Лукс по решение на върха. Как Андрей Луканов наложи Интерхотел Сандански, лифтовете и японския хотел в София

Решението за построяването на Интерхотел Сандански не е резултат от дългосрочна държавна стратегия или местна инициатива. То е част от поредица мащабни проекти, наложени персонално от Андрей Луканов в края на 70-те и началото на 80-те години.

Това разкрива журналистката Анна Заркова в книгата си Смъртта на бялата лисица, базирана на свидетелства, архиви и вътрешнопартийни разговори.

По същата линия минават и решенията за лифтовете в Банско и Боровец, както и за построяването на хотел „Ню Отани“ в София, известен дълги години като японския хотел. И трите проекта срещат сериозен отпор в Политбюро. Част от висшето партийно ръководство ги определя като икономически неоправдани, скъпи и рискови. Липсва ясна възвръщаемост. Валутните постъпления са под въпрос. Поддръжката е тежка. В условията на затворена икономика подобен размах изглежда безразсъден.

Въпреки това проектите са одобрени.

Причината е политическата тежест на Луканов в онзи период. Той е сред най-доверените хора на Тодор Живков, с директен достъп до решенията и възможност да ги прокарва без традиционния консенсус. Това се случва години преди разрива между двамата и последвалото политическо предателство, описано в книгата.

Още по-показателни са мотивите.

Според Анна Заркова, Луканов е воден не от визия за туризма, а от лична привързаност към лукса. Скъпите хотели, западният стандарт, елитната среда са негова слабост. Туристическото бъдеще на страната остава на втори план. Най-ясният символ на това е лифтът в Боровец, изграден в непосредствена близост до вилата на Луканов. Факт, който трудно може да бъде обяснен като случайност. Инфраструктурата следва личния интерес.Интерхотел Сандански е част от същата логика. Комплекс, предназначен не толкова за масовия турист, а за партийния елит, чужди делегации и строго контролиран международен поток. Хотел, който демонстрира престиж, а не икономическа ефективност.

Историята обаче има иронично продължение. След 1989 г. именно тези проекти, заклеймявани като безумни харчове, се оказват сред най-ценните активи на прехода. Приватизацията ги превръща в апетитна собственост. Банско, Боровец и Сандански стават ключови туристически центрове вече по пазарна логика.

Парадоксът остава. Инфраструктура, родена от личен вкус и властово самочувствие, по-късно се превръща в гръбнак на българския туризъм. Не защото е планирана прозорливо, а защото историята често надживява мотивите на хората, които я пишат.

Има и още един пласт, който рядко се коментира. Тези решения показват как късният социализъм вече не работи с планове, а с хора. Не с разчети, а с влияние. Когато личният вкус на един силен човек става държавна политика, икономическата логика отстъпва. Това е модел, който по-късно ще се повтори в прехода, но вече без идеологично прикритие.Затова Интерхотел Сандански не е просто хотел, а документ на времето. Той разказва как властта мисли, как харчи и как оправдава разкоша. Първо като социалистически престиж, после като приватизиран актив. Между тези две фази стои една и съща истина. Решенията не са били за хората, а за тези, които са били най-близо до властта. Историята го потвърждава.