Няма лъжа, няма измама – За кафето и раздумки, за това и онова
-
- август 16, 2018
Пролет, лято, есен, зима – независимо от сезона, щом си подходящо облечен/а/ – хайде на кафе.
Моето виждане от гледната ми точка по въпроса е да умееш да си пиеш кафето, но и да внимаваш в приказките и отговорите на тия и ония, за да не те намразят. Мълчанието е било злато, защото ако си много прям ще се сдобиеш е неприятели. Когато някои млади – например гаджета, са се скарали, то те непременно ще се одобрят – на кафе.
Кафето обединява и одобрява „сдробените“. Думичката здробени по- лесно се произнася от едно малко дете. Случва се двама луди млади /гаджета/ да се скарат и да се „здробят“, но на чаша /кифе/ кафе те се одобряват.
– Лельоо, те са се здробили – сбърква думата обърканото дете, което хич не обича крамолите и бърза да каже новината на леля си, за здробените – одобрени гаджета, когато ги е видяло да се целуват отново някъде по кафенетата. Случва се и възрастните да реагират за нещата много емоционално. Когато става дума за кафе, даже и овчарите си оставят овцете по къра и идват в селото да си пият кафето. Известен баш овчар ог Сатовча, вместо да си пие от млякото на овцете и той дошъл на кафе!
– Не винаги е хубаво овчето мляко – казва той. Един ден е едно, на другия ден е друго, според къде са пасли овцете.
– Не бе Митъо, те разтварят тебешир във водата и от това правят мляко – майтапи го г-н Дун…
– А кафето от какво го правят? – питат и коментират кафеджиите. То пък кое ли вече не е меите?
Ако искате вярвайте, ако не искате не вярвайте. Елате на площада в Сатовча и там ще се уверите колко съм прав, когато видите по многото разпределени насам-натам заведения и барчета как са се групирали тук и там, обособени групички от хора, пръснати по заведенията и по пейките наоколо. Говорят си и одумват тия и ония, които не са сред тях.
Случват се и куриози, когато одумвания е наблизо и незабележим слуша всичко, което се говори по негов адрес. В тия групички никога не секват темите за разговор. Ако ли пък това някога стане факт и си омръзнат, винаги има резервен вариант, да започнат да си бият шамари, защото и такива случаи има. Когато си изприказват всичко, започват да се оглеждат за нов събеседник.
В тия разни групички или поотделно, когато някой иска да се прави на интересен, започва да си измисля и да разказва врели некипели. Лъже и маже, като да е истина, стига да има някой да го слуша. А на слушателя от едното ухо му влиза, а от другото му излиза – и говорещия усещайки, че не го слушат за да му изостри вниманието от време на време току го побутва и почуква с длан или лакът. Един такъв вреден и лош навик, който го имат неубедителните хора. В друга група кафеджии зрее конфликт и се очертава скандал, когато един, някой си се е изпуснал да каже нещо заканително или компрометиращо по адрес на друг. Тогава тоя друг му отвръща и ето, че до тогава добри събеседници се скарват и започват да се сърдят и да не си говорят вече, защото „Два остри камъка брашно не мелят“ – е казал народа, като пословица. Тук важи правилото по-умният да отстъпи.
Кафето трябва да се пие с мерак. Лично аз започнах да пия кафета през осемдесетте години на миналия век, когато бях на работа към Булгаргеомин в Либия. Така до. ден днешен си поддържам този навик, в намалени дози и качество според технологията па приготвяне. От Сатовча има доста хора, които са работили на различни обекти в либийската арабска джамахирия и всеки ден се събираме да си пием кафето на една и съща маса.
Ето я и масата на „либийците“ /работилите в Либия/. Първият, който ще седне около нея е длъжен да поздрави със Селям Алейкум. Другите също работили някога в Либия, които пристигат за сутрешното си кафе също се поздравяват със Селям Алейкум и започваме да си разказваме спомени и да си упражняваме арабския език. Между нас има и такива, които не са работили в Либия, но са много знаещи по други теми. Днеска ще имаме урок по цинга- манга, казвам на набора и започвам да му декламирам дългата поема за манго, който си пременил булката в шарени, нови шалвари. Видимо отегчен той не ме слуша и така приключва урока. Другият път ще му изпея песен за Либия: „Либия, о-о-о, Либия там ли намерих да се забия“, та дано да му стане интересно. Ето на мен как ми е интересно, когато само на него му поднасят в отделна чаша кафе втора употреба. Някакъв бърлоч, който аз нарекох виагра, а той го разпределя между своите си хора, от което всички стават превъзбудени и доволни. По-късно по площада, на път за в къщи минава един човек с развалена походка по адрес на който някой каза, че е пил водка. А той чисто и просто може да страда от високо кръвно и поради това да залита. А на другия край на площада един занаятчия поправя колелета, а друг разпънал батут привлича дечурлигата – внучета на дядовци и баби дошли на гости в Сатовча от далечни градове и села, та чак и от чужбина.
Напускам масата на либийците и тръгвам да си ходя. Спират ме и тук и там:
– Митьо, ела при нас, в нашата партия ще ти е добре.
Моята партия е „Движението наслука“ – отговарям аз и като си запретвам ръкава им показвам татуса на ръката си /някаква рибарска закачка/, където пише „наслука“.
Един ден отидох на риболов по река Места. Минах за разнообразие през Вълкосел и Абланица, на което село през социализъма му бяха сменили името и известно време се казваше Славци.
В Абланица спрях да си купя вестник „Топ преса“. 1Та щанда имаше два броя и аз ги купих и двата. Един за мене, а другия за приятеля. Тогава до мене се появи един костюмиран местен жител и ми издърпа най-нахално единия вестник от ръцете.
– Отде си ти бей, крясна ми той. Дай да видя кво пише, та ги зимаш и двата броя. Туф никой не ги копува, оти едно левче е едно лепче и т.п.
Издърпах си аз вестника от ръцете му и не му казах откъде съм, ей така наинат и за отмъщение, каквото повикало, такова се обадило. „Крясъка на простака не може да заглуши ехото на разума“ – цитат от Боян Биолчев.
Друг път, когато ходя в Еоце Делчев по работа се отбивам да пия едно кафе при Фонтана насред града, където има заведение „Туин Пийкс“. Правело ми е впечатление, че на съседна маса си пият кафетата едни постоянни клиенти на заведенията, но съм забелязвал, че само един и същ човек плаща сметката на всички тия използвачи, муфтаджии, пинтии и скрънзи. А те си щракат с броениците, защото им е широко около врата и се правят на разсеяни, докаго някой друг им плати сметката и едва когато всичко е платено започват да се натискат уж да платят:
– Чакай бе, аз щях да платя, защо бързаш и т.п., подрънквайки някакви жълти стотинки в ръцете си. Какво ли е чувството да си пиеш кафето с чорбаджии, а в крайна сметка ти да им платиш целия масраф на тия скъперници?
– Погледни, Митьо що е леки коли. Беднотия било – погледни кога е било това? – кола до кола, даже няма къде да паркират, каза ми аго Ариф. И заведенията в Сатовча са пълни с народ. Кога ли работят тия хора? -пита сам себе си Арифката.
Моя повърхностен поглед за нещата в Сатовча и разбирането ми е, че площада с за всички и за всичко. Преди години са му казвали Хорището, а в още по-стари времена някога е бил гробище. Сега под плачещата върба /символ на Сатовча/ се събират айлякчиите. Елате и вижте тия летни дни в Сатовча с пълно с народ. Мъже, жени, деца – всеки търси своята среда и сродните по душа, даже някои са си оставили прашитбата и търчат да си пият кафето, като се събират според образованието и придобитите умения.
К.К. ми подхвърля през рамо и ме будалка, че ако искам да ми расте по- бързо бобът в градината и да ми върже хубави капички трябвало е да му свиря с пищялка, както той го прави, а Ллил се обажда от страни:
– Наборе, ти си роден на седми февруари, а пък аз съм роден на пети февруари. В една година сме родени, ама аз съм ти батю и съм по-голям от теб с два дена.
– Наборе, защо не си се родил на втори февруари, щеше да си ми по- голям батю, казвам му аз.
– А ти оти не си се родил на втори? – реагира гой.
– Митьо, защо те няма да идваш в пенсионерския клуб? Идвай там да играем шах.
– Не ми се идва в клуба, защото са ми казвали, че там подскачат много и добре охранени бълхи, а на мене не ми се иска да си занеса някоя от тях в къщи.
– Няма страшно, бай Митко, ти когато излезнеш и като затвориш вратата, бълхите си остават вътре в клуба – отговори ми много духовито човекът. Но се намират и човеци с долно и гадно подсъзнание, които се мъчат да избиват комплекси с хвалби и фукни, което хич не ми се нрави, а на човек, който обича да говори за другите аз бих му казал: – Ти пък си много убав/а/, виж първо себе си и чак тогава говори за другите.
Така в разговора за това и онова ние обезателно си свършваме и работа, като си обменяме информация един на друг.
До тук в така написаното от мене на всеки, който се припознае искам да кажа, че всяка прилика е случайна и не визирам никой. Много е важно да сме по-широко скроени и с повече чувство за хумор. Нека да-прилагаме по-голяма доза толерантност и с такт да се приемат постъпките на психично болните хора, които се появяват от време на време през годините сред нас по улиците на Сатовча и другите населени места.
Често се случва по неизбежните житейски правила, камбанен звън или от ‘траурното изпяване на ходжата да се разбере, че някой е напуснал дадена „групировка“ или по-тесен кръг /тайфа/ и се е пренесъл в по-друг свят. Тогава християните казват: Бог да го прости, а мюсюлманите казват: Лека му пръст на араметлията!
Сега да довършим разказа с пожелание за здраве, късмет и берекет.
И кой каквото прави за себе си го прави, защото всеки си е башка луд.
Вестник “ Топ Преса „
Be the first to leave a review.
