С девет късмета и едно широко сърце — какво е Родопската истина
-
- октомври 13, 2025
По текстове на Мирослав Момински и други авторски размисли
Беше средата на зимата, когато мой приятел Муса Чолак ме заведе при Лефа. Лефа все още предеше вълна с вретено, а после плетеше невероятно красиви и колоритни терлици и чорапи – нещо, което не бях виждал от детството си. Смътно си спомнях как моята баба го правеше. Помня и как с нетърпение чаках Коледа, за да се върнем на село при нея и дядо, и да намерим под елхата прилежно опаковани подаръци. Баба винаги слагаше и оплетени от нея терлички и чорапи.
Времето не спира, то лети, не пита никого, не чака никого и накрая остават само спомени. Направих няколко кадъра – за да ги има хората, моментите, за да останат спомените живи. Върнах се след време и занесох снимки – малък жест, с който исках да зарадвам Лефа и нейния малък внук.
Отново беше навалял сняг, бяхме премръзнали, но усмивките, с които ни посрещнаха тези хора, сгряваха повече от огъня в камината. Али, нейният мъж, дойде и ни покани да влезем вътре да се постоплим и да пием кафе. Не искахме да ги притесняваме, но те настояваха толкова любезно, че нямаше как да откажем.
Седнахме и се заговорихме. Докато разменяхме сладки приказки, масата се оказа отрупана с всякакви вкусотии. Казах, че не ни е удобно и че създаваме грижи. Тогава Лефа седна и започна да разказва:
„Не ни притеснявате, за нас е щастие когато посрещаме хора в домовете си. Гостите, казва тя, носят късмет. Когато влезе някой вкъщи, той носи девет късмета. Един от тях остава за него, другите осем остават за домакините. И когато на другия ден отидем за гъби или на нивата да вадим картофи, заради този късмет успяваме да съберем по-големи гъби и по-хубави картофи. А когато даваме, го правим от сърце. Човек трябва да дава и да прави добро. Когато го правиш, тогава и да е писано да се случи нещо лошо, доброто, което си направил, среща лошото и го разбива на малки парченца. Ако е речено да си счупиш ръката, няма да я счупиш, а само ще я одраскаш.“
След чутото се питам дали сме достатъчно добри и истински. От тези хора, с които ме среща съдбата по пътя, винаги научавам уроци. И може би няма случайни срещи.
В Родопите времето тече по различен начин. То не бърза, не натиска, не изисква. Там дните се мерят не с часове, а с изгреви, с хляб, замесен на ръка, с песен, пропята от баба край огнището, с аромата на прясно набрани билки и сладка дума, пусната от сърце.
Хората в Родопа планина носят в себе си онази рядка тишина – не тази, която плаши, а тази, която лекува. Те не говорят много, но казват точното. Не се хвалят, а правят. От ръцете им се ражда топлина – във вълнените чорапи, изплетени за внуците, в туршията за зимата, в дървата, подредени до стената с любов, не само с грижа.
Бях там през една зима – тиха, бяла, пухкава. Един от онези родопски дни, когато снегът не е проблем, а дар. Селцето се беше притиснало в склоновете като дете в скута на майка си. Посрещнаха ме като родна – без да питат коя съм, с какво се занимавам, откъде идвам. В този край няма нужда да доказваш, че си човек – там те чувстват.
Влязохме в един дом с нисък праг и високо сърце. Стените говореха – по тях стари снимки, икони, шарени кърпи. А домакините… те бяха самото Родопско слънце – макар отвън да виеше вятър, вътре беше пролет.
„Човек като дава – не обеднява“, каза баба Айше, докато слага на масата. „Щом си дошла, значи си ни изпратена с причина. Усмихна се и очите ѝ блеснаха като утринна роса.
Мълчах дълго след това. Не защото нямах какво да кажа, а защото всичко вече беше казано. В тази планина хората нямат много, но ти дават всичко. А от това „всичко“ често не искаш повече.
Пътувам от години. Срещала съм много хора, чувала съм много думи. Но само Родопите ме научиха на тишината, която казва най-много. И на простото: доброто винаги се връща.
Понякога – под формата на топъл терлик. Понякога – като дума, която остава завинаги.
Be the first to leave a review.
