Тетин Петре от Обидим
-
- януари 31, 2017
Бойка АСИОВА
Тетин Петре е от Обидим. Излязъл му късметът и завъдил семейство в града. Е, цял живот жена му, нашата тета Менка, мамината сестра, не престана да му натяква как го хванала от гората и го свалила на питомно място.
Абе, вие виждали ли сте вятър да яде къщи. Кирпичът от едната им страна оглозган, изтънял и те вътре, обидимците му никакви вътре в тях, в къщите, обясняваше тя мащаба на спасението, което е извършила над мъжа си.
Та в Обидим, това пиринско село, като се роди женско, казвали орач се е родил. Защото мъжете ходят да работят по чарковете, пък жените орат нивите. То едни ниви, като кръпки по съдрани беневреци, ама земя за отглеждане на хляб все пак. Нещо повече, за да изоре жената нивичката си, се връзвала уж за някоя дива круша, иначе може с все ралото и магарето да се сурне в дерето. Ама това малко високомерничко ми се вижда. Навярно е измислено от ония в равното.
Та тетин Петре от село Обидим
ГОВОРЕШЕ НА ДВА ГЛАСА
Както има хора, които умеят да пеят и първи, и втори, че и на повече гласове, той така говореше – на дебел и на тънък. Както си я кара на високо, на следващата дума внезапно пропада в ниското. Кога и как, а най-вече защо, никой не знаеше. Със сигурност и той не знаеше. Някакъв знак беше това. Понякога ми се струваше, че тетин Петре са два човека – тънкоглас и дебелоглас. Като остаря, остана му само единият. Но кой от двата изчезна – трудно ми е да кажа.
Че някога говореше на два гласа, то си го знаехме, ами продължи да говори и на много езици. С козите на кози език, със зайците – на зайчи, с кокошките – на кокоши… Най-добре се разбира с пчелите. Ама те много заети, да му се не види. Поулавели са от работа, казва тетин Петре, и ги оставя да жужат над цъфналите му овошки. И с овошките, и с тях се разбира. Помолихме го един път да ни види черешата. Нещо крее това дърво, викам му, засукнало е листата. Дойде той, огледа го. Извади малко ножче, старо, затъпяло, и захвана да чопли улея, който се беше образувал по ствола от короната до корена и целият облян в тежки сълзи смола. Бавно, леко, съсредоточено тетин Петре стигна до причината. Я, вика, защо крее. Ако тебе те заяде някой червей и ти ще засукнеш листата. И изчопли бял, едър, гаден червей. То черешата плаче, я виж сълзите й – смолата е мехлем. Ама не могла да надвие на раната, щото червеят много дебел, бе. Виж го как се е оял, поразникът му ниеден.
След неделя дойде на посещение, като същи детски лекар след ваксина при новородено. Да види дали ще я бъде черешата. Бива, рече, ще оздравее.
О-о-о, той знае и как се лекуват животни. В неговия двор ще видиш кокошка с вързано с парцалче коляно, прасенце намазано в слабините с катран и мас. Ще го зърнеш някой път зад оградата как дава в шепа трохички от царевично брашно на яренце. Разхлабено му коремчето, обяснява със съчувствие към животното и му дава целебния царевичак.
За него животни, растения и деца са от едно и също господово котило. С топли думи със сигурност е говорел с децата от Палатик. Там, в един от северозападните склонове на Родопите,
ДЪЛГИ ГОДИНИ БЕ УЧИТЕЛ
На четири години извеждал по един клас деца от първо до четвърто отделение, които идвали от близките помашки махали. То докато не се сгрее, ни може да вземе моливчето, ръчицата му кокал, ни да мисли, спомня си той ония години, когато изчаквал учениците му около печката първо да се поразмразят от дългата борба със снежната партина и сетне почвал да ги учи на абевето.
А, между другото, няма как да не е ашладисвал и дръвчета по стръмните скатове. Взех да подозирам Хайтов, че го е срещнал някъде по лесничейските си вървища из планината и точно той е прототип на неговия Съботин от разказа „Към върха“.
Тетин Петре не понася хора с кореми. Те са обект на неговия благороден гняв и културно възмущение, както се изразява пък героят на Юз Алешковски. Според тетин Петре, за да тури човек корем, то той не се навежда за нищо – коренче зеленчук да бучне в земята, картоф да изкопа, вада да почисти, да не говорим пък да замахне с коса… Той и обущата не може да си завърже, сигурно жена му го обува, с нескрито презрение говори той за коремест мъж. Някой си.
Тетин Петре открай време си плете чорапи. Да, бе, сам си ги плете. С пет куки. Върти, върти и хоп… изтеглил ходило. Ние се хилим зад гърба му, той си плете. Само мама се вбеси веднъж, не на него, на тета Менка. Така й викахме ние, сестрините й деца – от маненка, та стана менка. Онова смешно словообразуване, което само децата го могат. Тя беше мъничка, но в добри пропорции, тънка в кръста, с пълна пазва и хубави прасци. Гражданята миньонче биха й викали и секси в добавка. Та дошъл беше тетин Петре у дома мама да му покаже как се прави модерна пета. Много я беше харесал, защото хубаво прилепва на крака. Иде, носи си петте куки и кълбенце прежда. Придърпва стола към мама и най-делово чака да почне урокът. Ама съвсем на сериозно иска да усвои модела на мамината чорапна пета. Тя му показа, разбира се, но като си отиде, тете Менка една я вода не изми. Тя ли не знае да плете, да остави мъжа си сам да се мири за зимата, тутоли мама… За срамотиите!
Той пък не се ядосва, не й хваща за кусур на нея, на жена си. Тетин Петре имал осем братя и сестри. Най-голям от всички, майка му все не смогвала до него да сколаса. Почва от малките, на тетин Петре чорапи – йок. Ако искаш, рекла му, да не одиш бос, еми научи се да плетеш. И така се научил.
В понеделник той ходи на пазар. Идват в града търговци от целия окръг, та и от съседните даже. Сергии бол и всеки иска за производител да мине. Производител, ама друг път. С набито око нашият човек
ОТКРИВА ИСТИНСКАТА СТОКА
измежду борсовата. Не че си купува. Рядко нещо да си вземе. Всичко си произвежда. И което го има, е биопродукт, както сега му викат.
Веднъж този нашият тетин Петре, като се връщал с велосипеда от Баня, а там той ходи да се къпе, щото водата минерална, гореща и бол, та минава край люпилнята на кооперацията и чува пиукане. Слиза от колелото и надниква в кофите за боклук – пиу, пиу, пиу. Те пълни догоре с черупки от яйца, а изпод тях нещо дихка, шава, пиука… Разравя той черупките отлеком и вътре… живи голишарчета. Това ще да е бил минимално допустимият брак за кооперативната люпилня. За тях брак, за него душици. Напълва пазвата си с пиленца, ни живи ни умрели, и си ги занася вкъщи. До есента станали ярчици. И му пронесли. Оттам насетне той редовно обикаля люпилнята. На това сега му викат бизнес. Иначе си е обикновена работа. Минава край люпилнята, спасява полуживите пиленца. Гледа ги додека стъпят на крака и ги продава на бабите в махалата за нищо пари. И за тях хубаво, и за него, и пиленцата спасени. Ама сега бизнесът му секна, защото нали внасят яйца от Полша ли, от Турция ли, някои разправят, че чак от Китай, ама не ми се вярва. Няма значение откъде, пазара подбиват. Та така залиня бизнесът на тетин Петре. А беше си измислил изкуствена квачка за същите тия пиленца. Нещо като приемна майка. Стар каскет, вързал го за козирката с връвчица за една пръчка, да го повдигне леко от едната страна, та под него да се мушват пиленцата. Като под крилото на майка им все едно. И те вярно се напъхваха там. Само като им викне пили-пили, пили-пили и те заклатят краченца към каскета.
Та същият, нашият тетин Петре, продал една от козите си. Не се минало много време и купувачът си я докарал обратно.
– Земи си козата – рекъл му човекът бая яден. – Много е галена. На мене ми требува коза за дамазлък. Назлън кокона си имам.
– Ами ако искаш да ти пуща млекце и яренца да ти близни, ще я посрещаш на портата кога се връща от паша. Рекох ти на галено да й думаш – напомнил тетин Петре препоръките си. – Тя така е научена. Ела си, пъц-пъц, ела си – прикоткал си той рекламираната стока и веднага броил обратно парите.
Паднал му камък от сърце. Много я жалеше той тая коза, неслучила на стопанин и непрекъснато мърмореше на дъщерите си, които пък не спираха да го тормозят да се откаже най-сетне от тая стока. Отишъл при личния си лекар, моля ти се, плаче ми се едната, да иска хапче, че му се завило свет. Е, как да не му се завие свет, качил се на ореха, деветдесегодишен, да падне, да се изпотроши…
Навръх тая Нова година случайно го зървам от прозореца как притвори портата ни откъм външната страна и тръгна надолу по улицата. Бил дома милият, пък не сме го усетили кога е влязъл в двора ни. Изскочих, настигнах го… Защо не звънна, бе човек, върни се да влезеш за малко… Не иска да се върне. Дойдох да ви вида дръвчетата как ще са тая година, рече, айда сос здраве! Убави са.
Дошъл значи, огледал овошките ни и си тръгва. То аслъ, ние за какво сме му?!
Be the first to leave a review.
