СЯНКАТА НА ОТРИЦАНИЕТО: Когато омразата към врага стане единствена политическа биография
-
- февруари 21, 2026
В сложния гоблен на съвременната българска демокрация се наблюдава един тревожен метастазирал модел: превръщането на политическата кариера в производно на отрицанието. Фигури като Ивайло Мирчев, представител на градската десница и коалиционното конгломератство, олицетворяват еволюцията на онзи „протестен човек“, който изгражда целия си публичен интегритет върху скелета на един-единствен враг. Ако се върнем назад в историята на прехода, ще открием поразителни структурни прилики с ранния Волен Сидеров. Макар и с различен естетически и лингвистичен профил – единият облечен в „европейски“ ценности, другият в радикален национализъм – и двамата споделят една и съща генетична черта на своя политически успех: нуждата от Демон. За Сидеров това бяха етническите малцинства и Ахмед Доган; за Мирчев това е Делян Пеевски.
Проблемът тук не е в моралната оценка на критикуваните обекти, а в пълната липса на позитивна алтернатива. Когато един политик дефинира себе си само чрез това, което МРАЗИ, той автоматично става зависим от съществуването на своя враг. Без Пеевски, Мирчев губи своя смисъл, своята платформа и, най-вече, своята тема. Това е политика на паразитиране върху общественото възмущение, която не произвежда решения, а само поддържа висока температура на конфронтация.
Наблюдаваме един интересен феномен – „лидерството наполовина“. В една фрагментирана коалиция от НПО-та и партийни структури, личната отговорност се размива в анонимността на колективното тяло. Липсата на естествена човешка емоция – онази спомената липса на усмивка – не е просто въпрос на темперамент. Тя е симптом на технократската отчужденост. Това е образът на политика-функционер, който не търси диалог с народа, а изпълнява роля пред определен донорски или електорален сегмент.
Критиката за „грантовата зависимост“ и обслужването на чужди интереси често се плъзга по повърхността, но същината е по-дълбока. Въпросът е в суверенитета на мисълта. Може ли политик, чиято кариера е построена върху реактивност и „анти-говорене“, да предложи визия за България 2030? Може ли човек, чието основно занимание е соченето с пръст, да хване кормилото на държавата, когато бурята удари?
Европейската политология учи, че демокрацията умира не когато има конфликти, а когато конфликтът се превърне в единствен продукт на политическия пазар. Когато политическата класа се състои от хора, чиято усмивка е заменена от перманентен гримас на възмущение, а каузите им звучат по-скоро като отчети пред фондации, отколкото като клетви пред нацията, обществото изпада в апатия. В крайна сметка, управлението изисква градеж, а не просто демонтаж. Ако единственият инструмент, с който разполагаш, е чукът (или в случая – социалните мрежи и телевизионните студиа за атака), всеки проблем ти изглежда като пирон. Но държавата е сложен организъм, който се нуждае от архитекти, а не само от професионални критици на съседския строеж. България заслужава лидери, които се дефинират чрез своите идеи, а не чрез своите фиксации.
Be the first to leave a review.
