Лице в планината, от което погледът тежи: защо Страшникът плаши и без легенди
-
- януари 10, 2026
Отдалеч Страшникът не обещава нищо. Не блести, не се откроява, не вика туриста по име. Стои над село Тишаново, край старите склонове на Кюстендилско, вгледан в небето от върха на десетметрова скала, сякаш е забравил защо е там и точно затова не може да си тръгне. Това не е онзи тип природна забележителност, която се харесва от първи поглед. Това е място, което се разгръща бавно, с всяка крачка нагоре и с всяка минута, в която човек остава насаме с него.
Когато светлината идва отстрани – сутрин или привечер – скалата внезапно „се включва“. Сенките извайват грубо лице, несиметрично и тежко, с две дълбоки очи, всяко с диаметър около метър и дълбочина половин метър, и масивна челюст, сякаш застинала в неизречена дума. На обед, под директното слънце, този образ почти изчезва. Камъкът става просто камък. Природата не настоява да бъде видяна – тя само дава шанс.
Местните хора знаят това. Те не водят туристи с ентусиазъм и не украсяват разказите си. За тях Страшникът не е сензация, а присъствие. Камъкът е честен, казват – не позира, не се старае, не се променя, за да бъде харесан. И може би точно затова внушението му е толкова силно. От някои ъгли изглежда като извънземен пазач, оставен тук преди време, което не можем да назовем. От други – като нещо, което не бива да се гледа дълго, защото започваш да усещаш погледа му като натиск.
Пътят до Страшника не е подреден. Няма табели, няма лъскави маршрути, няма усещане за „обект“. Има стръмен терен, каменисти пътеки и едно мълчаливо предупреждение – това не е място за лекомислие. Тук не се идва на бързо. Тук не се идва за геройства. Планината допуска само онези, които вървят внимателно и гледат повече, отколкото говорят.
Често Страшникът се бърка с други каменни образувания в района – Марков камък, Чудо-юдо. И трите „гледат“, както казват хората. Но има разлика, която не може да се обясни с думи. Марков камък е свързван с обреди и надежда, Чудо-юдо – с битки и сила. Страшникът няма утеха. Той не обещава нищо. Той просто е там и гледа най-тежко.
Легендите около него не са записани в книги, но се помнят. Някои твърдят, че това е вкаменен пазач на древен проход, оставен да следи кой влиза и с каква мисъл. Други разказват за великан, наказан да гледа небето вечно, след като дръзнал да се изправи срещу по-голяма сила. Най-тихата и най-смущаваща история гласи, че Страшникът не е лице, а огледало – че не той наблюдава човека, а човекът вижда в него онова, което носи със себе си.
Има риск да тръгнеш натам с грешни очаквания. Ако търсиш съвършена форма, ще се разочароваш. Ако искаш ефектна снимка, може и да не я получиш. Но ако си готов за усещането, че някой те следи от камъка дори когато обърнеш гръб, Страшникът няма да те подмине. Това е място, което работи повече на психиката, отколкото на обектива, повече на тишината, отколкото на думите.
Геолозите ще кажат – ерозия, вятър, време. И ще са прави. Но човекът никога не е гледал планината само с научни очи. Той гледа с памет, страх и въображение. Затова Страшникът остава точно там – на границата между природата и подсъзнанието. Не като атракция, а като среща.
Странното е, че след срещата със Страшника човек трудно разказва за него веднага. Думите идват по-късно, понякога дни след това, сякаш мястото изисква време, за да бъде „преработено“. Мнозина споделят, че докато са пред скалата, мислите им се подреждат неочаквано ясно, а шумът в главата притихва. Други изпитват необяснимо напрежение и бързат да си тръгнат, без да могат да кажат защо. Това не е страх в обичайния смисъл, а по-скоро усещане, че си попаднал на нещо, което не се нуждае от твоето присъствие, за да съществува.
В по-стари времена такива места са били отбелязвани, но не и обозначавани. Те не са служели за събирания, а за уединение. Старите хора от Тишаново разказват, че овчари и дървари рядко оставали дълго край скалата, особено по здрач. Не защото се е случвало нещо конкретно, а защото „не е било редно“. Планината, казват те, си има очи и уши, а Страшникът е едно от лицата ѝ. Лице, което не съди, но и не прощава леком.
Днес, във време на маршрути, рейтинги и споделени локации, Страшникът остава настрана от картите. Може би това го е запазило. Той не е преживяване за отметка, а тиха проверка – докъде стига собственото ти търпение към тишината и какво виждаш, когато никой не ти казва какво точно трябва да видиш. И ако на тръгване се уловиш, че поглеждаш назад повече от веднъж, не се изненадвай. Някои места не изпращат. Те просто остават да гледат.
Той не кани. Не обяснява. Не обещава.
Стои и чака.
А понякога това е напълно достатъчно.
Be the first to leave a review.
