В памет на Георги Данаилов
- март 9, 2017
… Кучето на Георги Данаилов се казва Дончо. Огромен санбернар, добродушен и безстрашен като всяко голямо животно, което си знае силата. Единствено когато черковната камбана на Ковачевица зазвъни, без значение дали тъжно или празнично, Дончо рипва. И започва да лае яростно, докато звукът й не спре. Днес камбаната бие протяжно. Звън, после тишина, докато звънът се оттече в каньона на Канина. После пак звън и пак тишина. Така селото съобщава, че негов човек е тръгнал натам, откъдето никой не се е върнал. Не знам, как днес Дончо лае срещу камбаната. И дали не превръща лая във вой. Животните, за разлика от хората, усещат всичко със сърцата си.
Софиянецът Жоро Данаилов остава част от историята на каменното родопско село. Не само защото живя половината си живот тук, не само защото посвети на Ковачевица най-красивата си и весела книга “Къща отвъд света”, не само защото тук написа книги, пиеси и сценарии за филми, а защото самият той носеше историята в себе си….
Това е част от написаното в памет на Георги Данаилов на стената му във ФБ от журналиста Валери Запрянов, също свързан с Ковачевица. Снимката е на Румен Жерев – друг известен журналист и фотограф с ковачевски корен.
Георги Данаилов: Заблуждавам се, следователно съществувам!
Източник: skif.bg
Писателят Георги Данаилов почина след дълго боледуване на 8 март 2017. Интервюто е от 2012 г. в село Ковачежица, а е публикувано на рождения му ден на 8 януари 2016 г., когато навършва 80 години.
Въпреки че завършва химия, още в студентските си години започва да се пише. Книгите му „Деца играят вън“, „При никого“, „Убийството на Моцарт“, „До Чикаго и назад, сто години по-късно“ бързо му носят популярност и уважение. Автор е на много пиеси и филмови сценарии – „Хирурзи“, „Похищение в черно“, „За къде пътувате?“, „А сега накъде?“ (заедно с Рангел Вълчанов), „Лагерът“ (заедно с Георги Дюлгеров). Световно признание и литературни награди получава за „Къща отвъд света“, „Спомени за градския идиот“, „За Жан Жак Русо“ (есе), „Усмивката на Пан“ (есе за Стефан Гечев), „Доколкото си спомням“ (в три части), „Весела книга за българския народ“. Предлагаме ви анкетата на Атанас Свиленов с писателя, публикувана в „Доколкото си спомням”. В нея са използвани и въпросите на проф. Иван Шишманов, които задава на Иван Вазов и Алеко Константинов преди повече от век.
Отначало ми се стори, че разговорът ни ще бъде една шега, при това забавна. Впуснах се в него опипом и бързо усетих, че дъното не е тъй плитко, че става дума за три големи фигури в нашата култура, с които трябва да се съпоставям. Вярно е, че аз написах първата цялостна драматизация на „Бай Ганьо” и тя вече четвърт век не слиза от театралните сцени като пълноценна театрална пиеса, вярно е, че за мен „Чичовци“ си остава Вазовия шедьовър в нашата литература. Баща ми след вечеря избираше една глава от „Под игото” и ни я четеше – естествено, всички предпочитахме „Многострадалната Геновева” или „Пиянството на един народ”… И все пак чувството, че се навирам, където не ми е мястото, си остава, но българският крак назад не знай! Моля за прошка.
- Досега всичко ли си споделял за себе си или винаги има нещо, което е толкова лично,че е по-добре да си остане тайна?
– Уверен съм, че човек и да е изпълнен с най-искрени и честни желания, не е в състояние да сподели всичко от преживяното. Просто има места в паметта ни, които остават блокирани, паметта сама ни лъже, заблуждава и представя личността ни в по-приветлива светлина. Паметта е мошеник, който се изхитрява да ни ласкае и успокоява.
- Вече има един бележит Георги Данаилов в нашата история и това не е ли смущаващо?
– Смущаващо е, моят дядо на тридесет и три години е избран за действителен член на Академията на науките, а аз на тази възраст бях мухльо. Неговият първи братовчед Цветан Радославов беше написал „Мила Родино”, а дядо ми три хиляди страници обвинителен акт срещу едно корумпирано българско правителство. Трудът му е бил на халос, за всеобща почуда, никой от министрите не бил осъден.
Смущаващо е, че заради Георги Данаилов, починал през 1939 година, през 1972 година внукът му не беше приет в Съюза на писателите, защото дядо му бил навремето си министър. Смущаващо е, че Георги Данаилов-старши е знаел перфектно няколко езика, а внукът му заеква в чуждите езици. Смущаващо е, че като студент по право в Москва дядо ми е свирил на цигулка в студентския оркестър под диригентството на Николай Римски Корсаков, докато внукът му се възрадва, когато се оказа, че в Свищов, където семейството му бе изселено, няма подходящ учител за този инструмент и той с чиста съвест прибра цигулката си в един шкаф. Смущаващо е и обстоятелството, че през 1936 година Георги Данаилов е обявен за почетен гражданин на Свищов, а внукът му, роден през същата година – да не остане по-назад, става почетен гражданин на Свищов десетилетия по-късно.
- Месторождение?
– София, Клиниката на доктор Чешанков, улица „Васил Априлов“.
- Място и време на тази изповед.
– Село Ковачевица, 2012 година!
- Кой цвят предпочита?
– Цветът на боровата гора.
- Коя е любимата ви миризма?
– На хубава скара.
- Кое животно Ви е най-симпатично?
– Кучето, естествено. И понеже съм дребен на ръст, винаги избирам за приятели много едри кучета.
- Кой цвят на очи и на коси предпочитате?
Зависи от главата, но опитът ми подсказва, че повече съм се заглеждал в чернооките.
- Коя е според Вас най-почтена добродетел?
– Ако е истинска добродетелта, тя е и почтена! Обикновено зад повечето добродетелност наднича изгодата.
- Кой порок мразите най-много?
– Не обичам да мразя. Светът без пороци би бил прекалено скучен. Изпитвам неприязън към политиците от всички континенти, а ненавиждам диктаторите.
- Кое е любимото Ви занимание?
– Да слушам музика и да споделям с близките възторга си. Слушам музика и когато работя. Опитвах да я слушам и когато спя, но нещо не върви
- Кое развлечение Ви е най-приятно?
– Зависи от възрастта. Морето, плуването, планината, ските.
- Кой е според Вас идеалът за земното щастие?
– Щастието вероятно е намислено понятие. Но във всички случаи то не е едно и също за различните хора. Щастливият жител на Бутан получава стотинки на ден, нещастният жител на Бродуей не се задоволява с милиони.
- Коя съдба Ви се вижда най за окайване?
– На скъперника, който знае, че смъртта ще му открадне парите.
- Може ли да приемете идващите 77 години за щастлива възраст? Или 99 е по-добра цифрова комбинация?
– Приемам 77, стига те да ме приемат без офлянкване. А 99, както казваше една мила старица, са неприлично много.
- Кое кръщелно име бихте избрали, ако сам можеше да направите това?
Георги!
- Кой е бил най-щастливият момент в живота ви?
– Не мога да определя. Без да преувеличавам, имал съм много щастливи мигове и не ща да ги степенувам. Аз общо взето съм един щастлив жител на планетата земя. Преживял съм и много тревоги, но както беше казал Пенчо Славейков – „Дори тъгата извор е на радост!” Е, вярно, добавил е „Докле е младост” и едно Ах!
- Кой е най-тъжният?
– Загубата на близки хора и животни.
- Коя е Вашата главна надежда?
– Комфортът на нищото.
- Вярвате ли в приятелството?
– Трябва!
- Кой е най-хубавият момент през деня?
Ясна утрин, в която се събуждаш трезвен.
- Кое историческо лице Ви е най-симпатично?
– Махатма Ганди.
- Коя личност от литературна творба?
– Зорба гъркът.
- В коя страна бихте предпочел да живеете?
– В България – познатото зло си е по-сигурно.
- Кой е любимият Ви писател?
– Не мога да мина само с един: Йовков, Стайнбек, Чехов, Сент Екзюпери. Подредбата е условна, но за мен те са автори от една величина. Трябва да добавя, обаче, че има велики писатели, към които се отнасяш с благоговеене, но има книги, по-скромни, а ги обичаш с цялото си сърце. Например за мен „Сан Микеле” от Аксел Мунте, Приказките на Оскар Уайлд и, разбира се, „Мечо Пух“!
Кой поет?
Константинос Кавафис и Дебелянов.
- Кой художник?
– И с художниците работата е объркана. Най-напред пред взора ми се изправя Рембранд, после картината се изпъстря от импресионистите, ето го и Ван Гог и Врубел. Пикасо се опитва да се вмъкне между тях, но много се криви…. От българите спокойно и гордо казвам Никола Танев, Борис Денев, Константин Щъркелов, Иван Ненов, Злати Бояджиев, Иван Кирков и, разбира се, Майстора, а пред гиганти като Микеланджело и Леонардо човек трябва да се прекръсти и да замълчи.
- Кой композитор?
– Предавам се. Всеки опит за класация в музиката граничи с лошия вкус, затова тя е най-великото изкуство. Разбирате, че говоря за музика, а не за музикалните колики, с които се изпълни ефирът. Когато умирам, ако ми е позволено, бих слушал Моцарт.
- Кой филмов режисьор?
– Георгий Данелия и Рангел Вълчанов. И много други.
- Ако бихте желал да имате девиз, кой бихте избрал?
– Не бих желал да имам девиз. Харесвам епитафията на гроба на Казандзакис „От нищо не се страхувам, на нищо не се надявам, аз съм свободен човек”. За жалост не мога да ù подражавам.
- Кое е майсторското творение на природата?
– Ако мислите, че това е човекът – лъжете се. В природата, във вселената думата най-просто не съществува.
- От кое място Ви е останал най-приятният спомен?
– От родопския край, където е Беглика и всред поляната една малка къща, скована от борови трупи. Преди година потърсихме къщата – нея я нямаше. Но стопанинът беше там, макар и невидим, пушеше лула и се разхождаше между боровете.
- Меко или твърдо легло предпочитате?
– Нямам предпочитания, важното е да заспиваш бързо.
- Кой чужд народ Ви е най-симпатичен?
– Вие сами знаете, че въпросът е недопустим. Но ако наруша логиката, ще кажа – грузинците.
- Кое е най-значимото, което смятате, че досега сте постигнал?
– Отговорът на този въпрос се отлага.
- Как приехте определението, че сте най-добрият съвременен есеист?
– С изблик на суетност и още по-големи съмнения.
- Как виждате бъдещето на човечеството?
– Мъгливо.
- А на България?
– България все още е част от човечеството.
- Напишете своя мисъл или цитат, смисъла на който одобрявате?
– Заблуждавам се, следователно съществувам!
