Георги Константинов: Бащата на Тома Томов ме посрещна с думите: В Белене ще платиш с живота си

Ако у нас дойдат китайци – Корнелия Нинова ще си боядиса кожата жълта и ще си опъне очите

Русия ще се съобразява с НАТО и ЕС, защото това е шансът й да се противопостави и спаси от Китай

На 3 март 1953 година Георги Константинов – Анархиста взривява паметника на Сталин. 10 години лежи в политическите затвори на комунистическа България, а по-късно емигрира във Франция. Преследван е в продължение на 40 години от Държавна сигурност. Разработките срещу него носят имена „Бизон“, „Злодеи“, „Терорист“, „Анархисти“, „Сердар“, „Родоотстъпници“ и „Тервел“. През 80-те тайните служби замислят дори „физическото му неутрализиране“ в Париж.

И сега се определя като анархист и казва, че няма причини за обратното. Тогава е хванат по класическия начин – с предателство. На 84-годишна възраст Константинов смята, че в днешните българи няма борбеност да променят държавата.

Интервю на Стойко Стоянов

– Г-н Константинов, животът ви е преминал през драматични перипетии и изпитания, как оценявате настоящия политически живот в страната?

– Относително се интересувам от днешната политика. Изпитвам известна погнуса от всичко това, което става, от фигурите, които са на сцената и се вадят като нови лица. Това усещане е от доста време.

– Но този елит управляват България, движат я в някаква посока, от него зависи съдбата на обществото?

– За жалост, посоката им е дефинирана от външни обстоятелства. Както и в почти цялата ни история, ние никога не сме намирали сили да решим собствените си въпроси, а почти всичко е зависило от вън. За съжаление това продължава и сега. Потенциалът, който го имаше в лицето на младите хора, от които можеше да се очаква активиране, за да се решат проблемите –  избраха другия път – бягството от страната. Около 2,5 млн. я напуснаха за четвърт век. Перспективите са, че за следващия четвърт век още толкова ще я напуснат. Представете си картината – страна със затихващи функции.

– Прокоба ли тегне над България или политиците ни са забравили възрожденските идеали?

– Причините сигурно са много. Ако се върнем назад в историята, едва ли е имало периоди, в които сами да си решаваме проблемите. 5 века турско робство и можеше да бъдат още толкова, ако не беше Руско-Турската война. След това народът изтърпя 45 години един режим на диктатура, 35 години Тодор Живков и сега 27 години цялата тази мерзост, наречена Преход. Не знам дали е предопределение от съдбата или обстоятелствата така са ни формирали като народ. В нас няма борбеност, нито идеали, нито има търсене на пътища, нито имаме готовност за саможертва. Аз мисля, че и 1:100 от днешните млади хора, което значи 25 хил. души, ако бяха готови да действат за благото на народа, държавата щеше да има друг облик. За съжаление не 25 хил. – 25 човека не могат да се намерят. Тези, които излизаха на сцената и се подвизаваха досега по различни партии, са негодници, шмекери, гангстери, мошеници. Тях освен уреждане на собствените им проблеми и тези на роднините и  приятели, нищо друго не ги интересува.

– Поставяте темата за саможертвата, вие и вашето поколение познавате тази битка, какво се промени през този половин век?

– Искам да ви кажа нещо важно, за да няма илюзии – тогава идеалистите не бяхме многобройни. В България в годините  на комунизма е имало 30 хил. политически затворници през целия период. Пикът беше 1952-1953 години. Тогава бяхме 16 хил., в 22 затвора, имаше и контрационни лагери. 90% от тях бяха вкарани по монтирани процеси, не с някаква друга цел, а за да плашат с тях останалите, да ги накарат да слушкат, да примирят хората. А вътре в самите затвори имаше няколко вида режими. Аз съм бил на най-тежкия – бяхме някъде към 30 човека от 30 хиляди. Ние  служихме за плашило на останалите затворници и лагеристи. Нашето беше затвор в затвора. Ако се върнем още по-назад във възрожденската епоха, тези които участваха съзнателно в борбата срещу турското иго също не бяха толкова много – няколкостотин души – луди глави или чапкъни, както са ги наричат. И в моето поколение бунтарите не бяха много. Границите бяха затворени, живеехме в държава като голям затвор, нямаше за света информация какво се случва в България. Поради това много от българите търсеха линия на нагаждането, на компромисите, на конформизма и на предателството по някога, за да оцеляват. Колкото искате има предатели. Грамадната част от хората в затворите капитулираха още в началото. Първата фаза беше да отрекат идеите си,  миналото си, изразяваха готовност да участват в строителството на социализма, а след това следваха други стъпки на ДС – превръщаха ги в доносници и зависими. Процентът на доносниците сред бившите политически затворници и концлагеристи не беше никак малък. Това е горчивата истина.

– Колко време изкарахте в такъв тежък режи?

– Общо 10 години изкарах в затвора, от тях 6 при най-тежък режим. Лагер, в смисъла на контрационните лагери, е нещо различно като институция от затвора. В тях хората са изпратени насила – без съд и присъда. Аз лагерист не съм бил, но Белене има в историята си няколко промени в статута. Открит е като контрационен лагер през 1949 г и е такъв до 1953 г. След смъртта на Сталин започна освобождаване на лагеристите и го превърнаха в затвор. Такъв беше до 1956 г., до унгарските събития. Тогава пак изтеглиха осъдените в затворите и го превърнаха в лагер до 1959 г. След това отново го трансформираха в затвор. Освободиха немалко лагеристи, но отделиха 1200-1300 за прословутите лагери в Ловеч и Скравена. Три пъти съм влизал в Белене и съм излязъл накрая през 1962 г. от Белене. Тогава бяха 29-годишен, а съм роден съм 1933 г. Най-младите ми години минаха там, но не съжалявам. Режимите са тежки, калявахме характер, имаше интересни хора в затворите, с богата култури и ценен политически опит. Но имаше хора от стария режим, преди 9-ти септември 1944 г. – офицери, полицаи – катили, които по нищо не се отличаваха от комунистите надзиратели. Интересно, че част от царските офицери и полицаи първите капитулираха и станаха доносници и сътрудници на червената власт във всичките им мръсни дела. Повръща ми се като кажат днес, че това е бил елитът на България. Изключенията бяха малки, за повечето човешкият живот беше нищо.

– Ако на 10-ти ноември 1989 г. вместо вътрешно комунистически преврат беше дошъл 7-ми американски флот да окупира Българи, какво щеше да се случи?

– Щеше да се случи същото, което стана на 9 септември 1944 г. , когато ни окупира Червената армия. Тези, които сега се подвизават на сцената като политици, щяха да са доносници на новата власт, те нямат нито морал, нито устойчивост. Комунистите не са до там глупави да не разбират какво е съотношението на световната сцена – ще бъдат слуги на САЩ и Брюксел, естествено ще бъдат разногледи и ще поглеждат и към Русия, но винаги ще се съобразяват със силния. Вижте днешните елите – политически, икономически, църковните – всички са готови да слугуват на силните. Както служиха на Москва, сега служат на ЕС.

– Как си обяснявате факта, че след 27 г. демокрация в БСП продължават да говорят повече с носталгия и любов към Русия и Евразия, какво се крие зад това двуличие?

– Не знам дали е двуличие или сметкаджийство. Те винаги могат с такава риторика да намерят гласоподаватели и да спечелят избори, но никога няма да предприемат стъпки към сближение с Москва, освен ако ЕС и НАТО не потърсят Русия, поради стратегически планове свързани с възхода на Китай и опасността от Китай. Не мислете, че тези лидери от БСП имат някакви идеали и идеи, в името на които са готови да предприемат някакви радикални стъпки. Казвам го на шега, но ако тука дойдат китайци на власт – Корнелия Нинова ще си боядиса кожата жълта и ще си опъне очите, но и не само тя. Погледнете й биографията на Нинова – тя идва от времето на Иван Костов, минала е през различни политически идеи, сега се е присламчила към БСП. Но това се отнася и за патриотите на Каракачанов. Същото важи и за изопаченото СДС, познавам ги много добре, още от самото начало. Познавам ги персонално – минаха през БЗНС Никола Петков, после през социалдемократите на д-р Дертлиев, през демократите на Стефан Савов, който не беше демократ. Познавам и така наречените неформали около д-р Желев и Блага Димитров. Повече от тях са минали през БКП, или ако не са минали през нея – са били пречупени и са и служили вярно. Така наречената промяна у  нас, без да имаме илюзии, се извърши изцяло от БКП, а не от някакво народно въстание. По тази причина всички стъпки на безкрайния преход бяха контролирани. На сцената не пуснаха нито един, който е извън контрол. На 19 май 1991 година се върнах от имиграция, в така нареченото Велико народно събрание беше и брат ми, а картите бяха раздадени и всичко беше режисирано и се изпълняваше. Нямаше истинска сила, която да се противопостави на режисьорите и артистите. Те направиха революция за техните си деца, за тяхната си каста. Намерете речта на Тодор Живков от 1 ноември, 9 дни преди 10 ноември 1989 г. Събира журналистите в Бояна, държи една реч, обявява ясно какво предстои да се случи в страната. Но той си е въобразявал, че тази „промяна“ ще стане с неговото участие, но са го излъгали, изритаха го. Целият преход уж към демокрация не е и само тукашна работа. Той идва от Москва, но е договорен със Запада, затова у нас нямаше никакви политически процеси, такива нямаше в целия соцлагер.

– Имаме ли основание да обвиняваме Запада, че предаде младите източно-европейски демокрации, като не потърси справедливост и отговорност от комунистическите върхушки, а започнаха да правят бизнес с тях?

– Смешно е да търсим от Запада морал и отговорност. В по-далечното минало те бяха колонизирали света. Броят на техните жертви по времето на колониализма с нищо не отстъпва на жертвите на болшевизма. Какъв морал – нали бяха съюзници със Сталин и с него разделиха Европа, а нас ни поднесоха на Кремъл. Кой да им търси отговорност – жертвите, та те не представляват сила. Но народът трябва да им потърси сметка, включително и това, което днеска става е дело на дечицата и внуците на оная комунистическа върхушка.

– Сега се появят децата и внуците им с претенции за власт?

– Какво нелогично виждате. През тези 27 години няма нито една сфера на обществения ни, икономически, културен, научен, църковен живот, която да е не е пропита от агенти на ДС. Това е и на по-ниските нива в държавата. Окупирали са всичко. Тогава е естествено всички тези промени да са под техен контрол. Дори и връщането на цяра, който е много съмнителен. По времето на СССР той е бил три пъти в Москва. Кой политически емигрант можеше тогава да отиде там, без контрола на КГБ? Той веднага щеше да бъде арестуван. Където и да бутнем, където и бръкнем – всичко е прогнило.
– Но днес партията, наследник на БКП, ни  представя такива лица като нови, като носители на нови идеали?
– Това е част от така наречената демократична игра. Какво нова лице може да е Тома Томов, та аз познавам баща му, беше началник на затвора в Белене. Полковник Томов беше последният началник на затвора в Белене.

– Но журналистът Томов казва, че баща му е бил началник на затвор за криминални, а не политически?

– Оставете го какво разправя журналистът. Може да разтяга всякакви локуми.  Аз съм свидетел жив, но и потърпевш на неговите издевателства. Баща му беше вулгарен сталинист, той е човек на Първо главно управление на ДС. Бил е с мисия в Англия, но с дипломатически имунитет. Но англичаните го разкриват и изгонват. Правят го за наказание директор на затвора в Белене.

– Криминални имало ли е в Белене?

– Да имаше, но бяха една десета от общия брой на затворниците. Те бяха привилегировани в сравнение с нас политическите. По това време трябва да е имало 4500 затворници, от тях 400 най-много да са били криминални. Тях не ги пускаха да общуват с нас, държаха ги изолирани. Едните бяха на брега, за да обслужват охраната, персонала на затвора, а другите бяха на самия остров – работеха в свинарниците и краварниците, но лека привилегирована работа.

– Да не е имал затворът няколко директора?

– Няма такова нещо, един беше директор – полковник Томов, синът му сега може да приказва каквото си поиска. Ако някой иска да научи истина – да извика мене, да разкажа преживяното. Аз съм писал и издал спомени за баща му. Но има и едни ужасни документи – разменена кореспонденция между баща му  и ген. Мирчо Спасов. Томов докладва, че труповете, които идват от Ловеч на мъртвите лагеристи, се пренасят по такъв начин, че е видно, а това се разнася сред хората от Белене, говори се и сред надзирателите. Така се компрометира народната власт. Полковник Томов предлага как да става пренасянето на труповете, тоест да прикриват тези убийства и да ги погребват тайно. Спасов приема предложенията му.

– Какъв беше полковник Томов към затворниците?

– Има два периода от неговата биография. Първият е до XXII конгрес на КПСС, когато окончателно развенчаха режима на Сталин, извадиха от мавзолея мумията му и го погребаха навън, свалиха му статуите, заличиха всички кръщавания на негово име на градове, върхове, планини, но това стана през 1961 година. До тогава кадрите на МВР, както и в затворите бяха почти всички сталинисти. Те се надяваха, че с помощта на Китай и със здравите сили в КПСС ще реставрират сталинизма. Когато пристигнах за първи път в Белене, всеки от нас трябваше да мине през баща му на брега. Томов преглеждаше досиетата на всеки новопристигнал. Като видя моето каза: Ти да слагаш бомба на статуята на др. Сталин? Не те осъдиха на смърт, но тука ще платиш с живота си. И веднага ме откараха 14 дни в карцера за начало, а карцерите бяха нещо страшно. След 6 месеца ме пратиха за наказание в Плевенския затвор. После пак ме върнаха в Белене, но тогава беше минал XXII конгрес на съветите и баща му беше променил поведението си, защото знаеше, че за сталинизъм може и да го накажат.

Полковник Томов беше върховният началник на затвора, тоест на пет обекта, които си има началници. Той разпореждаше наказанията, те минаваха през него.

– Кое беше най-тежкото наказание, което сте преживял?

– Най тежкото наказание беше да те накарат да строиш карцери. Първите карцери бяха просто една дупка, изкопана в острова, а горе закрити с клони и дървета. Долу водата те пропива и изпива, като те извадят си жълт, като че ли си пълен с гной. В този трап нямаше въздух, хората умираха от глад. Решиха да модернизират затвора и да построят нови карцери. Лагерниците, които посочиха, отказаха да стоят карцера. Тогава ги наказаха жестоко – набутаха 36 човека в едно малко помещение, не можеш да седнеш дори, задушаваха се, но един месец ги държаха там. Имаше и много побоища, но това се приемаше като нормално.

– А младият Томов идвал ли е в затвора?

– Знам история, разказана от познат затворник, приятел. Беше в карцера, той ми е разказвал, че при него завели 12 годишно дете, развеждал го началника на обекта. Приятелят в карцера бил в много тежко състояние, пъшкал, стенел, имал нужда от лекар, а това малко копеленце се смеело, гледайки човека през амбразурата. Казаха тогава, че това е на Томов сина, на началника. Това съм чул – сина на началника, гледал как човека умира и се смеел. За това казвам, че думите на Тома Томов са вулгарна лъжа. Проблемът е, че няма свидетели, а и на живите не им дават думата. Но трябва да е ясно – криминалните бяха екзотика на острова. Белене беше  зловещ политически затвор.
– Казвате, че на преживелите този ад не им дават думата, но и учебниците по история мълчат за тези страшни години?
– Как да се изучава това жестоко минало. Комунистите и техните наследници контролират всичко – вестници, издателства, медии. Но повтарям пак основното – ако 1% от този народ искаше да се бори, от комунистите нямаше и помен да остане. Сега гледат миналото да се заличи, за да не се знаят престъпленията, на които те са продукт.

– През последните години Русия се оказа доста агресивен фактор в световната политика, възможно ли е Путин да успее да наложи ново преразпределение на света, а България отново да попадне в тяхната орбита?

– Това са празни приказки, просто пропаганда. Вземете показателя брутен вътрешен обществен продукт. Русия е на 10-11 място в Европа, има по-малък продукт от Италия, а на този продукт съответства и военната мощ на дадената страна. Италия днес може да няма военната мощ на Русия, но ако реши да отделя този процент може да си позволи и много по-модерно превъоръжаване. Силата, която излиза на световната сцена през последните 30 години е Китай. Това ще е най-силният противник на САЩ, но не какъв да е противник, а конкурент за световното господство. Ако до 25-30 години се запазят днешните темпове на икономически ръст, Китай сам ще има БВП колкото на целия останал свят. За да се противопоставят на такъв враг, на американците им трябва и Русия. Те ще правят всичко възможно да я интегрират и в НАТО, и в ЕС. Дали това ще стане с Путин или без Путин – е отделен въпрос, но Русия няма друг изход и избор. Пътят на Китай към световно господство  има две възможностите – едната е по суша, тоест Евразия. Другата е през Тихия океан. Който владее този океан и обграждащите го територии и който владее Евразия, според Бжежински, ще владее света. Китай няма да може да се превърне в такава морска сила,  която да конкурира САЩ. В Тихия океан САЩ имат 12 самолетоносача, а Китай само 1 и то от много по-низш клас. Реалният път на Китай минава по суша и това е овладяването на евразийския континент. Така първата жертва, която ще падне, е Далечният Изток и Сибир на Русия. И днес там китайците имат демографско превъзходство. Там живеят повече китайци, отколкото цялото останало местно население. С Крим Путин си вкара такъв автогол, че не знам как ще се спаси. Утре Китай на същите основания може да поиска референдум за самоопределяне на Сибир и далечния Изток и ще го спечели. За това Русия ще търси чадъра на НАТО  и така наречената атлантическа общност. Путин е просто детайл в тази игра. На фона тази голяма игра апетитите на Русия към нас са несериозни. Путин ще получи това, което му дадат. Но какво наблюдаваме до сега – всичките европейски владения на СССР, на първо място така наречените нови демокрации, към които сме и ние, вече са в НАТО. Започнали са усилия за присъединяване на Украйна и кавказките републики. Ако Русия не се откаже от апетитите си и не се подчини на САЩ и Брюксел, всичките тези останали държави от бившия СССР, ще се ориентират към НАТО. А Китай се насочва към Далечния Изток. Сега Киргизстан влезна във военен съюз с Китай, към него са Пакистан и Афганистан. За сега са четворка, но Китай работи да привлече Узбекистан, Казахстан и др. Икономически и финансово те са проникнали в тях, но сега работят и за военното им обединение. Тоест от СССР е останала една Русия, в чиято федерация има около 40 народности. Ако западът искаше да ги доразложи, нищо нямаше да им попречи да въоръжат чеченците с модерно оръжие, както навремето въоръжиха Афганистан и Червената армия беше бита и отстъпи. Могат да въоръжат Украйна – представете си какъв враг ще им бъде. Западът разглежда Русия като авант пост на бъдещата война. Това им е голямата цел.

www.faktor.bg