Проектът „Да, ама не“
-
- януари 10, 2026
Основана на 7 януари 2017 година, „Да, България“ влезе в политиката с претенцията да бъде моралният рестарт на държавата. Само че този рестарт продължи точно една година – единственият момент, в който формацията се осмели да се яви самостоятелно пред избирателите. Оттогава насам вече девет години партията не излиза сама на избори, а се крие в коалиции, прегръдки и сглобки, защото всички социологически данни са категорични: самостоятелно „Да, България“ не преминава бариерата за парламент.
През тези девет години обаче не липсваше нищо друго. Пари имаше. Ресурси имаше. Международни контакти имаше. Имаше и нещо още по-важно – постоянна, денонощна, лоялна медийна подкрепа. Цели редакции, анализатори и коментатори години наред изграждаха образа на „модерната“, „умната“, „градската“ партия, която уж представлява бъдещето. Въпросът е прост и неудобен: ако всичко това е вярно, защо девет години по-късно тази партия не съществува като самостоятелна политическа сила?
Отговорът, който все повече хора си дават, е че става дума не за партия, а за проект. Проект, който живее не от доверието на избирателите, а от благоволението на медии, НПО мрежи и външни донори. Проект, който говори за народ, но не го познава. Проект, който претендира за морал, но няма легитимността да го налага.
В публичното пространство от години се обсъждат и съмненията, че представители на тази формация упражняват влияние, несъразмерно на реалната им електорална тежест. Говори се за намеса в редакционни политики, за натиск върху журналисти, за „приятелски“ инструкции какво може и какво не може да се пише. Символ на този модел за много критици остава фигурата на Христо Иванов – политик, който никога не е печелил масово доверие, но дълго време се държеше като морален началник на цялото общество.Помним скандала „Да се свали от сайта на Дарик.“.
Девет години по-късно картината е още по-показателна. Настоящото ръководство продължава да обикаля страната и да обявява учредяване на структури, сякаш партията току-що се ражда, а не е на почти десетилетие. Снимки с шепа хора се представят като доказателство за растеж, но в действителност те само подчертават липсата на масовост. Нормалните партии изграждат структури в първите си години. Когато ги „учредяваш“ девет години по-късно, проблемът вече не е организационен, а политически.
Това не е български феномен. В много държави виждаме едно и също – елитарни, медийно обгрижвани формации, родени в университети, фондации и студия, които се сриват при сблъсъка с реалния избирател. Когато една партия говори основно на себе си, на социалните мрежи и на собственото си отражение в огледалото, народът просто я подминава.
Народната мъдрост го е казала отдавна. Парите магарето поп правят, та гърбавия ли няма да обулят. Само че в политиката има граница, която и най-много пари не могат да преминат. Казва се доверие. Можеш да купиш ефир, анализи и комфорт. Не можеш да купиш усещането, че си нужен.
„Да, България“ остава пример за лъскава опаковка с празно съдържание. Партия, която без коалиции не може да съществува, без пари за медии не може да говори и без пари не може да бъде забелязана. И колкото и да се надува този балон, въздухът отдавна излиза.
Това не го виждат само „лошите“ и „ретроградните“. Виждат го всички хора, които мислят извън балона на социалните мрежи и самопровъзгласилите се свободни и демократични медии. Историята винаги е безпощадна към подобни проекти. Тя не се интересува от претенции. Интересува се от реалност.
Be the first to leave a review.
