Драматичен разказ на пострадал в Пирин планинар! Владимир Иванов: Минах през ада, но оцелях

62-годишният Владимир Иванов е известен български планинар. Покорява върхове и планини вече 45 години. Един инцидент го отдалечава от пътеките и скалите вече 3 месеца, но Владо се заканва, че след още трийсетина дни ще хвърли патериците и ще се върне към любимите си места, които го зареждат с енергия и сила за живот.

На 31 юли опитният планинар се спуска към заслона Тевно езеро от връх Каменица. По склона обаче кракът му попада в скали, заклещва се и Владо полита надолу. При падането той чупи ребрата си, а кракът му е с тежки фрактури. Мястото, където е пострадал е трудно достъпно, спасение има само по въздух. Владо е изваден от „скалния капан“ при изключително сложна спасителна операция. Как една застраховка спасява живота на Владимир Иванов? Екипът на ЗК „Лев Инс“ записа неговия разказ.

– Г-н Иванов, преживяхте изключително тежък инцидент в планината, как сте сега?

– Добре съм. Възстановявам се след операции на крака. Сега ходя на процедури, но слава Богу скоро мисля да хвърля патерицата. Благодарение на вас, на всички, които ми помогнаха, на Окръжна болница в София, на Иван и Вальо – мои приятели от заслона Тевно езеро, които първи дойдоха при мен и останаха през цялото време.

– Ще ви върна отново към онзи ден – 31 юли 2017 г., който сигурна съм няма да забравите. Какво се случи? Как опитен планинар като вас пострада?

– Случи се при слизане по един склон между Малка и Голяма Каменица, срещу заслон Тевно езеро в Пирин. Там теренът е труден, стръмно е, има и скали. На слизане към заслона заклещих десния си крак в едни скали, политнах напред, а щеката, която ми служи, за да се подпирам на нея, поддаде. Полетях поне 4-5 метра и паднах по очи върху една скала. Бях с раницата си. При падането успях да се подпра малко с ръце. Кракът ми беше счупен. Имах късмет, че паднах върху равна скала, защото надолу, сигурно е 1 километър урва, пропаст, тъмно и ако бях полетял надолу, нямаше да оцелея. Може би три минути се опитвах да се обърна, раницата ми беше върху мен, а тя е 8 килограма. С големи усилия успях да се завъртя и да седна, защото и ребрата ми бяха счупени. След като седнах вече съсредоточих усилията си да обездвижа крака си, защото беше счупен доста сериозно. За щастие, нямаше рана и външни разкъсвания, което беше добре. За мой късмет, в скалите намерих едно парче дърво около 60 см. Аз винаги нося със себе си една брадвичка, с нейна помощ извадих забитото в скалите парче, а с бинта, с който разполагах, направих шина за крака си. След това първата ми цел беше да изляза на билото, за да имам видима връзка със заслона на Тевно езеро и да викам за помощ. Опитах вариант да изпратя sms, но нямах обхват, не успях да се обадя дори на 112. Затова, предприех едно пълзене нагоре, около 10 метра.

– Какво мислехте, докато катерехте тези 10 метра със счупен крак и счупени ребра, мина ли ви през главата, че това може и да е края?

– Не. Никога не ми е минавала тази мисъл през главата. Напротив. Борбата за оцеляване, за живота е над всичко. Единствената ми мисъл, единствената ми цел тогава, беше да стигна до билото, за да търся начин за спасение. Защото знаех, че аз вече сам не мога да се справя.

– Какво се случи, когато стигнахте билото?

– Седнах за секунда, а след това започнах да викам за помощ. Долу в заслона ме чуваха, но не знаеха, че викам за помощ. Аз ги виждах през цялото време. Те чуваха, че викам, но само като ехо, а не и думата „помощ“. Казали са си: „Добре, чухме, че си качил върха“. Те не знаеха кой е горе и не са възприели моите викове, като сигнал за помощ. Това е най-голямата грешка и аз имам апел към всички хора: Да не се вика по билата за всичко, а само в краен случай, когато човек е изпаднал в беда.

– Как успяхте да им привлечете вниманието, за да ви се притекат на помощ?

– Помислих, че са ме чули и седнах. Докато се надявах, че те ще дойдат, усетих жажда. Раницата ми обаче беше останала на мястото, където паднах. В нея имах вода, чай. Върнах се 10-12 метра, подпирайки се с едната щека, на крака, на колене, отивам пак долу, където е раницата и термосът с вода. Качих раницата малко по-височко, за да е по-близо до мен. И след това отново се качих до скалата, за да мога да викам. Мина време. И аз започнах да мисля, че ако не са ме чули и не дойде някой, аз трябва да оцелея през нощта.

– По кое време се случва инцидента?

– 12.25 ч. на обяд. Оставаше ми около час и половина, за да достигна до заслона. Но паднах и беше важно да оцелея. За щастие, имах всичко необходимо за оцеляване през нощта. Нито за момент не изпаднах в паника. Имах надежда, че щом имам видимост към заслона, ще дойдат и ще ме спасят.

– Как им привлякохте вниманието?

– Около 15.30 часа, на Малка Каменица видях хора. Те бяха много по-близо до мен. Започнах да викам, но и те не разбираха, че имам нужда от помощ. Виждах, че се двоумят горе. В един момент разбраха, че съм пострадал и видях, че един мъж тръгна надолу заедно с една жена или дете, не съм сигурен. Спряха на около 50 метра от мен и отново се двоумяха. През това време виждах хора да се разхождат по билото. В последствие разбрах, че в групата, която видях, е имало двама румънци, които са имали обхват на телефоните си, нямам представа как. Те са се обадили в Румъния на техния спешен телефон и оттам са се обадили на нашия 112, които пък са подали сигнал на Планинска спасителна служба. След това, три спасителни екипа са тръгнали към мен – един от Банско, друг от Добринище и трети от Сандански. През това време до мен дойде една жена. Исках да й кажа какво да направи, но тя не остана дори 5 секунди. Втора жена също дойде и се върна. Само ми каза, че са тръгнали за върха и искат да стигнат, не искат да се изгубят от групата. Според мен, те бяха за първи път в планината и се изплашиха. След подаването на сигнала към ПСС, са уведомени моите приятели от заслона – Иван и Вальо, които веднага са тръгнали към мен. Когато ги видях, си казах – ще се оправим!

– Защо се наложи спасителите да извикат хеликоптер, не можеха ли да ви свалят с носилка?

– Районът е много трудно достъпен. Когато Иван и Вальо стигнаха при мен, започнахме да обсъждаме начините да ме свалят до заслона. Предложението беше да ме носят на гръб по улей, който слиза надолу. Но заради счупените ми ребра болката беше непосилна и след 1-2 крачки се отказахме, тъй като свалянето до долината щеше да продължи поне час и половина.

Седнахме да мислим дали спасителите ще могат да ме свалят. Иван и Вальо отидоха да огледат терена, за да видят има ли вариант да слезем. Върнаха се и ми казаха: „И да дойдат спасителите, цяла вечер няма да можем да те свалим до долу. Не се знае как са счупени ребрата, може да има и вътрешни кръвоизливи“. Тогава те предложиха варианта за хеликоптер.

– Значи те са знаели за „Активна грижа“ и за възможността, която дава застраховката за спасяване с хеликоптер?

– Да. Иван знаеше. Той каза, че единствения начин, най-безопасният за мен, е да ме транспортират с хеликоптер. Тогава се обадиха на спасителите, а те сигнализираха на „Лев Инс“ за нуждата от хеликоптер. Направи ми впечатление, че спасителите от земята и от въздуха имат отличен синхрон.

– Всъщност, за да се постигне този синхрон и координация на действията, „Лев Инс“ инициира непрекъснати обучения и тренировки на екипите на ПСС и пилотите от хеликоптера на „Активна грижа“.

– Ще се радвам, ако това продължи. Хората, които излизат в планината, трябва да си правят не само Планинска застраховка, но и тази, която предлага спасяването с хеликоптер – „Активна грижа“. Защото ето, че има случаи, не един и два, в които хората са спасени с хеликоптера. Има случаи, при които придвижването по земя по тежки терени, се оказва фатално.

– Какво е усещането да ви спасят с хеликоптер?

– Никога не бях летял с хеликоптер. Със самолет – да, но с хеликоптер никога. Безспорно е интересно, но оцеляването е над всичко. В хеликоптера вече си сигурен, че всички тези хора около теб правят невъзможното, за да те спасят. Благодарен съм на Виктор (б. а Варошкин – парамедик и спасител от въздушната линейка на „Хели Ер – САУ“), и двамата – Васко Вълков, пилотът и Васко Борисов, операторът на лебедка. Всичко беше много професионално.

– Какво ви направи най-силно впечатление в техните действия?

– Нямам думи, такъв професионализъм видях. След като Виктор бе спуснат при мен с лебедка и специално приспособление, като носилка, подаде сигнал на колегите си от хеликоптера за изчакване. През това време той ме постави в това приспособление, приличаше на гондола (б. а вакуум матрак), направи всички действия, които са нужни, за да ме обездвижи и обезопаси, опакова ме здраво и се обади на колегите си от хеликоптера да ни издигнат. Качиха ме вътре в хеликоптера и предприеха адекватни действия по първа помощ. Питаха ме дали имам нужда от нещо. Казах им, че съм спокоен, адекватен, нямам проблем с дишането. Летяхме към „Окръжна болница“ (б. а МБАЛ „Света Анна“). Не знаех, че на площадката, където кацаме ни чака медицински екип, че всичко е подготвено, за да ми бъде оказана помощ. Късмет, че попаднах на вас, на спасителите, на пилотите и на лекарите в болницата, благодарности към д-р Манолов, проф. Танчев. Моите уважение към всички. Нямам думи, професионализъм отвсякъде.

– Бързо ли дойде хеликоптерът?

– Не съм засичал, но мисля, че за 30-40 минути от подаването на сигнала.

– Когато човек попадне във вашата ситуация и претърпи инцидент, какво е важно да направи?

– Много е важно да запази самообладание. В никакъв случай да не изпада в паника и безизходица. Тогава няма спасение. Планината не е за всеки, тя си има свои закони, свои правила. И трябва да се проявява уважение към нея и да се съобразяваме с правилата й. Никой не е застрахован – може да се случи да паднем навсякъде. Аз имах късмета да оцелея и да разказвам.

– Какво бихте посъветвали вашите по-млади, начинаещи, колеги- планинари?

– Мога да им кажа да ходят в планината, но винаги да внимават. Има опасни и рискови маршрути, със скали, където трябва да се движат с повишено внимание, с лице към скалите. Да стъпват, когато са сигурни, да пренасят тежестта на тялото върху крака, когато са сигурни.

– Какво трябва да се носи, когато излизаме в планината?

– Много са нещата, които трябва да се носят. В моята раница например има от 5 до 8 килограма неща, които никога не излизат от нея. Това са медикаменти – превръзки и лекарства, които човек трябва да носи, за да запази себе си или да помогне на други хора в планината. Задължително трябва да има топли дрехи. Съветът ми е никога да не мислите, че сте повече от планината, над нея. Тя е над нас и трябва да се уважава. Там, където няма маркирани пътеки, трябва да се внимава много. Ето и аз ходя повече от 45 години и претърпях инцидент, но никой не е застрахован.

– Казвате, че никой не е застрахован, а трябва ли да се застраховат хората, които излизат в планината?

– Моят съвет е – всеки човек, който е в планината, трябва да има застраховка, но не само Планинска, защото тя е само за спасителите от ПСС. За мой късмет има тази услуга – „Активна грижа“, която е с хеликоптера. Тя е от голямо значение за оцеляването ми. Трябва да има такава застраховка, такава опция. Помогнали сте на много хора и на мен. Никой не знаеше какво ще се случи ако не беше хеликоптерът. Хиляди благодарности към екипите, към хората, които поддържат този хеликоптер и институцията, която предлага застраховката. Ще се радвам и ще агитирам хората да имат още една такава допълнителна застраховка. Тя не е скъпа, тя е 18 лева на година, но ти дава шанс за спасение с хеликоптер. Както си застраховат къщите и колите, така трябва да застраховат и себе си. Това дава сигурност и хората трябва да го проумеят, да го осъзнаят и да го приложат. Дават десетки, стотици, хиляди левове за глупости. А не си застраховат живота. В белите страни, а ние вървим натам, това го правят, за да имат сигурност.