Моят Неврокоп
-
- април 23, 2018
Илия ЧОЛЕВ
(Продължение
от миналия брой!)
В осми клас химия ни преподаваше Борис Вълев (Борката). През тази (1948) година той бе прекъснал следването си по медицина и поради липса на кадри бе назначен за нередовен учител. С нас се държеше приятелски и освен за химия, отделяше време да ни говори за музика, изкуство, култура. Рисуваше като професионален художник, а чуеше ли мелодия от класическа музика, запаметяваше я като сегашните компютри и винаги можеше да я изтананика отново. Несъмнено Борката бе енциклопедист, нямаше равен на него в града. По-късно отново ще се спра на тази светла личност, завършила живота си по трагичен начин.
В девети клас за учител по химия бе назначен Борис Пасков от село Осиково, завършил Софийския университет. Висок, с пригладена черна коса и очила със силен диоптър. Още в първите дни даде да разберем, че трябва да се учи и няма да допуска каквито и да е закачки. Благодарение на моя учител Пасков изучавах без проблем химия и до завършване на гимназията и университета имах отлични оценки. Запомнил съм, че химикът Пасков говореше много изразително: „Я, гледай го човяка, не може да напише формулата на водата!“ Извън училище, в компанията на колеги и приятели, бай Борис бе умерен поклонник на мастиката, повече обичаше да слуша, отколкото да говори. За качествата му на учител ще споделя само един епизод, разказан ми от Славчо Воденичаров, младежки деец и журналист в Неврокоп и Благоевград.
„Като студенти в Агрономическия факултет в София се случи трима съграждани – аз, Сия Наумова и Радка Петкова, да влезем последователно на изпита по химия при професор Кулелиев. Първа влезе Сия и получи отлична оценка. Професорът бил впечатлен от точните и отговори и я попитал къде е учила и кой е бил учителят и по химия. Отговорът бил: Неврокоп, Борис Пасков. Втора влезе Радка Петкова и получи също отлична оценка. Последвали същият въпрос и същият отговор.“ Трети влиза Славчо Воденичаров и отново резултатът е отлична оценка. И когато Славчо казва, че е от Неврокопската гимназия и е ученик на същия учител, професор Кулелиев става, покланя се и поръчва да предаде на учителя Пасков най-ласкави поздрави и професионални оценки. […]
Учителят ни по руски език и рисуване Юлик Маркеевич бе богато надарена личност, свиреше на китара, пиано, пееше романси, рисуваше, чертаеше, а почеркът му бе с красиви букви на калиграф. В час по руски език се докосвахме до произведенията на Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Гогол и др. Възлагаше ни да учим наизуст цели стихотворения и песни. Преди години, когато ми оставяха внучката Илияна вкъщи, неведнъж и пеех приспивната песничка „В лесу родилась елочка“. Все още мога да рецитирам без проблем стихотворението на Некрасов “Размьшления у парадного подьезда“. Баща на Юлик бе строителният техник земемер в общината Константин Маркеевич, когото заедно с голямата му фамилия от четири деца и съпруга вълната на бялата емиграция след Октомврийската революция през 1918 година в Русия бе довела през Цариград в Неврокоп. По-нататък ще се спра по-детайлно на колонията от белоемигранти в града и на фамилията Маркеевич, защото тя има определен принос в образователното и духовното развитие на гражданите.
През тази паметна следвоенна година (1948) като преподавател по музика зае вакантното место Златко Коцев Лазаров, роден в град Лом, току-що завършил Музикалната академия. Висок, едър, с хубав костюм и балтон, той още в първите месеци започна да набира желаещи ученици за формирането на училищен духов оркестър. Аз заедно с моя пръв приятел Кольо Кантарджиев (за него ще разкажа отделно), братовчед ми Марин Шагов и другия ми приятел Благой Арнаудов се включихме и започнахме ускорено да изучаваме кларнет, тромпет, флейта и бас флигорна. Мен ме зачислиха да изучавам кларнет при Митко Стоименов. Той бе високообразован човек, който владееше кларнета и свободно четеше ноти. Много бързо и красиво преписваше нотните щимове (тетрадки) и по-късно партитурите за Неврокопския симфоничен оркестър.
С моите съученици Георги Урумов и Крум Марков заедно посещавахме преподавателя Стоименов в дома му, който се намираше до сегашния исторически музей, и постепенно напредвахме в изучаването на инструмента. Така Златко Лазаров подходи и с медните духови инструменти, привличайки още преподаватели, и в края на годината ние вече свирехме няколко марша и предвождахме училището на различни тържества. Впрочем, преподавателят ни по кларнет Стоименов имаше сериозни политически разногласия с ръководителите на общината и установената вече социалистическа система, независимо че съпругата му бе сестра на видния политемигрант в СССР и първи секретар на Околийския комитет на БКП Тего Коюмджиев. За наказание той бе оставен без работа и нашите часове му осигуряваха някакъв, макар и скромен, доход. За Тего Коюмджиев заслужава да се знае, че след като е подгонен от михайловистите през 1925 година, емигрира в Съветския съюз. От обемистите негови спомени, които открих и прочетох в Държавния архив – Благоевград, установих, че е бил изключително смел и непримирим човек. Борец срещу опитите за репресия над него и други българи от органите на НКВД. Пише няколко писма до Сталин срещу членовете на т. нар. „съдебни тройки“, създадени в периода 1936 – 1938 година. Спасява себе си и всички българи, привлечени по неговото дело.
През лятото на 1949 година за целия оркестър заедно с учителя ни и неговия помощник и бивш военен музикант Славчо Аначков бе осигурена една смяна от 20 дни на лагер Папаз чаир (Попови ливади). Допускам, че това бе първата смяна за отдих в колонията (така се наричаха тогава ученическите лагери за отдих) след войната, защото върху дървените нарове нямаше дюшеци и ние набрахме суха папрат, която използвахме вместо дюшеци; едно одеяло отдолу, две отгоре и спането бе осигурено. За храната никога не съм бил претенциозен и мисля, че всичко бе наред.
В смяната на двама от ръководителите бяха дадени две пушки, тъй като в тези времена още върлуваха разни шайки от криминални нарушители, представящи се за политически репресирани. В района още се помнят имената Фаик Газиев – турчин от село Абланица, с лекота преминавал границата с Гърция в двете посоки, Андон Чауш – гръцки андарт с български корен, Давко човек с криминални прояви, представящ се за борец за демокрация. Още не бе затихнал споменът за загиналите от мина, заложена от диверсанти през 1948 година на шосето, водещо към границата. В резултат загинаха трима гранични офицери и неврокопчанинът, шофьор на джипа, Димитър Кескинов. Една вечер откъм близките ниви, засети с ръж, се появи и мощно изрева мечка. Ръководителят Маркеевич изскочи с пушка и откри стрелба. Мечката се оттегли, без да пострада.
Екскурзиите до връх Ореляк и лобното място на Яне Сандански бяха незабравимо преживяване. За тях бе дошъл и директорът Бухлев и ни разказа за пробива през 1918 година на Добро поле в Македония и за драмата на бежанството на българите след това поражение на нашите войски. Няма да забравя емоционалния му разказ за това как Яне Сандански на път от Мелник за Неврокоп с бялата си кобила, подарена му от големия турски държавник Кемал Ататюрк, загива в устроената му засада над Попови ливади, в местността Блатата.За съжаление част от убийците му са неврокопчани и имената им са известни.
Физическото възпитание в гимназията бе широко застъпено до последния клас. Ние имахме шанс учител да ни бъде Кирил Лазаров – Киро Америката (не зная по какъв повод го бяха кръстили така). Той бе роден не само за учител, но и точно за учител по физическо. Научи ни бързо да оформяме строя на класа и цялото училище, командваше за среща на директора и учениците тръгваха. Запознаваше ни с историята на Олимпийското движение, устройваше спортни състезания в празнични дни на игрището, което тогава не бе затревено. Тези състезания се превръщаха в празник за целия град. Особено приятно бе да гледаш играта Хазена, в която девойките в къси шорти по онова пуританско време подаваха топката от човек на човек и демонстрираха красотата на тялото. Лидер на отбора бе бъдещата д-р Величка Сирмина от Калапот махала.
Кирил Лазаров бе ентусиаст за футбол, туризъм, фотография, състезания и какво ли не. По едно време формира секция за ГТО (готов за труд и отбрана). Разбира се, включихме се и там. Устройваше състезания за хвърляне на копие, диск, гюлле, скокове на дължина и височина, бягане на 100, 400 и 1000 метра. Наскоро научих, че Кирил Лазаров е бил един от активните участници в успешната борба през 1991 – 1994г. за връщане на владиката в Неврокоп. Аз съм сигурен, че и сега там, горе на небето, Киро Америката не стои кротък със своя неспокоен, търсещ дух.
Вестник „ТОП ПРЕСА“
Be the first to leave a review.
