Дали пък не тлее един перверзен „Петрохан“ и в българския парламент?

Скандалът около хижата край Петрохан не стихва. Разследванията на BIRD и публичните анализи на Любомир Жечев извадиха на светло тежки твърдения, свидетелства и въпроси, които институциите още не са адресирали с нужната яснота. Най-силният удар дойде от интервю на родител, в което се съдържат твърдения за насилие и за морална реабилитация на фигурата, сочена като гуру в общността. Това разклати общественото доверие.

Фокусът естествено се измества. Не само към конкретните лица. А към средата, която е позволила подобни практики да се развиват години наред. В публичното пространство се появиха данни за политически връзки, за сътрудници и симпатизанти, за неформални канали на подкрепа. Засега това са твърдения. Но те изискват проверка.

Появява се и друг въпрос. Как изглежда кадровата политика около определени формации, като основният спондар на петроханци а именно ПП IДБ пред своя кмет Терзиев, екс минситър Сандов и госпожа Йорданова. Виждат се млади определено нестандартно нежни момчета, силно мотивирани, често в тесен кръг, без балансирано участие зад гърба на лидерите на промяната. Това само по себе си не е доказателство за вина. Но е сигнал за култура на затвореност. В затворените структури контролът е по-слаб. Лоялността често измества критичното мислене. Затвореният кръг не е ли и интимен, питаме се ние от Топ Преса.

Обществото има право да знае три неща.

В пленарната зала на Продължаваме промяната се вижда нещо, което всеки наблюдател може да констатира. Основният политически кръг е съставен от зрели мъже. До тях често стоят млади момчета в ролята на сътрудници и асистенти. Това само по себе си не е престъпление. Но е модел. Видим модел. А последно време доказано опасен…  Единствената ярко разпознаваема жена в първия ред бе Лена Бориславова. Тя беше острие в публичните битки. След оттеглянето ѝ картината остана почти изцяло мъжка. Това е факт, който се вижда ежедневно от парламентарната трибуна.

Въпросът не е в пола. Въпросът е в културата на средата. Когато една политическа структура изглежда затворена, когато около лидерите се оформя тесен кръг от лоялни млади момчета без видимо вътрешно противоречие, журналистиката е длъжна да пита. Има ли вътрешен контрол. Има ли прозрачност. Има ли здравословна дистанция между авторитет и зависимост. След скандали като този край Петрохан обществото е чувствително. Не защото търси сензация, а защото търси гаранции. Затова въпросите трябва да се задават ясно. Без внушения за вина. Но и без страх. Та е редно Топ Преса да се запита заедно със своите читатели : Не тлеее ли един такъв скандал тип „Петрохан“ и в български парламент?