Моят Неврокоп

 Илия ЧОЛЕВ

(Продължение

от миналия брой!)

 В осми клас хи­мия ни препода­ваше Борис Вълев (Борката). През тази (1948) година той бе прекъснал следването си по медицина и поради липса на кадри бе назначен за нере­довен учител. С нас се държеше прия­телски и освен за химия, отделяше време да ни говори за музика, изкуство, култура. Рисуваше като про­фесионален художник, а чуе­ше ли мелодия от класическа музика, запаметяваше я като сегашните компютри и вина­ги можеше да я изтананика отново. Несъмнено Борката бе енциклопедист, нямаше равен на него в града. По-къс­но отново ще се спра на тази светла личност, завършила живота си по трагичен начин.

 В девети клас за учител по химия бе назначен Борис Пас­ков от село Осиково, завър­шил Софийския университет. Висок, с пригладена черна коса и очила със силен диоп­тър. Още в първите дни даде да разберем, че трябва да се учи и няма да допуска какви­то и да е закачки. Благода­рение на моя учител Пасков изучавах без проблем химия и до завършване на гимнази­ята и университета имах от­лични оценки. Запомнил съм, че химикът Пасков говореше много изразително: „Я, гледай го човяка, не може да напише формулата на водата!“ Извън училище, в компанията на колеги и приятели, бай Борис бе умерен поклонник на мас­тиката, повече обичаше да слуша, отколкото да говори. За качествата му на учител ще споделя само един епизод, разказан ми от Славчо Воде­ничаров, младежки деец и журналист в Неврокоп и Бла­гоевград.

 „Като студенти в Агрономи­ческия факултет в София се случи трима съграждани – аз, Сия Наумова и Радка Петкова, да влезем последователно на изпита по химия при професор Кулелиев. Първа влезе Сия и получи отлична оценка. Про­фесорът бил впечатлен от точ­ните и отговори и я попитал къде е учила и кой е бил учи­телят и по химия. Отговорът бил: Неврокоп, Борис Пасков. Втора влезе Радка Петкова и получи също отлична оценка. Последвали същият въпрос и същият отговор.“ Трети влиза Славчо Воденичаров и отново резултатът е отлична оценка. И когато Славчо казва, че е от Неврокопската гимназия и е ученик на същия учител, про­фесор Кулелиев става, покла­ня се и поръчва да предаде на учителя Пасков най-ласкави поздрави и професионални оценки. […]

 Учителят ни по руски език и рисуване Юлик Маркеевич бе богато надарена личност, сви­реше на китара, пиано, пееше романси, рисуваше, чертае­ше, а почеркът му бе с краси­ви букви на ка­лиграф. В час по руски език се до­косвахме до про­изведенията на Пушкин, Лермон­тов, Некрасов, Го­гол и др. Възла­гаше ни да учим наизуст цели стихотворения и песни. Преди го­дини, когато ми оставяха внучка­та Илияна вкъщи, неведнъж и пеех приспивната песничка „В лесу родилась елочка“. Все още мога да рецитирам без проблем стихотворе­нието на Не­красов “Раз­мьшления у парадного подьезда“. Баща на Юлик бе строител­ният техник земемер в общината Константин Маркеевич, когото заед­но с голяма­та му фами­лия от четири деца и съпруга вълната на бялата емиграция след Октомврийската рево­люция през 1918 година в Ру­сия бе довела през Цариград в Неврокоп. По-нататък ще се спра по-детайлно на колония­та от белоемигранти в града и на фамилията Маркеевич, защото тя има определен принос в образователното и духовното развитие на граж­даните.

 През тази паметна след­военна година (1948) като преподавател по музика зае вакантното место Златко Ко­цев Лазаров, роден в град Лом, току-що завършил Му­зикалната академия. Висок, едър, с хубав костюм и бал­тон, той още в първите месеци започна да набира желаещи ученици за формирането на училищен духов оркестър. Аз заедно с моя пръв приятел Кольо Кантарджиев (за него ще разкажа отделно), братов­чед ми Марин Шагов и другия ми приятел Благой Арнаудов се включихме и започнахме ускорено да изучаваме клар­нет, тромпет, флейта и бас флигорна. Мен ме зачислиха да изучавам кларнет при Ми­тко Стоименов. Той бе високо­образован човек, който вла­дееше кларнета и свободно четеше ноти. Много бързо и красиво преписваше нотните щимове (тетрадки) и по-късно партитурите за Неврокопския симфоничен оркестър.

 С моите съученици Георги Урумов и Крум Марков заед­но посещавахме преподавате­ля Стоименов в дома му, кой­то се намираше до сегашния исторически музей, и посте­пенно напредвахме в изуча­ването на инструмента. Така Златко Лазаров подходи и с медните духови инструменти, привличайки още преподава­тели, и в края на годината ние вече свирехме няколко мар­ша и предвождахме учили­щето на различни тържества. Впрочем, преподавателят ни по кларнет Стоименов имаше сериозни политически раз­ногласия с ръководителите на общината и установената вече социалистическа систе­ма, независимо че съпругата му бе сестра на видния поли­темигрант в СССР и първи се­кретар на Околийския коми­тет на БКП Тего Коюмджиев. За наказание той бе оставен без работа и нашите часове му осигуряваха някакъв, ма­кар и скромен, доход. За Тего Коюмджиев заслужава да се знае, че след като е подгонен от михайловистите през 1925 година, емигрира в Съветския съюз. От обемистите него­ви спомени, които открих и прочетох в Държавния архив – Благоевград, установих, че е бил изключително смел и непримирим човек. Борец срещу опитите за репресия над него и други българи от органите на НКВД. Пише ня­колко писма до Сталин срещу членовете на т. нар. „съдебни тройки“, създадени в периода 1936 – 1938 година. Спасява себе си и всички българи, при­влечени по неговото дело.

 През лятото на 1949 година за целия оркестър заедно с учителя ни и неговия помощ­ник и бивш военен музикант Славчо Аначков бе осигурена една смяна от 20 дни на лагер Папаз чаир (Попови ливади). Допускам, че това бе първата смяна за отдих в колонията (така се наричаха тогава уче­ническите лагери за отдих) след войната, защото върху дървените нарове нямаше дюшеци и ние набрахме суха папрат, която използвахме вместо дюшеци; едно одеяло отдолу, две отгоре и спането бе осигурено. За храната ни­кога не съм бил претенциозен и мисля, че всичко бе наред.

 В смяната на двама от ръ­ководителите бяха дадени две пушки, тъй като в тези времена още върлуваха раз­ни шайки от криминални на­рушители, представящи се за политически репресирани. В района още се помнят име­ната Фаик Газиев – турчин от село Абланица, с лекота пре­минавал границата с Гърция в двете посоки, Андон Чауш – гръцки андарт с български корен, Давко човек с крими­нални прояви, представящ се за борец за демокрация. Още не бе затихнал споменът за загиналите от мина, заложена от диверсанти през 1948 го­дина на шосето, водещо към границата. В резултат загина­ха трима гранични офицери и неврокопчанинът, шофьор на джипа, Димитър Кескинов. Една вечер откъм близките ниви, засети с ръж, се появи и мощно изрева мечка. Ръково­дителят Маркеевич изскочи с пушка и откри стрелба. Меч­ката се оттегли, без да постра­да.

 Екскурзиите до връх Оре­ляк и лобното място на Яне Сандански бяха незабравимо преживяване. За тях бе до­шъл и директорът Бухлев и ни разказа за пробива през 1918 година на Добро поле в Маке­дония и за драмата на бежан­ството на българите след това поражение на нашите войски. Няма да забравя емоционал­ния му разказ за това как Яне Сандански на път от Мелник за Неврокоп с бялата си коби­ла, подарена му от големия турски държавник Кемал Ата­тюрк, загива в устроената му засада над Попови ливади, в местността Блатата.За съжа­ление част от убийците му са неврокопчани и имената им са известни.

 Физическото възпитание в гимназията бе широко застъ­пено до последния клас. Ние имахме шанс учител да ни бъде Кирил Лазаров – Киро Америката (не зная по какъв повод го бяха кръстили така). Той бе роден не само за учи­тел, но и точно за учител по физическо. Научи ни бързо да оформяме строя на класа и цялото училище, команд­ваше за среща на директора и учениците тръгваха. За­познаваше ни с историята на Олимпийското движение, устройваше спортни състе­зания в празнични дни на игрището, което тогава не бе затревено. Тези състезания се превръщаха в празник за целия град. Особено приятно бе да гледаш играта Хазена, в която девойките в къси шорти по онова пуританско време подаваха топката от човек на човек и демонстрираха красо­тата на тялото. Лидер на отбо­ра бе бъдещата д-р Величка Сирмина от Калапот махала.

 Кирил Лазаров бе ентуси­аст за футбол, туризъм, фото­графия, състезания и какво ли не. По едно време формира секция за ГТО (готов за труд и отбрана). Разбира се, вклю­чихме се и там. Устройваше състезания за хвърляне на копие, диск, гюлле, скокове на дължина и височина, бяга­не на 100, 400 и 1000 метра. Наскоро научих, че Кирил Ла­заров е бил един от активните участници в успешната борба през 1991 – 1994г. за връща­не на владиката в Неврокоп. Аз съм сигурен, че и сега там, горе на небето, Киро Амери­ката не стои кротък със своя неспокоен, търсещ дух.

Вестник „ТОП ПРЕСА“

Започнете да пишете и натиснете Enter за търсене