Карикатуристът Иван Сухаров: Обичам зъботехниката като семейството си

Вестник „Благоевградска ВЕСТ“ ще ви представи из­вестният благоевградски зъботехник и карикатурист Иван Сухаров. Той е доста интересна личност, мой до­бър приятел, с който се по­знаваме повече от 20 години. Тогава той доведе дъщеря си Ани в моята школа по тан­ци в Младежки дом Благоев­град. Срещаме се в неговата къща в Рилци. Страхотна къща, чиито вътрешен ди­зайн е дело на съпругата му Елена. Веднага прави впе­чатление, че няма стена без картина. Става дума за картини, рисувани от ху­дожници, а не такива, дето са отпечатани с някакво ев­тино мастило…

– Представи се на нашите многобройни читатели?

– Роден съм в град Петрич в семейството на възрастни зе­меделци, хора сиромаси. Хора, които… както се казва са създали рожбата си на възраст. Това беше и причината да клекнат, както се казва и аз бях принуден да поема кормилото на семейството. По­вода, за да го поема беше и факта, че по-големият ми брат бе затво­рен в Живковите зандани, заради политическите си убеждения. Това ме принуди да напусна ре­довното училище, до седми клас съм бил редовен ученик. Започ­нах работа, а училище посещавах по- тъмно вечер. Завършвайки гимназия с е н асочих к ъм т ака наречения по онова време гигант на родната металургия – Мета­лургичен комбинат Кремиковци. Поработих там, от там ме призо­ва и войнския дълг. Естествено, като трудовак, трудова повин­ност, тъй като бях брат на враг на народа. Последва посока София, специалност з ъботехника към медицинския институт. От 1969 година съм на работа тук в Бла­гоевград, като зъботехник.

– Какво ще ни разкажеш за зъботехниката?

– Зъботехниката за мене е… бих казал, че любовта ми към нея е като любовта ми към семейство­то. Това са цели 46 години, ден след ден, тотално горене в рабо­тата. Наградата, през годините е била на лице от стоящите пред мен много възрастни баби и дя­довци, по старчески мълвейки: “Господ здраве да ти дава чедо… ние са па си апнумваме добре, па макар и с чене”. Това ме е галило, давало ми е импулс, сили за да продължавам неуморно напред. И така години наред, обаче ми­навайки напред, ето че биологич­ните закони и при мене си казаха своето. Но въпреки всичко не се предавам. Бялото знаме не се вижда и мисля да продължавам и занапред.

– Ти си и доста известен ка­рикатурист, как започна да ри­суваш?

– С карикатурата стартирах, през далечната 1973 год.

– Помниш ли къде е била първата ти публикация?

– Първата беше на страниците на тогавашния ежедневник вест­ник “Пиринско дело”. Дори и да­тата помня 18 октомври 1973 год. С папка в ръка и няколко карика­тури се отбих в редакцията. Там ме посрещна отговорния секре­тар Стефан Гавриленков, разгле­да карикатурите, които носех… Усмихна се, потупа ме по рамото и каза: Една от тях ще бъде пуб­ликувана в един от следващите броеве. На изпроводяк изрази желание да продължа да сътруд­нича. Това за мен бе голямо въл­нение. От тогава до последния брой на “Пиринско дело” сътруд­ничех. В същото това време над­никнах и в съседните нам окръзи, кюстендилския вестник “Звезда” и смолянския вестник “Родоп­ски ус­трем”. Там също бях добре приет. Така нарече­ните по онова време обмен на опит и с тру­довите колек­тиви ми даваше въз­мож­ността да посе­щавам редица окръж­ни цен­трове. Посе­щавай­ки ги във връзка с професията – зъботехниката, аз се отбивах и до тамошните редакции. Така се появиха и публикации в “Оте­чествен Зов” – Враца, “Борба” – Велико Търново, “Черноморски фронт” – Бургас, “Сливенско Дело” и много други… Дойде вре­ме да надникна и в централния печат, доста обичах карикатури­те на спортна тематика и не след дълго те заваляха на страници на вестник “Народен спорт”. Той беше седмичник, от там започна­ха да ме търсят и от списанията и както се казва апетита идва с яде­нето. Един ден, ето ме и мен, пред вратата на Националния седмич­ник за хумор и сатира, вестник “Стършел”. Звънкам на вратата и ме посреща Георги Анаста­сов, с ъщо о тговорния секретар на “Стършел”. Разгледа папката, която бях взел със себе си и рече: “Като идеи ми харесват, харесва ми това, че се ровиш в не дотам обработени полета… Но рисунка­та, момче, рисунката… ” и добави: “Я ми кажи как да отпечатам тво­ите карикатури до тези на профе­сионалистите”. А те тогава бяха Борис Димовски, Слави Митев, Доньо Донев, Георги Чавдаров, Георги Чаушев, Велин Андреев, Карандаш и други. Е, какво ми оставаше друго, поех обратно към изхода и си рекох: “Иване, я си плацикай в гьолчето плитко и не поглеждай към дълбокото езеро”. Защото в крайна сметка човек или може да плува или не може.

– Как се почувства тогава?

– Като боксьор, изпаднал в но­каут. Е, все пак намерих сили да стана и да продължа. Хоби, като хоби… Всяка свободна минута отдавам на него.

– Все още ли спортните кари­катури са ти любими?

– Спортни, политика… Гледам да бъда актуален, следя полити­ческите събития. Много от кари­катурите ми са на политическа тематика. Естествено и икономи­чески и социални, особено соци­алните проблеми.

– Знаеш ли каква им е брой­ката?

– Ооо, много са. Никой не ги е броил, хиляди са!

– Ти наскоро отпразнува своя 70-годишен юбилеи, как ти се струва бързо ли минаха тези 70 години?

– Това си го чувал и от други старци, може би като миг мина това време, тези 70 години. И действително изтъркаляха се неусетно, но не гледам назад. Мисля само за бъдещето и гле­дам само напред. Въпреки въз­растта си искам да продължавам да работя да продължавам да правя зъбки. Разбира се, докато това което излиза изпод ръцете и очите ми д а бъде търсено. Зная момента в които да спра, мога съвсем реално да го определя. Докато имам тази възможност, специално за зъбите става дума. Карикатурите може да направим и изложба за 100-годишен юби­леи

– Какво ти дава сили да про­дължаваш да работиш, да не се отказваш?

– Казах и преди, наградата е да ми кажат: Господ здраве да ти дава и т. н. Но три са движещите сили в моя живот: Семейството, това е гранитния фундамент, кой­то е стъпил всеки един след 20-30 годишнината си, на второ място зъбите и на трето карикатурата. Дава ни сили любовта, любовта към професията. Нека да не зву­чи, като клише, но много обичам професията си. Направата на зъби… те ме поддържат да бъда в кондиция, във физическа форма. Духа ми е карикатурата. Когато видя нещо, което ми подразни окото съответно реагирам.

– Трудно ли се правят зъбите, там в работилницата Самия процес труден ли е ?

– Технологичния процес, то си се знае. Трябва задължително да има чувство на естетика, форма, обем чувство за моделиране за скулптиране. Това е в основата да можеш да направиш един качест­вен зъб. Не на празно, бях приет на три места. Избрах зъботехни­ката другото беше учител по ри­суване в Дупница, тогава и т. н. Задължително е това чувство за форма и за обем .

– Ако можеш да върнеш вре­мето назад какво би избрал?

– Ще бъда откровен… Отгово­ра ми е клише. Да, пак бих започ­нал това. Н о какво се крие зад този отговор, не е само клишето… Без да съм материалист, бих из­брал пак това и пак подчертавам не като материалист, а да мога да допринасям нещо нормално за семейството си.

– Какво е за теб семейството?

– Много е важно семейството да е изградено и да е стъпило на гранитен фундамент. Ценности­те се знаят… Вярност към семей­ството, трудолюбие, което да до­принася в икономическия аспект.

– Имаш страхотна къща, черпя много идеи от тук за моя дом. Прави ми впечатление, че освен многото картини имаш и много икони.

– Да, разбираемо, родих се в семейство на много религиозни родители. Самия мой прадядо е бил поп в селото Горни Порой в днешна Гърция. До 14 –годишна възраст, аз израснах с майка си в черквата. Помагах на свещеника, зареждах кадилницата с въглени и тамян. На всички празници бях след него. В дома ми има доста икони повечето са рисувани о т Борис Донев, син на големия жи­вописец Стойко Донев.

– Остава ли ти време за Гос­под, да се обърнеш към него, да го помолиш за нещо ?

– За съжаление, както казах едно дете израснало в църквата, защо да не си призная, не давам от себе си, както казваш да си по­говоря с него. Дали за това тази машина комунистическо атеис­тична някаква малка диря остави в моя мозък. Не мога, като един американец или англичанин в не­деля да кажа от колко до колко часа моето място е в църквата. Да остана наистина с Бог, да потър­ся от него нещо, здравословно от което се нуждае цялото семей­ство.

Методи Байрактарски