За бабата и дядото, които продаваха ябълки

 Костадин МАРКОВ

Неминуемо всеки нов чо­век в живота ни се появява с причина и е свое­образен Учител, от който имаме точно какво да научим, но някои души и срещи остават по-дъл­бок отпе­чатък….

Преди някол­ко дни се връ­щахме от Бан­ско и пътува­хме към София с кола. Винаги много съм обичала да спирам по­край пътя и да си купувам мед, сладко от диви ягоди, плодове, картофи – каквото сезонно предлагат местните хора.

Винаги ми е харесвала много повече идеята да си взема български домашно отгледани плодове и зелен­чуци и да си ги закупя ди­ректно от производителя, отколкото да отида в някой супермаркет и да наливам пари неизвестно в кой джоб. Пък и тези хора седят край пътя, дишат газове, духа ги вятър, пече ги слънце и толкова малко коли спират да си вземат нещо, толкова малко хора се замислят как­во ли е да седиш край пътя цял ден… Ако всяка втора кола спираше и си купуваше по 1 кило ябълки, за 0 време продукцията щеше да е раз­продадена и всички щяха да са доволни и щастливи.

И този път исках да спрем и да си купим ябълки, за­щото изглеждаха толкова примамливо вкусни и свежи в щайгите. Пропуснахме ня­колко удобни места за спи­ране, приятелят ми се беше съсредоточил в пътя и не ги видя, и аз се размрънках и разпуфтях. Покарахме из­вестно време без да видим никой да продава ябълки и аз станах кисела като зеле­на кисела ябълка, защото реших че вече сме изпусна­ли всички възможности.

Но ето че точно след Дуп­ница видяхме наредени щайги край пътя и веднага отбихме. От колата опреде­лено не се разбираше колко е студено и колко пронизва вятърът навън. Посрещнаха ни много усмихнати един дядо и една баба, увити в де­бели якета, шалове и шапки. Наистина беше много студе­но!

Дядото веднага ни наряза по една ябълка да пробва­ме – ябълката беше толко­ва вкусна и истинска, а цените бяха просто смешно ниски!

Стана ми толкова тъжно и в същото вре­ме мило за тези хора. Цял живот си гледат домашно произведена продукция – това, за което ние толкова меч­таем в големия град! – хранят се със свежа храна, пълна с енергия, отгледана от техните собствени ръце, а през другото време седят в полето край пътя, брули ги вятърът и ча­кат някоя лъскава кола да спре и някой да бла­говоли да си купи от тях ня­кое и друго кило. Повечето хора дори не ги забелязват, а профучават със 120 км/ч. и паркират в подземния пар­кинг на Пикадили, откъдето си пазаруват с препълнени колички. Ябълки на двойно по-високи цени, които дори не са български….

Взехме си 7-8 кила, пого­ворихме си с тях и се качи­хме измръзнали в колата. Сложих торбите на задната седалка и видях бутилката, пълна с пресен сок от пор­токали и лимони, който си бяхме изстискали преди да тръгнем. Взех бутилката, слязох от колата и се върнах при бабата и дядото. Попи­тах ги дали имат пластма­сови чашки, те се зачудиха и ми дадоха 2. Налях им сок и им го подадох, обясних им, че е пресен и изстискан от нас преди 1 час.

Е, няма да повярвате на радостта в очите на тези хора!! На благите усмивки, на милите думи! На топлина­та и благодарността, която усетих от тях. За една чаша сок…

Колко малко е нужно, за да зарадваш някой от сърце и колко рядко се сещаме за това и колко още по-рядко го правим…

Тръгнах да се прибирам в колата, а дядото ме спря. Извади една торбичка и ми сложи 2 големи марули и 1 голяма глава лук. Стана ми супер неудобно, поисках да му платя, ако бяхме видя­ли, че продават и марули, щяхме да си купим. А той ка­тегорично отказа. Каза ми:

„Детенце, някои неща не могат да се купят! Те тряб­ва да се подарят от сърце! Само така са вкусни и слад­ки! В това се състои човеш­кото – да подариш. Хайде, заповядайте и да сте живи и здрави, вие младите!“

Очите ми се напълниха със сълзи. Стана ми неудоб­но, че поисках да платя. По­чувствах се глупаво – това, че имаш пари не означава, че можеш да си купиш всич­ко. Всъщност толкова много НЕ можеш и никога няма да можеш да си купиш. Сърце­то не работи с разменна мо­нета пари, то работи с раз­менна единица Любов!

На връщане се заговорих­ме за благостта на тези баба и дядо. Гледах през прозоре­ца и мислех за живота им, за работата им със земята, с Природата. Почти всички стари хора, които съм сре­щала из България са благи и с добри очи. Не такова е положението с тези, които са живяли и остаряли в гра­довете. Много от тях са ки­сели и сърдити и те хокат в трамвая.

Защото работата със Земя­та наистина облагородява човешкия дух, променя те. Прави ръцете ти по-корави, а сърцето ти по-меко.

Не знам дали един ден ще напусна големия град и ще отида на село, там където имаме ниви и земи, които пустеят и няма кой да ги гледа, но наистина се надя­вам това да стане. Знам, че няма да е скоро, защото сега чувствам, че имам работа тук, но когато му дойде вре­мето ще го почувствам.

А дотогава нека помагаме с каквото можем да малки­те български производители на чиста храна! Нека пазару­ваме от тях! Нека подкрепя­ме труда им!

{{ reviewsOverall }} / 5 Users (0 votes)
Rating0
What people say... Leave your rating
Order by:

Be the first to leave a review.

User Avatar User Avatar
Verified
{{{ review.rating_title }}}
{{{review.rating_comment | nl2br}}}

Show more
{{ pageNumber+1 }}
Leave your rating

Your browser does not support images upload. Please choose a modern one

Start typing and press Enter to search