Разходка в зимния Папаз чаир
-
- януари 17, 2018
Юлия БАЙМАКОВА
Посоката е обичайна – Попови ливади (Папаз чаир) – планинския курорт, който така и не можем да възприемем като село. Времето е сравнително добро за сезона – не вали и не е прекалено студено. Все пак не се осмеляваме да си поставим далечна цел, която изисква 5-6 часа ходене, задоволяваме се с обиколка из курорта. Не минава много време и вече се убеждаваме, че сме постъпили правилно. Както си беше сухо и тихо, изведнъж задуха студен вятър и право към нас се втурнаха малки ледени иглички. Заваля дъжд, който бързо-бързо премина в сняг. Пейзажът се промени като с магическа пръчка. Вятърът издухваше снега с всичка сила, завихряше го, после го мяташе яростно върху борове, покриви, пътища. „Време си му е“ – оправдавахме капризите на природата и бързахме към хижата.
Добре, че я има тази хижа. Старичка е, повече от половинвековна, но пък е истински дом в планината. Собственикът – Туристическо дружество „Момини двори“, преди четири години я е дал под наем на семейство от Гоце Делчев, което, по всичко личи, я стопанисва добре.
След студа и влагата навън столовата в хижата ни се вижда истински рай. Огънят в камината бумти, в кухнята къкрят леща и боб, домакинята, приветливо усмихната, ни предлага и други кулинарни изкушения. Отпускаме се и всеки бърза да сподели това, което му е направило най-голямо впечатление по време на краткия преход в този променлив зимен ден. Едни поставят на първо място красивата Чатал чешма, други – паметника на Гоце Делчев, трети – Влашката черква. Класацията е оспорвана, защото и трите обекта са своеобразна визитка на курорта. И все пак най-внушителен си остава паметникът. Скулпторът е създал един напълно реалистичен образ на харамията, целеустремения и всеотдаен на делото революционер, най-добрия ученик на Апостола. Високият му ръст говори за висотата на неговия подвиг, а планината – за вечността на делото му.
За съжаление не всичко от видяното буди възхищението ни. Мъка и съжаление изпитваме при вида на отдавна изоставения ученически лагер. Кога ли тук ще се чуят отново детски гласчета, а не като сега – единствено лаят на кучето пазач. На фона на толкова красиви къщи – цели палати, овехтелите бунгала на лагера изглеждат още по-тъжно. За частното – разточителство и лукс, за общото, макар да касае отдиха и здравето на децата, – немотия!
Унесени в разговор, не забелязваме, че навън вече всичко е побеляло. Клоните на боровете, доскоро зелени, сега танцуват в новите си снежни премени. Поклащат се важно, доволни, че имат с какво да се похвалят. Такава е тя, планината, непостоянна като разглезена красавица. Когато иска – приветлива и нежна, ако ли не – сърдита, та чак гневна!
Be the first to leave a review.
