СЕЛО ЛОВЧА
-
- септември 20, 2019
След излизането ни от Кондос, Паница ни каза, че не му е било удобно направо да го запита за политическите му убеждения. От разговора смятал, че той е с леви и устойчиви убеждения, но това сме можели да установим ние при друга среща. Това стана през юли 1924 година. При следващата среща с Кондос ние нямахме кураж да го питаме за убежденията му, но той ни каза, че се съмнява нашият търговец от Ниш да е такъв, и добави, че „е такъв, каквито сте вие, само че е от големците“.
Към края на месец март Боньо Петровски ми каза, че има две леки картечници с няколко ленти патрони и трябва да се вдигнат час по-скоро от мястото, където са. Аз наредих веднага да дойде Илия Костов от Ловча в Солун, като остави катъра си в Драма. Предварително опаковахме картечниците в един сандък и когато пристигна Илия Костов, казахме му да чака на гарата. Ние двамата с Петровски намерихме един хамалин, който занесе сандъка на гарата и го предадохме като багажна пратка. Дадохме на Илия Костов бележката сам да освободи сандъка. Инструктирахме го, в случай на провал да каже, че му е даден багаж, който да закара в Ловча на жената на Бакърджиев срещу заплащане. По такъв начин няма да пострада. Беше седми април 1925 година.
Васил Бакърджиев също оставя четата и слиза в Драма да чака Илия Костов от Солун и да му помогне до с. Зърнево, където се намираше друго оръжие в Колян, та на връщане и него да приберат. В Драма на гарата става провал с оръжието и чакат получателя му, понеже то е предадено с безименна бележка. С пристигането си в Драма Илия Костов случайно се среща с Тодор Ковачев, бивш чиновник по държавните имоти в Неврокоп. Емигрант, живее при дядо си и баба си по женска линия, гърци. Казва му, че ще отидат с В. Бакърджиев да освободят някакъв си багаж за Ловча. Ковачев тръгва с тях до гарата, но щом пристигат и дават бележката за багажа, полицията ги задържа и ги изпраща в Солун, където вече бяха прибрали и нас с Боньо Петровски и Иван Момчилов – също емигрант и бивш акцизен началник на гр. Неврокоп. От Драма докараха също и Георги Лаков от с. Плевня – също емигрант.
В Солун започна следствие против нас, задържаните, за да се установи как и от кого сме получили оръжието, но това не се разбра. Установи се само, че е предназначено за България и затова наредили да прокопаят дворовете, където живееха жените ни, за друго оръжие. Гърците подозират, че нашата връзка е Георги Ключков, когото също арестуват и препращат в Драма на следствие, а закарват майка му – Мария Ключкова, да ги заведе на тяхната плевня, пак за оръжие. Майката на Ключков знаеше, че в плевнята има скрито оръжие, и запазвайки самообладание, вместо тяхната плевня, им отваря плевнята на Топалова Коца, която е на 200 метра преди тяхната, и така завършва обискът.
Следствието в Солун приключи и нас ни изпратиха в затвора Еди куле – римска крепост, където престояхме докъм 15 – 20 юли. През това време на два пъти дойде Кочо Павлов да ни види. Единия път дойде с Трифон Ключков, за да му предаде 35 хиляди драхми, които да занесе до Зърнево за уреждане на сметки за доставено оръжие. На другия ден пак дойдоха с Кочо да ми кажат, че през нощта му откраднали парите в хотел „Драма“, въпреки че му казах изрично да отиде в хотел „Англетер“ и да каже на съдържателя, че аз го пращам. Трябваше там да остави парите и когато тръгне, да си ги вземе, защото тия пари бяха оставени от Паница в касата на хотела, за да се предадат на мене, и аз ги взех с намерение да тръгна след Илия Костов. Рано сутринта бях задържан, а колкото за парите, доказвах, че са донесени от жена ми и съм ги сменил на драхми, затова и веднага ги върнаха.
Кочо Павлов дойде на 25 май 1925г., когато ни съобщи злочестата вест, че Паница е убит от Менча Кърничева в театъра на Виена. Тази жена се беше настанила да живее в техния дом като приятелка на Магдалина Бумбарова, сестра на другарката Паница.
За нас в затвора се действаше и от Александър Кантарджиев в Атина, и от задграничното представителство. Целта беше да бъдем освободени, понеже няма нищо, което да докаже, че тази акция е насочена против сигурността на гръцката държава, а е просто средство, насочено против наши неприятели в България.
Съдебното решение беше да ни изгонят от Гърция в Сърбия и ние бяхме закарани до гр. Гевгели с гръцки полицаи а оттам – в лагера Горни Милановац, където се числяха комунисти и земеделци (единофронтовци).
С убийството на Паница и нашето изпъждане в Сърбия връзката между централното ръководство и нашия край се прекъсна. В Али ботуш имаше чета от 12 души. В това време ловчани се изселват в България. Другарката на Паница – Екатерина, ранена и отведена в болница. При създалото се положение централното ръководство се обръща към Васил Манолов, който по това време се намира в курортното градче Семеринг (Австрийски Алпи). Манолов е изпратен от ръководството на обединената ВМРО да намери връзка с нас.
На 26 юли 1925г. получих писмо от Васил Манолов, – ако мога, веднага да тръгна за Виена, като на първо време се отбия при него в градчето Семеринг, намиращо се насред пътя между Марибор (сръбската граница) и Виена. В Семеринг пристигнах на 30 юли 1925г. – неделен ден. Намерих В. Манолев по върховете на планината , в един курортен хотел. След- обед дойде Яне Богатинов от Виена да посети В. Манолев, като болен другар. Богатинов се върна за Виена, а ние с Манолев си направихме по една снимка за спомен и той нареди на съдържателя да запази едно легло за същата вечер.
Яни Богатинов, като пристигнал във Виена, съобщил на Дим. Влахов, че съм пристигнал и съм в Семеринг, при Манолев. Д. Влахов, Ризо Ризов и Павел Шатев – всички членове на ЦК на ВМРО (обединена), пристигнаха късно следобед същия ден в Семеринг и като свършихме разговорите, Влахов ми написа адреса си във Виена и ми го даде, като каза, че щом сляза на гарата във Виена, да взема такси и то ще ме отведе в къщата му.
На сутринта пристигнах във Виена и намерих Влахов вкъщи, където ме чакаше с Христо Янков – също член на ЦК. Тук вече подробно им изясних положението в нашия край, особено априлските събития след атентата в черквата „Св. Неделя“ в София на 25 април 1925г. В нашия край бяха избити другари комунисти и земеделци, около 80 души, за които знаех тогава. Други, които успяха да емигрират в Гърция, се намираха по островите. Влахов и Христо Янков ми казаха, че пак аз трябва да замина за Гърция, понеже съм бил свързан и познавам най-добре нещата, за да се помогне на емигрантите, където и да се намират те. Макар и да беше рисковано, понеже бях изгонен от Гърция, аз се съгласих и след два дни почивка поех през Модана за Триест, откъдето с параход тръгнах за гр. Патрас. На разположение ми бяха дали петстотин долара за подпомагане и на другарите, и на мене.
В Патрас пристигнах един следобед и веднага се отправих към предварително дадения ми адрес за нашите другари. Намерих съдържателя на едно кафене вън от града, комуниста грък Янис Кокинос. Открих също 8 – 10 души наши другари, от които добре познавах и бях свързан с: Костадин Китонов и Костадин Шоколаров от с. Гайтаниново, Илия Япов от с. Лъки, Илия Полянов от Либяхово. Имаше още от същото село, но ги забравих. Сещам се за секретар – бирника и кмета от с. Садово. Другарите дадоха общо определената сума, поделиха си я поравно.
Бях се сбогувал с другарите си, когато двама гранични полицаи ме задържаха на пътя и след като показах документите си – един фалшив сръбски паспорт, искаха да ме затворят в участъка, но аз се възпротивих и им казах, че ще се оплача пред сръбския консул, какъвто имаше в Патрас. Тогава те ми казаха, че не ме оставят да преспя в Патрас, затова ме придружиха до парахода, да продължа пътя си.
Вестник “ Градът „
Be the first to leave a review.
