Десетки почетоха Мара Бунева в Скопие

Вчера десетки български патриоти от България и република Македония почетоха 90-годишнината от героичната гибел на Мара Бунева. В църквата „Свети Димитър“ български и македонски свещеници отслужиха заупокойна молитва в памет на героинята, която на 13 януари 1928 година застрелва сръбския прокурор Велимир Прелич, палач на българите в Македония, след което се самоубива.

На паметната плоча до лобното й място на брега на река Вардар бяха положени венци и цветя от организаторите от Българския културен клуб в Скопие и пристигналите от София евродепутат Ангел Джамбазки и депутатът Атанас Стоянов:

„ВМРО не се краде, ВМРО се носи в сърцето, ВМРО е начин на живот“, каза в словото си председателят на БККС Лазар Младенов.

Пред паметната плоча Ангел Джамбазки заяви:

„Братя българи от двете страни на Осогово. Днес за пореден път отбелязваме тази, иначе тъжна дата за двете разклонения на българския народ, но за първи път в коренно различна обстановка за република Македония. Тя неотклоно вече пое своя път към Европейския съюз и към премахване на границите от Охрид до Черно море.“

Всред рекордния брой български и македонски граждани дошли да почетат паметта на героинята се забелязваха внучката на Кузман Шапкарев – Елисавета Шапкарева, Евелина Александрова-внучка на Тодор Александров и Райна Дрангова – внучка на полк. Борис Дрангов.

Дошлите на кея на Вардар единодушно приеха инициативата на БККС-Скопие да бъде възстановен паметника на Мара Бунева на същото място, разрушен от сърбоманската власт в края на 40-те години на миналия век.

 Част от автентичния и малко познат спомен на Иван Михайлов за Мара Бунева:

„На 13 януари 1928 г. в Скопие, в 12 часа и 15 минути на обед, когато сърбинът Велимир Прелич се връщал от канце¬ларията си покрай вардарската улица наречена „Войвода Путник“, пред печатницата „Стара Сърбия“, бил застигнат от една млада, добре облечена жена, която с три куршуми го повалила. Атентаторката, Мара Бунева, успела да изстреля един куршум в гърдите си преди да се доближи до нея пазителят на Прелича, един албанец. Пристигнала полиция, която отнела револвера й. Мара направила опитъ да се хвърли във Вардара с викове: „Искам да умра“, но не успела. Видели, че кръв блика от гърдите й и я завели въ болницата. Там тя прекарала три часа в агония, след което издъхнала. Лекарите успели да я свестят за малко, за да бъде раз¬питана от следствените власти. Прелич е занесен в болницата; била му е направена операция. Въпреки големите грижи на лекарите, не можали да го спасят,  след две денонощия починал.

Вестта за атентата в Скопие се разнесла от уста на уста, като мълния. А самият крал веднага наредил да се направи всичко възможно за спасяването живота на Прелич и да му съобщават всичко относно тоя атентат. Велимир Прелич бе юристконсулт на скопската жупания. Ро¬дом е от Сиеница, Стара Сърбия. Отишел е в Скопие още в тур¬ско време, заедно с всички тия сръбски главорези, които нахлуха въ Македония преди войните и заедно с турците вилнееха над маке¬донското население. „Нема злодейство въ Скопие и в Скопско, на което той да не е бил вдъхновител — пише във в. „Македония“ един скопянин. Пропит от омраза къмъ всичко българско, познаващ всички дейци от величавата македонска борба, той вървеше след всека стъпка на местните граждани, изнамираше всички средства, за да задуши и последната надежда в българското сърце. До край остана чума за местното население.

Своята грозна слава в цела Македония Прелич затвърди глав¬но с мъченията над македонските студенти. По негова заповед е стягана главата на Чучков, разтягани мус¬кулите на Борис Андреев с въже, закопван е до шия Нецев в гроб в турските гробища Гази-Баба, изваждан е Чкатров пред отворен гроб с насочени върху него револвери, чупени са ръцете на Чучков с дъсчици между пръстите. Проплювал е кръв Петър Хаджипанзов и пр. и пр., а да не говоримъ за Гюзелев, който е смазанъ от бой, воден край Вардара, за да го хвърлят в него…Всичко това го изнесоха студентите пред съда.

Еднъж Мара се вмъкнала в двора на Прелич — с когото са съседи, за да го дочака. Но случайно я забелязал неговият брат, който я запитал учудено: „Што желите, Госпогя Маро ?“— Търся една наша загубена кокошка, му отговорила тя спокойно и напуснала двора. Сама е разказвала, че когато в Скопие требвало да се освещава електрическата централа, определена е била да бъде една от дамите, които ще прислужват на банкета. Очаквали да пристигнат влади¬ката Варнава, жупанът Вилдович, Прелич и други. Мара била гото¬ва да повали поне двама, но те не дошли

СЛЕД 15 ГОДИНИ

През време на втората световна война е бил намерен в се¬лото му, близо до Качаник, албанецът телохранител на Прелич. Казал: „Тая жена беше мужка жена, ама беше и инсафлия (човечна) — защото можеше и мене да убие“. Болничарката сръбкиня, която я е дочакала в болницата, е била също жива по време на войната. Тя разказвала: „Като я донесоха, в колата с нея бяха един капитан и братът на Прелича, който я нарече „престъпница“. Мара изглеждала пожълтела и била облегната в колата. Болничарката я питала в първия момент болна ли е, а тя отговорила: „Ранена съм“. Веднага я отнесли в операционната зала. Арменецът лекар, който е присъствувал при операцията, разказал – пак по време на войната: „Бях дежурен лекар като я докараха. Обадиха ми се от жупанията да се старая да я запазя жива, докато дойде лекар от Белград и следствените власти. Наистина, подир два часа пристигна с аероплан дворцовия лекар генерал Костич, от Белград. С него дойде и жупанът Вилдович. Докъм три часът Мара беше в добро съзнание. Генерал Костич я запита: „Йе ли, Госпогя Мара, зашто сте убили Прелича ?“— Убих го защото той измъчваше моите млади сънародници, македонските студенти — отговорила Мара и сетне добавила: „Умре ли Прелич?“…

РАЗПРАВА С БЛИЗКИТЕ Й

Изчезна на първо место братътъ на Бунева – Лазар, който беше войник в битолския гарнизон. Власти¬те убиха подир това братовчеда й Борис Андрейчин в Тетово. Той беше адвокат, 30-годишен. В едно писмо поместено в „Свобода или Смърть“ от 2 юлий с.г., се казва: „Един ден минавах покрай казармата на жандармерийската казарма. Там се вършат всич¬ки побоища. По това време извеждаха арестантите. Бащата на Мара бе цел окървавен от бой. Сломен, изнурен от боя и прегърбен от годините и нещастието блъскан от жандармите старецът излизаше с другите арес¬танти. Никога през живота си няма да забравя неговия мъченически поглед!

ОТЗВУК

Новината за самия атентат проникна в печата на всички страни. Сръб¬ските вестници се пълнеха само с нападки против македонското дви¬жение, а и по правило – заплахи срещу България. Спомням си известията от Виена, и от Рим, че в италиянската преса са се появили обширни ко¬ментари. Така бе в Унгария, Франция и другаде.

Мара е била погребана в гробищата от полицията. По несъобразителност, скопски младежи след некой ден покрили гроба й с цветя. Това е дало повод на властите да заличат гроба и да дигнат неизвестно къде тленните й останки. А когато дойде комунистическата власт в Скопие, която прогла¬си себе си за „освободителка“, премахна възпоменателната плоча от местото, където Мара извърши безсмъртния си подвиг…“

E79 News