Село Борово – минало и настояще
-
- декември 11, 2017
КОСТАДИН КАТРАНДЖИЕВ ЗА СВОЕТО РОДНО СЕЛО
Записа: Юлия БАЙМАКОВА
„Навремето тук е имало голям чифлик, собственост на турски бей – Чам чифлик. Беят е търсел работна ръка и е давал на желаещите земя, за да я обработват, като в замяна е вземал половината от произведеното. Сеели са предимно ръж и пшеница. От дядо ми, който е работел в чифлика, знам, че ако мъжът в някое от ратайските семейства починел, жената била длъжна да си намери друг мъж, за да продължи обработването на земята. В противен случай я прогонвали от чифлика.
След като беят избягал, неговите аргати продължили да ползват нивите, които и преди това обработвали. По силата на един новоприет закон обаче нашите хора трябвало да платят на наследниците на бея, за да притежават тези имоти. Така баща ми е платил за една нива в местността Мочура 5 хиляди лева.
Много съм слушал за продължилите и след робството мъки на тукашното население. През Междусъюзническата война хората са били принудени да се изселят заради нападения от гърците. Тогава заедно със свои съселяни дядо ми стигнал до Пазарджик. През есента на 1915г., по време на Първата световна война, този мой дядо е загинал на фронта в битката при Криволак.
Първите лично мои спомени от селото са свързани с колективизацията на земята, което стана през 50-те години на миналия век. В паметта ми е останала датата 10 януари. Тази вечер хората бяха привикани в общината, за да подпишат декларации за влизане в ТКЗС. През пролетта започнаха да прибират домашните животни, каруците, плуговете, ралата… Тогава селяните бяха разтревожени, влизаха с недоверие в кооперативното стопанство, но мина време и те останаха донякъде доволни. И ще Ви кажа защо. Докъм 1958 година селото беше в незавидно състояние, неблагоустроено, с криволичещи улици и паянтови къщи. Постепенно, макар и с много труд и лишения, хората се позамогнаха и започнаха да си градят хубави масивни домове. През 70-те години имаше масово строителство, направи се и канализация.
Питате ме дали е имало колективен живот. Имаше, разбира се. Спомням си как учителят Петър Попстоянов ни подготвяше, за да изнесем новогодишна програма в читалището. Тогава в първи клас бяхме 14 деца от общо около 50 къщи. Сега първокласниците са пак толкова, макар че къщите са 350! Всички бяхме много задружни, нямаше ожесточение като това между днешните деца. Вече младежи, започнахме да изнасяхме пиеси. Гостуваха ни самодейци от Господинци и Баничан. Салонът в нашето читалище имаше сцена, беше широк и хубав за времето. И филми прожектираха в него. Хората бяха построили читалището с голямо желание, с волски каруци бяха докарали дървен материал от Ковачевица.
В онова време също имаше и хубаво, и лошо. Защо беше нужно да се забраняват църковните обреди например? Моята сестра се принуди да се венчае през нощта. В нашата къща се спазваха традициите въпреки забраните. Като дойдеше време за пост, баба ми измиваше отново всички чинии с топла вода и сапун, да не би да е останало нещо блажно по тях. На големите празници трапезата се прекадяваше, спазваха се всички ритуали.
Днес вече няма такива забрани, но и сега имаме своите притеснения. Много ни липсва читалището. Не трябваше да го събарят, докато не се построи ново. Сега – ни старо, ни ново, та и изгледи няма да се реши въпросът. Художествената самодейност замря, нямаме и пенсионерски клуб. Не съм черноглед, признавам и хубавото. Добре е, че имаме нов водопровод, но лошото е, че не всички улици след разкопаването им се асфалтират. Тротоари също няма. Защо работата не се довършва докрай?! В града не е така, за там се държи повече.
Ние не сме втора ръка хора, и ние обичаме хубавото и не искаме да газим кал!
Това е, което ми тежи. Казах Ви го и се надявам да го напишете!“.
Be the first to leave a review.
