Троя“. Воден от спомените на Димитър Копривленски, Панчев започва разчистването на читалищното мазе с работници на кметството. Натъкват се на половин вековна мръсотия, всевъзможни боклуци и строителни отпадъци, задръстващи помещението. И изведнъж под тоновете безполезности се появява голям безформен гранит, приличащ повече на останал от строежа на основите камък. Секретарят е разочарован от неуспешната експедиция, но нещо все го дърпа към този камък. След дълго разчистване около него и с помощта на четири човека обръща канарата. „Тогава сърцето ми спря- коментира Панчев. Чувствах се като Индиана Джоунс, открил Светия Граал. Вапцаров гледаше строго, държейки книга в ръка.“
Находката е изумителна. Чудесен барелеф от черен гранит, изваян на ръка.
„От там нататък беше лесно – казва секретарят. Бе ясно, че находката трябва да види бял свят“. Кметът на селото – г-н Либяховски и председателят на читалището г-жа Донкова прегръщат идеята, осигурява се финансиране и Панчев се заема с осъществяването на проекта- Вапцаров да заеме полагащото му се почетно място. Проектант и консултант в начинанието е местният художник Костадин Златков. А главният майстор на проекта е племенникът на Димитър Копривленски – Петър Копривленски.
„Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!” – е възкликнал Димитър Талев. Така е, ето преди половин век, едно момче е принудено да скрие един паметник, след десетки години племенникът му прилага целият си майсторски талант, за да го покаже на света… Чудна бъркотия е животът, а и времето лети. Естет
Be the first to leave a review.
