Моят Неврокоп
-
- април 30, 2018
Днес аз съм благодарен на моите учители. Те бяха скромни, обикновени хора, но си тежаха на мястото. Оставиха ни норми на поведение, които ние малко или много сме възприели. Това бяха знаещи и културни хора. Те ни дадоха много. От тях вече почти никой не е жив, но искам да се запази добрият спомен за тях. Те го заслужават. Искам с тия думи веригата на спомена да не се къса.
За да се почувства духът на възпитателната работа в любимата наша стара гимназия, ще цитирам само няколко абзаца от документи, на които се натъкнах в Държавния архив – Благоевград, макар и отнасящи се до друг период. С писмо 457 от 19.12.1942 г. директорът на гимназията Стоян Марков пише до околийския управител:
Г-н Управител,
За да може да се контролират по-добре учениците от поверената ми гимназия …, наредете на Вашите органи при всяко провинение на ученик да му вземат надзорната книжка и да впишат провинението.
Освен това забранено е на учениците:
1. Да се движат вечерно време по-късно от 7 (19) часа, а ученичките от 6 (18) часа.
2. Да пушат тютюн и употребяват спиртни напитки.
3. Да стоят без работа из разни заведения
4. Да посещават квартири на другарите си след определения час.
В същия архивен фонд намираме и протоколи за наказания на ученици. Георги Ангелов от VІІІ клас се наказва с „мъмрене“ и намаляване на поведението на „похвално“ за ходене с ученички след вечерния час. Илия Ив. Сирмин – със „строго мъмрене“ за носене на фуражката без монограм. За същото – и Йосиф Палаханов. Зорка Георгиева – със същото наказание за това, че е била на сватба, макар и без да танцува …!!! Следват наказани ученици за написване на класна работа на съученик, за пушене, за увличане по леви идеи, за покушение върху учителка. Учениците Любен Чучулаин и Димитър Мацурев са наказани за употреба на алкохол. За чест на моите съграждани трябва да уточним, че последните двама не са неврокопчани, а от Банско. […]
По линия на ДОСО (Доброволна организация за съдействие на отбраната), чийто несменяем председател до закриването на организацията бе известният в града ентусиаст Славчо Шабанов, през 1951 година се сформира клуб за конен спорт. С Кольо Кантарджиев и Благо Арнаудов се записахме без колебание. За ръководител бе определен младият строен офицер, кавалеристът капитан Атанас Гюров. Той пое изключителна отговорност за нас. Все пак конят е и опасно животно. Но той бързо ни изгради навици как да се предпазваме, да се грижим за коня, да го храним, поим, подсушаваме, решем и чистим. За два месеца се научихме да яздим в различни ходове – тръс, галоп и ходом. Имаше и т. нар. волтижировка – качване и слизане от коня в движение. По-късно житейските ни пътища се пресичаха методично с полковник Гюров, припомняхме си изминалите години. Паметно за мен остава едно връчване на знаме в граничното поделение в Неврокоп, на което той бе командир. Събитието е запечатано в една от снимките в книгата.
Изкушавам се да споделя няколко думи за Славчо Шабанов. В гимназията той и неговият приятел, бъдещият доктор и дългогодишен управител на болницата в града Благо Титянов, за да подчертаят своята лява ориентация и принадлежност към РМС (Работнически младежки съюз), носеха ученически шапки с прави, дълги козирки. Славчо, увлечен в комсомолски и партийни дела, не можа навреме да завърши висше образование. Всеотдаен бе в организирането на курсове, кръжоци по авто-мото, авио- и корабомоделизъм, стрелби с въздушни и малокалибрени оръжия. Той се вживяваше като апостол във възложената му работа. Мечтата си да завърши право успя да реализира, когато навърши 50 години.
Ваканциите – лятна и зимна, обикновено прекарвахме в работа. Ако все още тютюнът не бе узрял за бране, наемахме се като работници за почистване на отводнителните канавки по пътя Гоце Делчев – Добринище. Нощувахме в Обидимските ханчета, в които хигиената определено бе съмнителна, но много не придиряхме, а и друг избор нямаше. До канавката, която започвахме да чистим от дъждовните наноси, напалвахме огън и слагахме гърнето с боб, сланина или пастърма. До обяд яденето бе готово. Хапвахме, като оставяхме от него и за вечеря. Почивахме малко на сянка и отново с кирките и лопатите. В края на седмицата идваше пътният майстор пикьор (бай Радко) от с. Огняново, измерваше извършената работа и в понеделник си получавахме парите. Под нас бе река Места. Къпането в нея и ловенето на риба ни доставяха истинска наслада. Едно лято се прехвърлихме да чистим водостоците по пътя Неврокоп – Брезница. При един дълбок изкоп земният откос се срина и затрупа до гърдите съученика ми Георги, по прякор Шальо.Организирахме се без паника, изровихме го с ръце, помагайки си с една малка лопата, и напуснахме този опасен обект.
През лятото на 1950 година се наех за работник строител в строящата се тогава Керамична фабрика за тухли и керемиди. Майсторите бяха от Трънския край, едри, с открит характер мъже, които добре владееха занаята си и сръчно работеха. Никак не ни беше лесно на нас, общите работници. Мине се не мине някоя минута и току викат : „Момче, дай вар, дай тулли (тухли)“. Нямаше минута покой. По това време хлябът бе с купони и аз се гордеех, че като строител вкъщи внасях хляб с така наречените купони ТФР (тежък физически труд), за които дажбата бе двойно по-голяма.
Разбира се, тези добри майстори ни учеха как да работим, но в почивките ни предаваха и своята житейска мъдрост. Най-възрастният от тях веднъж ни разказа за неписания закон на дюлгерите (строителите), които правила за поведение могат да бъдат полезни на младия читател:
„Бъди честен и скромен работник. Работи за своето и на рода си име и чест. Никога не оставяй недовършена работа на другиго. Уважавай майстора повече от баща си, защото човек не винаги знае кой е истинският му баща, но винаги знае кой е истинският му майстор учител. Бъди пестелив на думи и щедър на добри дела. Когато работиш, мълчи. Когато говориш, винаги мери думите си. Каквото спестиш от работата си, прати го на майка си или на жена си. Но първо на майката, после на жената. В трудни минути майката може да те напусне, но майката – никога. Колкото повече работиш, по-голямо уважение ще имаш. Работата ти е сабята в живота.“
Следващото лято почти през цялата ваканция работих на новата гимназия, сегашната сграда на гимназия „Яне Сандански“. Всичко се вършеше на ръка – бъркане на бетон, подхвърляне на тухли от етаж на етаж, качване на кофи с варов разтвор. Технически ръководители бяха неврокопчанинът Данаил Мутафчиев и Иван Самарджиев от с. Бачево – Разложка община. След години, когато преминах на работа в окръжна дирекция „Народна просвета“, отново се пресякоха жизнените ни пътища със Самарджиев – този добър човек и ръководител.
Най-тежка работа намерих през лятото на 1952 година. Тогава бяхме в една група с Дарко и Милчо Спириеви. Те бяха една-две години по-големи от мен и отлични волейболисти. С най-малкия им брат Христо (Ицо) Спириев, инженер по водоснабдяване и канализация, познаващ отлично водните проблеми на окръга, майстор на спорта по шахмат, запазихме добро приятелство в Благоевград. Тримата с тях и Иван Марчев, също волейболист, се наехме да товарим и разтоварваме „Реното“ на Катя Кузова (собственичка на автомобили) с камъни от местността Момина кула.
Вестник „Градът“
Be the first to leave a review.
