Лина Пъргова: Новината е нещо, което някой се опитва да скрие. Всичко останало е реклама или пропаганда

 Едно интервю на

Веселин СТАМЕНОВ

– Накратко: коя е Лина Пъргова?

– Кратко…☺ каква­то съм многословна …

На 42 години съм, родена съм в Разлог, родителите ми зами­нават за Пазарджик, където израснах, завърших, впо­следствие се омъжих и се върнах в Разлог.

От 1994-та година работя като журналист. Първо във вестник „Виделина“ в Пазар­джик, после в радиа, сред които радио „Оберон“, радио Ком – Пловдив.

След 1999-та година не­изменно работя за БНР – регионална радиостанция Благоевград, на която и сега съм кореспондент, едно от най-уважаваните, и ценени от мен работни места. Рабо­тила съм за БНТ, ТВ „ОКО“, и ТВ Дартс, а от август 2016- та година се пробвам, казвам пробвам на журналистиче­ският фронт самостоятелно, освен като кореспондент на радиото, създавайки своят сайт „Пирин инфо“. С надеждата, че новините, от моят район ще достигат до повече хора, безпристраст­но,обективно, и справедли­во, в търсене на обективната истина, и най-вече пълна ин­формация. Никак не лесно, но аз съм свикнала да при­емам предиз­викателства­та☺През 2014-та годи­на се дипло­мирах като „Бакалавър“ Социолог, но и ден не съм работила като такава.

Имам син на 18 години, който е в 12 клас, и се на­дявам догодина да бъде студент, бракувана☺съм от 19 години. Обичам много народните танци, и от 3 годи­ни съм част от самодейният танцов клуб „Пирински на­низ“ гр. Разлог.

– Лина, миналата седмица получи голям приз – Журна­лист на годината! Признание от Синдиката на българ­ските учители в столицата. Първо, честито от целия екип на Топ Преса ти го за­служаваш, и второ – тази награда освен признание е и отговорност, ангажимент към кауза на един бранш… Как ще се отрази тази кауза на работата ти занапред?

– Първо искам да изкажа сърдечна благодарност на колегите от ТОП ПРЕСА за вниманието, за страхотните пожелания, и за посланието в думите, наистина е много вдъхновяващо, когато коле­гите оценят толкова високо труда ти, и аз изпитвам огро­мна радост от това, за което най-сърдечно ви благодаря.

Наградата „Журналист на годината“ получих от Синди­ката на българските учители в осемнадесетия национа­лен конкурс. Призът е за „Висок принос в популяри­зирането на политиките на синдиката на българските учители“. Номинацията за конкурса получих от синди­калните членове на съюза на българските учители от гр. Разлог и гр. Гоце Делчев, което изключително много ме зарадва. За мен тази но­минация, а впоследствие и наградата, е голяма чест, и доверие. За мен този приз е знак, че в работата си съм изпълнила един от най-ва­жните си ангажименти – да информирам, да съобщавам и да бъда журналист, който чрез отразяването на съби­тията информира общество­то за начина, по който рабо­тят учителите, за активната им дейност, за креативните практики, които използват за да направят училището НАИСТИНА желана терито­рия за ученика.

Тази награда е изключи­телно ангажираща, зана­пред това означава, че тряб­ва да бъда още по-прецизна, старателна, и отговорна във всекидневната си дей­ност, когато отразявам работата на учители­те, на образователните дейци. Защото всички събития, организира­ни и осъществявани от учители, училища, за които пиша или правя репортажи за радиото, са истински знак, че в училищата, особено в региона, се работи активно, съзнателно и децата получа­ват възможност за изява, не само като ученици, но и като личности.

– Какво му лисва днес на българския учител и къде можем да бъдем полезни ние, медиите, в помощ на образова­нието според теб?

– На бъл­гарският учи­тел днес му липсва са­мочувствие, увереност, и подкрепа. До такава степен чрез неглижи­ране работата на български­те учители ги подценяваме през послед­ните години, че за съжале­ние те не се чувстват вече толкова зна­чими, важни, колкото тряб­ва да са. Българските учите­ли за мен са съвременните Месии, те са съвременните будители, и за мен е чест, и неизменна радост да отра­зявам новини, които са из­раз на невероятната работа, и постижения на учителите. Радвам се, че мога да рабо­тя с невероятни преподава­тели от училищата от Разлог, Банско, Гоце Делчев, Сатов­ча и др. Много е важно, да възпитаваме в децата си уважение и респект към учи­телите, защото освен зна­ния и умения, те помагат на своите ученици да се форми­рат като личности, като хора. Децата ни прекарват много време в училище, със своите преподаватели, и е важно да ги ценят, уважават, и изпъл­няват отговорностите си на ученици.

Ние, медиите, пък можем чрез отразяване на дейност­та на учителите, чрез инфор­миране за дейности, добри практики, да формираме в обществото нагласата, че българският учител е точно толкова важен за нас, за по­коленията, както даскал Бо­тьо Петков, както Рада Гос­пожина в „Под игото“. Чрез репортажи, интервюта, отра­зяване на събития, да нака­раме хората около нас да разберат, че не виртуал­ният свят, не модерните технологии, а учителите са тези, които учат децата ни.

– Приемаш ли професия­та си за кау­за?

– Много благодаря за този въпрос. За мен жур­налистиката е именно ка­уза. Да ин­формираме, да питаме, да

 разследваме, да съобщава­ме. Да бъдем вестоносци за хората, да задаваме въпро­си, чиито отговори са важни за тях, да бъдем коректив, мерило за работата на всяка власт, на всяка институция. В работата си често се ръко­водя от максимата, че „Но­вината е нещо, което някой се опитва да скрие. Всичко останало е реклама или про­паганда.“

Сиреч, щом някой не иска да говори по дадена тема, да коментира факт, или да отго­варя на въпроси на репорте­ри, значи крие нещо.

Обичам много фразата на Уинстън Чърчил „Муха и министър се убиват с вест­ник, но мухата не може да се купи“. Откривам смисъла в това, че каузата на журналис­тиката е да търси, но и да на­мира исти­ната, да я съобщава, и всеки, който се опитва да я скрие, или изопачи, носи нега­тивни по­следствия след това. Нашата професия е изклю­чителна кауза на доброто – именно чрез репортажи, новини, хората научават за необходимостта да по­могнат, да реагират, дър­жим будни и институции, и властимащи, за да бъдат отговорни. За съжаление, меркантилността в днешно време, превърна журналис­тиката понякога в стил „ме­дийна бухалка“, но въпреки това, силно вярвам, че жур­налистиката е професия кау­за, посветена на доброто, на хората, на истината.

– Какво ти даде журна­листиката и какво ти взе? В България според мен все по-трудно става за нас, журналистите. Работим в замърсена среда, поли­тическо и колегиално лицемерие, завист, зло­ба… агресия към жур­налистите търсещи и ровещи… Приемеш ли тази моя констатация и как ще я коментираш ако я приемаш… Ако не я приемаш, защо?

– Журналистиката ми даде свобода. Да бъда каквато съм – любо­питна, свободна да пи­там, да пътувам, да се срещам с хора, да нау­чавам. Даде ми свобо­дата и възможността да разказвам истории, да популяризирам добрите дела, да отразя­вам нередности. Аз съм много емоционален, много темпера­ментен човек. Журналистика­та е динамична професия, коя­то ми даде въз­можността да „впрегна“ тези си две особености, и да бъдат моят мотор, моята движеща сила. Благодарение на журналисти­ката имала съм, и имам честта, да се срещам с невероятни хора – актьори, писа­тели, политици, обикновени хора с големи сърца, големи мечти и идеи, да пътувам. Даде ми шанса да видя, как един обикновен човек, заемайки кметския стол, променя едно насе­лено място и го прави още по-добро, реализира идеи, които носят блага за хората, даде ми криле и небе за по­лет.

За съжаление, все по-чес­то напоследък свързват журналистиката с най-древ­ната професия. Съгласна съм напълно с констатация­та ти, че работим в нечиста среда, около нас лицемери­ето властва повсеместно, както от страна на нашите обекти, събеседници, така и колегите. Това лицемерие, заедно с желанието на ко­леги да те стъпчат, да изпъ­кнат заради рейтинг на вся­ка цена, това превръщане на журналистите в плазмодии, мекотела, само и само да се доберат до история, в коя­то, уви, не отразяват всички гледни точки, е невероятна клоака, цари, както умест­но казваш, злоба, агресия… Сякаш отваряш една кутия на Пандора, и оттам изли­зат всякакви твари… злоба, завист, преднамереност, ин­тригантство…

Мен са ме учили, че ин­формация се търси поне от три независими източни­ци… Днес на мода е моделът „Един човек ми каза…“. Това е журнализъм, не журналис­тика. Не се търсят всички гледни точки, много колеги се превърнаха в PR-и, не ре­портери, не търсачи на исти­ната, каквито трябва да са. И за съжаление, правят т. нар. „Черен PR“. Както на хора­та, които си купуват медиен комфорт по този начин, така и на своята аудитория.

– В Югозападна Бълга­рия ти определено си име в местната гилдия, работила си по много случаи, ще ни споделиш ли обаче кой слу­чай в Югозападна България е намерил трайно място в сърцето ти… в съзнанието ти… В позитивен и в негати­вен план…

– Благодаря за оценката за работата ми, за начина, по който я приемат хората, както и самата мен. Казано от колеги, които са бароме­тър в медийния, обществен, и политически живот, за мен това е изключително ценна оценка. И много скъпа.

Преди да споделя за исто­риите, за темите, белязали и мен самата, ще отворя една скоба, за да кажа ГОЛЯМО БЛАГОДАРЯ.

На всички хора, от Юго­запада от Благоевград, до Сатовча, от градовете до най-затънтените села, на ко­легите от БНТ, БНР, от медии­те за които съм работила, ТВ „ОКО“, и ТВ Дартс, които са ми помагали, и съдействали, с които заедно сме рушили кули, и изграждали мостове. Като НЕ местен човек, на­пълно непозната от 1999-та градя постепенно името си на репортер, и всички тези хора, са ми помагали с това, че са ми се доверили, че са ми повярвали, и са раз­брали, че за мен е важно да заслужа и пазя дове­рието ми.

Десетки са репорта­жите, нови­ните, теми­те, които са ме държали будна, или са ме буди­ли рано… Заради заряда в тях, заради силата на тези истории. Де­сетки са позитивните исто­рии, историите, в които до­брото побеждава…

Разкриването на ресурсен кабинет за деца със специ­ални образователни потреб­ности в НУ „Св.св.Кирил и Методий“ в Разлог, който даде възможност на моята племенница, която е аутист, да получава пълноценно обучение, занимания със специалисти, да бъде сред връстниците си, в училищ­на среда, и подобно на нея и други деца със специални потребности се адаптираха, станаха част от училищния свят, от живота на връстни­ците си, и това им отвори врати, даде им шанс, да не бъдат затворници у дома…защото са различни. Апла­узи тук за кмета на Разлог инж. Герчев, за директора на училището и педагозите, които се превърнаха в пио­нери в тази инициатива. В малкият град деца със СОП да получават пълноценно образование, да не бъдат лишени от шанса да се развиват.

В Банско пък с очите си видях и от­разих в материали как бе изпълнено едно обещание, от­лежаващо 20 г от страна на различни управници. Става въпрос за ул. „Гоце Делчев“. Буквално в центъра на гра­да, през средата на улицата, минаваше канал, то всъщност улица нямаше… разкопано тревно пространство, кал, камъни и канал. За две години кметът Икономов изпъл­ни ангажимента си към хората, и днес банскалии имат улица, коя­то е като музей на града – с валевица, с прословутите валчести камъни, с пейки, с традиционна банска архи­тектура. В такива моменти, когато отразявам как е из­пълнено едно обещание, или виждам с очите си грижа за деца, или хора в нужда, из­питвам удовлетворение от работата си. Изпитвам вяра и това ме кара да продължа­вам.

За съжаление не липсват и тъжните и жестоки истории. Признавам, че година вре­ме още се възстановявам след жестоката трагедия в Разлог декември минала­та година, когато невинно детенце, 14-годишният Нас­ко, загина премазан от фут­болна врата. В най-мирно време, в училищния двор. Нелеп инцидент, нелепа слу­чайност…Жестока случай­ност. Все още преживявам плача на майка му, която се бе вкопчила в крачетата му, качен на носилката. Самата аз съм майка, и този случай в цялата ми 22-годишна ка­риера ме срина, буквално. Седмици, месеци наред пре­живявах този случай, отра­зявах го, обзета от мъка, от жестока тъга заради детен­цето и неговото семейство. За съжаление един нещас­тен инцидент почерни живо­тът на това семейство, и тъй като бях първият човек, за­едно с колегата ми оператор от ТВ, които пристигнаха в болницата, заедно с майка­та, не мога да забравя тази история… Будя се нощем все още, чувам плач, виждам ня­кои картини и не мога да за­бравя…

– Имало ли е момент, в който си съжалявала, че си тръгнала по пътя на слово­то, на журналистиката?

– Аз съм от малкото хора на тази земя, които имат не­вероятния шанс да работят това, което обичат. И както обичам да се шегувам, „и да им плащат за това“. Обичам много про­фесията си. Да, ли­шава ме от свободно време, за репортери­те няма събота, не­деля, празник…често пъти ставам от ма­сата по средата на обяд, или в тържест­вен за семейството момент. Буквално не разполагаш със себе си, защото принад­лежиш на събитието, на новината. Но ни­кога, никога не съм съжалявала, че съм се посветила на тази професия. Чувствам се като трубадур на словото, като негов повелител, но и слу­га. Вярно, професия­та понякога ни изправя сред нелеки предизвикателства. Буквално ровиш в раната на хората, явяваш се неканен, ставаш обект на агресия, на обиди… Но като знаеш, че го правиш в името на ис­тината, на ин­формацията, това губи зна­чение. Имам страхотни колеги, вие, екипът на Топ Преса, и уве­рявам те, не е комплимент, колегите от информа­ционните агенции, ра­дио, ТВ, парт­ньори от ин­ституции, на които поняко­га се обаждам за да подам сигнал, и виж­дам реакция, последствия, сторени добри дела, и това ме прави богата, удовлетворена. Обичам да си повтарям стиха на вели­кият Радой Ралин:

„Всеки ден ме мъчи

тоз въпрос епичен.

Хем да бъда откровен,

хем да бъда симпатичен“.

Длъжница, голяма длъж­ница съм на семейството си, на моя син, на съпруга ми, който е невероятно тър­пелив, внимателен, широ­коскроен, разбран човек, и винаги ще съм им благодар­на, че не се опитват да пре­крояват крилата ми.

– Накрая, но не на по­следно място, ще отправя към теб едно предизвика­телство. Обикновено по­следния въпрос винаги го оставям за пожелания, но понеже правим това интер­вю предпразнично, искам да отправя едно предизви­кателство към теб. Освен голям журналист, си и голям кулинар – ще споделиш ли специално за читателите на Топ Преса една твоя праз­нична рецепта като коледен и новогодишен подарък за тях. Като поздрав!

– Танците и кулинарията са моите НЕскрити страсти. Много обичам да се разто­варвам в кухнята, заровена в рецепта, експериментира­ща, и да виждам след това резултата от сътвореното. Като картина, като стих…

Тъй като сме в навечерие­то на Коледа, искам да спо­деля една рецепта за

ЛЮБИМ СЛАДКИШ С ЯБЪЛКИ,

който е чудесна разновид­ност на прословутия ябъл­ков щрудел.

Любим десерт на моите домашни канибали ☺ а и на мен също.

Продуктите и рецептата са за 8 порции.

Необходими са:

• 125 г масло
• 1 кг ябълки
• ПО ЖЕЛАНИЕ: 50 г орехи
• ПО ЖЕЛАНИЕ: канела
• 4 яйца
• 1 ч. ч. брашно
• 1 ч. ч. захар

Маслото (125 г) се разто­пява в тавата, и отгоре се нареждат бискви­тите (2 опаковки меки, чаени бисквити).

Ябълките, без значе­ние какви, с каквито разполагат, се обел­ват, нарязват на полу­месеци и се нареждат като керемиди върху бисквитите. Ако преце­ните, да слагате ядки и канела.

Отгоре се поръсват със счуканите орехи (50 г.) и канелата.

Яйцата (4 бр.), захар­та (1 ч. ч.) и брашното (1 ч. ч.) се разбиват добре с миксер и с по­лучената смес се зали­ват ябълките. Пече се в загрята фурна до 200 градуса до зачервява­не.

След като се изва­ди, се поръсва с пудра захар, докато е топъл, и се връща във вече изключена фурна, където пудрата захар се разтапя лекичко, и се ка­рамелизира.

След това се охлажда и се нарязва, вкусът е уникален!!!

Аз не слагам ядки и кане­ла, но в оригиналната ре­цепта фигурират, затова ги добавям, който желае да ги прибави☺

Да ви е сладко☺

– Благодаря ти от сърце!

– Благодаря от сърце на екипа на Топ Преса за про­явеното към мен внимание, за колегиалността!!! За мен е чест и удоволствие да ра­ботим заедно!!! Щастливи празници, мили колеги!!!