ЕКСКЛУЗИВНО! Бабата, змията и камъка. Или какво видях в Крибул

Уважаеми читатели на Топ Преса,

Топ Преса отново ще ви занимава с темата „Кри­бул“. Не защото „сме по­искали отново пари“ от някой от гурутата там, а защото с нас се свърза авторката Соня Манева, която поиска да публи­куваме нейния труд. Да, ще говорим за Крибул, но този път хубави неща. Дали пък не са ни плати­ли? Не. Просто спазва­ме каузата си в търсене на истината. Силвана е редовен посетител на светилището Скрибина и село Крибул като цяло, събрала е няколко сери­озни разкази на преки очевидци и хора, изжи­вяли чудата на Скрибина и село Крибул.

За да покаже, че ре­дакцията ни е обективна, Топ Преса реши да събе­ре тези разкази и да ги публикува в книга. Очак­вайте я скоро с Топ Пре­са. За да подгреем вашия интерес обаче, ще публи­куваме част от тази раз­кази, за да се убедите, че не сме злонамерени.

Още са ярки впечатле­нията от посещението ни в село Крибул, гр.Гоце Делчев.

Мислех си, като се вър­нем, ще опиша всичко. …

Но пребиваването ми там неочаквано и разтърс­ващо спря всичко в мен, и ме запрати в едно състояние на немислене, което не мога да обясня… Качих снимките, за да си освободя паметта в телефона, но нямах никакво желание да пиша каквото и да е.

И ето след време, започ­вам да се завръщам, и се за­върна желанието да напиша, какво видях там.

Всичко започна така…

Идваха четири почивни дни, съвпадащи с равно­денствието. Какъв по добър повод от това за поредното ни пътешествие. Накратко обсъдихме варианти, и се спряхме на с. Крибул, край Гоце Делчев. Бяхме чели истории за ритуала там и възрастната местна жена, но жадувахме за лични впе­чатления.

И си викам, е, какво пък, ще се поразходим, ще се до­коснем до една автентична жена, до автентично място, ще видим Гоце Делчевско, което ме тегли отдавна.Не е лошо.. Никак даже…

А то…се оказа силно и раз­търсващо, спиращо дъха, спиращо ума.

Но… едно по едно, да ка­рам по ред.

Донякъде подготвени, до­някъде не, прос­то се обадихме и тръгнахме.

Направихме не­обходимото да се подготвим за риту­алът. Пристигнах­ме рано, пътувай­ки през нощта.

А там…

…заварихме хора, народ, дошли като нас. Умисле­ни, загрижени, обезпокоени. Смачкани от мъка, от болест, затаили малко надежда. Наредени бяха и седнали мълча­ливо и смирено в УАЗ-ката, чакащи да потегли. Качи се и Бабата и потеглихме.

Баба Юлия от с. Крибул е селска жена, от местното население, която я знае ця­лата околия, ама и не само. Оказа се, че тук идват хора от цялата страна, но и от цял свят, от други държави, за да минат нейният ритуал за здраве и леене на куршум.

И понеже тук всекидневно се стичат десетки до стоти­ци хора, бабата е всеизвест­на на местните с краткото кодово име Бабата. Забе­лязахме, че всички ни раз­бират чудесно, с краткото „Бабата”. Къде сте отседна­ли – „при Бабата”, при което се кимаше утвърдително, че всичко е ясно.

Така че по-надолу ще полз­вам това обръщение, за баба Юлия, вещата в баенето жена в с.Крибул.

Тук още тръгвайки, в УАЗ-ката, тя събра всички червени конци, нужни за ри­туалът, и пътьом, започна да бае на всеки конец, един по един. „Ритуалът е такъв, че всеки конец, трябва да е опят.”

Пътят е стръмен, камен­лив и разбит, шофьорът Ке­зим кара бавно и съсредото­чено. Спираме на площадка в гората, подстъп към свети­лището.

А гората…Тя е смълчана. Всяко дърво е с завързана дреха. Колко болки, мъки и надежди. Очите ни обхож­дат, търсят, но няма дърво без дреха, докъдето ти сти­гат очите.

Тръгваме към „Камъка”.

Камъка е другото кодо­во име, което всички знаят. Така местните наричат све­тилището. „Камъка я изле­кува” , „Дойдоха на Камъка.” Останаха много доволни от „Камъка”. Също го наричат „Провиралката”.

На това място се извърш­ва ритуалът.

Пътеката е планинска, Бабата върви напред нари­чайки ритуални думи по­лугласно. Върви бавно, и тържествено, и смирено ед­новременно, с вдигнати на­горе ръце.

Пристигаме на мястото, а тя с една тояга чука по ска­лата и ясно и високо изрича:

„Селям алейкум, алейкум селям! Стани, стани, събу­ди се! Дошли сме лек да ни дадеш!” – извиква това три

 пъти.

Хората респектирани от Силата, сми­рено чакат да минат редът си през Камъка.

Всички ми­нават бавно и един по един през ритуалът.

Бабата шепне и нарича, гори и кади, мята брашно и сол, хвърля и мята червените кон­ци.

На третото минаване през промушилката, хвърляш моне­та зад гърба си и изричаш, за какво си дошъл, и какво искаш. После отиваш да завържеш своя стара дре­ха, на дърво, на което няма завързана…

После УАЗ-ката ни откарва в селото, а тя, Бабата остава там, защото прииждат още хора, със свои коли, пеша, с джипове.

След обед, след четири следобед, започва втората част, леене на куршум… А тя се върна от гората преди по­ловин час, колко е отдъхна­ла, колко е хапнала, тя си знае..

Напливът от хора е голям, и все чакаме и чакаме. От­стъпваме ред на тежко бо­лни, инвалиди, майки с мал­ки деца.

Всички напрегнати, стре­сирани…Колко мъка. Колко страдание.

А тя не трепва. С безизраз­но спокойно лице, уверена, невероятно центрирана.

Питат я: „- Има ли надеж­да?”

„-Това е на Аллах работа. Ние хората правим каквото можем. От него зависи. Аз не искам да лъжа хората.”

Тежко болна жена, спо­деля, че е зле, с болки, раз­сейки, и лекарите не дават надежда.

-Ти лекарите, не ги слушай. Те не са Господ. Като кажат така, ще уморят човека. Те и за мен така казваха…И аз бях зле. Ти пак си добре. На крака си. Аз бях станала 40 килограма, с разсейки. Бях в безсъзнание. Близките ми отказали химиотерапия, след първата вливка. Поне това да не ми причиняват. И ето на, билката, Камъка, ме оправиха. Вземах билката и се оправих. Вземай билката и не ги слушай. (змийска ху­рка, корена) Но е силна, да знаеш. Не бива да се взема заедно с химиотерапия, нито пък с морфин. Умираш вед­нага…

Друга жена пита за без­плодие, дали ще стане, дали ще има детенце?

– Имаше едно момиче, махнали му с операция яйч­ниците. Отрязали ги, и само една част от единия яйчник оставили. Казали и че няма да има деца. Лея и куршум, а той се раздели на две. Ви­кам и, е, хубава вест, близне­та ще имаш. И ето сега една година от тогава, идва баща­та да черпи, имат двечки. С частица от яйчник! Алах си знае работа­та. – спокой­но и уверено хортува Баба­та.

Вечерта имаше хора до 21 часа. Бабата става в 5.30 всяка сутрин, лее куршум на хората до 8 сутринта, да могат да тръгват пъ­туващите, да не ги бави. За ритуалът, пари не взе­ма, а на кур­шума, кой колкото му е на сърце…

В съседна­та къща, в барчето, пи­там момчето там.

-Тоя път до горе, към све­тилището, сякаш е скоро правен. Горското ли го пра­виха?

-Не, не са те.

-А кой?

-Ами, пътя го направи един човек, дето идва тук при Ба­бата. Остана много доволен ”от Камъка”.

-Болен ли е бил?

-Той дойде за сина му. Момчето беше с пареза на ръцете, много години…И се оправи, останаха много до­волни. И от благодарност, направи пътя до горе. Той е богат човек, депутат.

На вторият ден, забеляз­вам по себе си и спътници­те си, че сме по-оживени, с по-светнали лица, говорим с по-уверен глас.

На третият ден след риту­алът, личи едно оживление, закачливост в очите на спът­ниците ми, усмивки греят на лицата, а и енергийно си личи разликата във физио­номиите. В денят на идване­то ни бяхме свити, търсещи, стресирани. Вече сме в свои води, приети сме свойски от Бабата и семейството и, вечер до късно хортуваме с тях. Бабата ни разказва за билката, и за себе си, и раз­ни истории, а такива има колкото щеш. Не бивало да се пипат дърветата, нито пък монетите хвърлени от хората, „за да не поемеш от тях.” Та в тая връзка Бабата се сети и ни разказа за ня­какъв човек от селото, кой­то не вярвал, на цялата тая работа с Камъка. И отишъл и събрал парите от свети­лището, монетите където ги хвърлят хората.

-И същия ден, къщата му се запали. И изгоря нацяло, до основи изгоря!

-Друг човек, един наш род­нина, бил там наоколо и па­сял кравите. И като запален „Тотаджия”(играел тото), се изкушил, и взел една шепа монети, за да пусне фиш. И идва на другият ден, и раз­плакан ми разправя: „-Бабо Юла, цяла нощ не можах да заспя, лошо ми, сърцето ми тупка, не е майтап, лоша работа….Станах по тъмно и тръгнах към гората, в 5 часа сутринта бях там, за да вър­на парите.”

Последната вечер, в село­то имаше сватба, а тук сват­бите са по 1500 човека, за цялото село. Отидохме да видим сватбата, а пък си­нът на Бабата, ни покани, да идем да видим фермата му. Той е строител, а вечер дои кравите, а инак ги пасе пас­тир.

Отидохме, и ни показа обо­ра, телетата, кравите, а и гра­дината си, със овошки и яго­ди. Почерпи ни и хапнахме екологични ябълки, и ягоди. Доенето представляваше интерес за спътничката ми, а тя пък беше атракция за нашите домакини ”Е, това си е за камера. Софиянка да дои крави!”.

Фермата, оборът, му са чисти и спретнати, като в аптека, оборът се мие всеки ден. Докато наливахме то­пло издоеното мляко, той ни разказваше истории за себе си, за работата си, за живо­та. Обича си селото, обичат се родата, и са сплотени и си помагат.

-Да ви кажа честно, дос­та време аз не вярвах, ма­кар много народ идват тук да търсят спасение. Ама си виках, е внушават си си­гурно…Един път, донесоха една жена на носилка. Пре­търпяла е катастрофа же­ната, от София, чули за тук и дошли. Шест години след множество операции, не е ставала, и така и дойде, на носилка. Носеха я четирима здравеняци, мъже, до горе, до Камъка. То тогава пътя го нямаше, беше пътека, та как я качваха три дни до там, не е за разправяне. На третия ден, след като оправих кра­вите, отивам там, пред къщи, да оставя млякото. И спи­рам с колата отпред. А тя с носилката там, и тъкмо и лее куршум. Отвън имаше както обичайно към педесет чове­ка. И тая жена, каза „Иска ми се да се изправя.” Подпря се на носилката с две ръце и се изправи. Тръгна и напра­ви няколко крачки. Всички хора, които видяха, се раз­плакаха. И на мен, очите ми потекоха…Влязох в къщи, скрих се в спалнята и плаках като дете. Плаках докато се наплаках. Каква е тая Сила? Какво е това нещо? Тогава повярвах…

Всяка година, тази жена, жива и здрава, в знак на признателност, идва и праз­нува Байряма с нас.

….Отпред, там където Ба­бата лее куршум, има семей­ство от Попово. Водят дете с тежка алергия. Жената ми разказва: „-Ние не знаехме нищо за тук до оня ден. Ми­налата нощ, сънувах един сън. Как една възрастна жена, леле куршум…Виждах и наблюдавах какво прави, как е облечена. Обърна се към мен, и вика, доведете го детето при мен. Вечерта се прибира мъжа ми от работа, и ми показва статия за баба Юлия, в Крибул. И аз я по­знах. И вчера, на следващия ден, тръгнахме веднага.”

…Младо семейство, водят бебе с епилепсия, придоби­та след ваксина. Идвали са преди месеци, и детенцето се е подобрило значително. Всеки ден вървяха пеша до светилището, само и само да минат ритуалът.

…Млад мъж, довел детен­це, разказва как миналата година са дошли заради майка му. Жената била с рак на дебелото черво, и отписана от лекарите. След третият ден, пътьом спряли на бензиностанция, за да иде майката до тоалетна. И там, изхвърлила голямо ко­личество гной… „-Изчисти се нещо, ли, какво, последва рязко подобрение. Показа­телите на изследванията се подобриха, и вече майка е добре, работи и си е жива и здрава.”

…”И аз бях невярващ, раз­казва друго местно момче от барчето. Но дълго време страдах от безсъние. Годи­на и половина не можех да спя. Много се изтормозих. Понеже приятеля ми ката­строфира пред очите ми…Отидох при Бабата, ля ми куршум и се оправих. Още първата нощ спах. Кака да не повярвам. Той и нейният дядо, Юлиан се казва, беше по едно време много зле. Беше в кома човека, дълго време, Бабата го върна, ма­кар и трудно, едвам, едвам, ама успя.”

Камъкът не помага на все­ки, разказва Бабата послед­ната вечер.

-Днес разбрах, че не е ус­пял да мине един мъж. –каз­вам аз. –Чух го да коменти­ра в барчето, че не е минал.

-Този мъж, тръгна да мина­ва, но се заклещи…Нервира се и като се разфуча, разви­ка…Кой ме доведе тука? Къде си ме довела при тия по­маци! При тия баби­ни деветини !- Изле­зе и се махна…Как да помага Камъка на такъв човек? Поне малко вяра трябва. Поне малко смирение….

Друга жена, слаба беше, много слаба разказва Бабата. Ама Камъка не я пусна. И така и не мина, не се даде, Камъка не даде.. Да кажеш дебела, не не беше…Друга една пък, змията не я пусна.

-Как не я пусна змията?

-Ми ей така, не я пуска да мине. Излезе точ­но когато да тръгне да се провира и застана на камъ­ка. Върна се жената, дойде пак, за втори път да опита да мине, и змията застана пак отпред. И така три пъти рече да мине, три пъти змията за­стана отпред.

-Хмм, ама и змия ли има?

-Да, ми тя е стопанина. Тя е домакина на светилище­то. Всяко светилище си има стопанин. Тя е стопанина тука, тя…- разказва Баба­та – те хората минават, а аз кадя и бая и съм затворила очи…и ми викат, внимавай, в краката ти е змията, лежи върху брашното. Внимавай да не я настъпиш, а я, нищо не виждам. Отварям очи и гледам, няма я, къде отиде и кога, няма змия няма нищо. Всички я видяха, само аз не, измуши се…

….Тръгваме си, вземаме довиждане леко натъжени, че тръгваме…и обещаваме, че пак ще дойдем. Красив край, добри хора и чудни неща…

Питам на тръгване, внукът, дали ще предаде Бабата на някого моженето си.

-Не знам. То не е само да предаде…Кой ще иска? Кол­ко хора са готови да правят това? Да се раздават по цял ден…Не рядко съм я виждал до сред нощ леле куршум, за да могат тръгнат на другия ден хората.

Това видях, това чух, и как­то беше, така и го разказах, за вас. Бъдете здрави.