ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ТИТАНИК В ПИРИНСКО: КОГАТО КАПИТАНЪТ ГАСИ ФАРОВЕТЕ, А ПОСЛЕ ОБВИНЯВА МОРЯЦИТЕ, ЧЕ НЕ ПЕЯТ ХИМНИ
-
- март 7, 2026
В мътните води на българската регионална политика малцина са способни на честна аутопсия на провала. Обикновено, когато една доскоро монолитна структура започне да се пропуква под тежестта на собствената си несъстоятелност, първият инстинкт на „командния мостик“ не е да потърси компаса, а да намери виновника за бурята сред онези, които отказват да гребат в грешната посока. През последните часове станахме свидетели на един медиен продукт, публикуван в издание, чиято близост до областното ръководство на ГЕРБ в Пиринско е толкова очевидна, че мастилото му мирише на партийна канцелария. Този текст не е анализ. Той е присъда, написана със замах, който издава не сила, а паническа несигурност. Когато една медия премине от информиране към морализаторско размахване на пръст, ние вече не говорим за журналистика, а за кризисен пиар под прикритието на гражданска съвест. Целият патос на въпросния материал се гради върху една-единствена, изначално счупена логика: че отказът на определени кадри да станат част от изборните листи е равносилен на дезертьорство, кариеризъм и предателство към „свещената кауза“. В центъра на този прицел е поставена Антоанета Богданова, чийто отказ да заеме второто място в листата е интерпретиран като акт на политическа неблагодарност. Тук обаче лъсва голямата концептуална дупка в защитната теза на статуквото. Всяка политическа партия по дефиниция е доброволно сдружение на свободни хора, а не средновековен васален орден, в който веднъж целунал ръка на лидера, си длъжен да го следваш дори в пропастта. Да внушаваш, че някой е длъжен да легитимира с лицето и авторитета си една очевидно изхабена конструкция, е политически цинизъм от най-висок разряд.
Проблемът на този „анализ“ е, че той се опитва да превърне следствието в причина. Той се фокусира върху „лошите кадри“, които се криели зад институционалните си кресла, но старателно избягва въпроса защо тези хора изобщо искат да се скрият. Когато един политически организъм е здрав, когато има визия, енергия и ясна посока, местата в листите са обект на битка, а не на принудително назначаване. Когато обаче структурата е превърната в „удобна стълба за изкачване“, както твърди авторът, той пропуска да каже кой е подпирал стълбата през всичките тези години. Внушението е прозрачно: успехите от миналото, персонифицирани в текста чрез носталгични препратки към Атанас Камбитов и Андрей Новаков, са заслуга на лидерите, а настоящите провали са вина на „редовите кадри“. Тази политическа счетоводност е стара колкото света – печалбата се приватизира от върха, а загубата се национализира сред низините. Статията изгражда един почти митологичен образ на Камбитов като еталон за „сила, дисциплина и ред“, но удобно забравя, че точно тези авторитарни модели на управление често водят до вътрешна ерозия, която лъсва в момента, в който хватката отслабне.
Именно тук идва голямото разминаване с реалността, която медията-рупор се опитва да замаже. Гласовете отвътре, които от години звучат в по-критичните издания, рисуват съвсем различна картина. Кирил Илиев, човек, който познава механизма на ГЕРБ-Благоевград отвътре, още преди година постави диагноза, която днес звучи като пророчество. Неговите думи за „ТОТАЛНА загуба на доверие“, „ТОТАЛНА морална деградация“ и „ТОТАЛНА липса на емпатия към членската маса“ не са просто критика, те са смъртен акт на един модел. Когато Илиев говори за най-слабия резултат от основаването на партията досега, той не вини „отказалите да влязат в листата“, а вини начина, по който се управлява тази партия. Той директно атакува Андрей Новаков за бездействието и игнорирането на хората по места. И тук се крие най-острият парадокс: докато близката до ГЕРБ медия ни обяснява, че проблемът са „кариеристите“, Илиев казва, че проблемът е лидерският дефицит и скъсаната връзка с централата. В Благоевград няма политически живот, има само хора на постове – това е присъдата, която боли най-много, защото е истинна.
Метафорично казано, ние наблюдаваме как капитанът на кораба е изхвърлил навигационните карти, уволнил е опитните лоцмани, напълнил е палубата с верни, но некомпетентни статисти, и когато корабът започне да се накланя към скалите, той поръчва статия в местния вестник, за да обвини моряците, че не пеят достатъчно ентусиазирано. Статията в медията-рупор е точно това – опит да се произведе дисциплина чрез публично остракиране. Използването на епитети като „Сульо и Пульо“, „ракови клетки“ и „псевдоанализатори“ само доказва безсилието на тезата. Когато фактите липсват, започват обидите. Когато аргументите са изчерпани, започва ловът на вещици. Политическият разпад в Пиринско е структурен, а не персонален. Той е резултат от години наред капсулиране, в които критичното мислене беше обявявано за предателство, а подмазвачеството – за лоялност.
Най-ироничното в цялата ситуация е метаморфозата на медийната среда, обслужваща ръководството. До вчера същите тези канали ни заливаха с бодри репортажи за „ренесанса“ на ГЕРБ в региона, за „възраждането“ на структурите и за непоклатимия авторитет на областното ръководство. Четяхме за успешни кампании, за единство и за светло бъдеще. Днес, изведнъж, тонът се сменя на 180 градуса. Оказва се, че структурата била пълна с „предатели“ и „страхливци“. Това внезапно „прогледване“ за проблемите е всъщност косвено признание, че всичко, което медии като „Топ Преса“ пишат от години, е било самата истина. Сегашният опит на близката до партията медия да легитимира тези проблеми чрез заклеймяване на „отстъпниците“ е нищо повече от жалък опит за спасяване на кожата на ръководството. Те признават, че партията е в криза, но се опитват да я обяснят чрез моралната низост на отделни индивиди, вместо да признаят стратегическата немощ на върха.
Трябва да е ясно едно: понякога критикът мисли за твоето оцеляване много повече от лакея, който ти ближе обувките. Тези, които днес сочат с пръст Антоанета Богданова или другите „отказали“, всъщност правят най-мечешката услуга на ГЕРБ. Те затварят и последните врати за честен диалог. Те казват на всички останали кадри: „Ако не сте съгласни с нас, ще ви разпънем на кръст в медиите ни“. Това не е начин да се гради партия, това е начин да се доразруши и малкото останало доверие. Политическото ръководство, което не спазва собствените си правила и не умее да слуша гласа на актива си, е обречено да произвежда само нови и нови „предатели“. Защото, когато лоялността се изисква с медийни бухалки, тя спира да бъде лоялност и се превръща в страх. А върху страх не се гради устойчиво бъдеще.
Статията, която анализираме, издава и още нещо много важно – тя е писана за вътрешна консумация, за да стегне редиците на „верните“. Но ефектът е точно обратният. Тя показва на широката общественост, че в Благоевград ГЕРБ вече не е кауза, а бойно поле, на което се воюва не с политически идеи, а с персонални дискредитации. Вместо да се отговори на тежките въпроси на Кирил Илиев за „тоталната липса на визия“, медията-рупор ни предлага морална пантомима. Вместо да обяснят защо връзката с хората е скъсана, те ни обясняват колко лоши са тези, които не искат да оправят кашата, забъркана от други.
В крайна сметка, истината винаги изплува, дори когато се опитват да я удавят в поток от платени квалификации. Фактът, че подобни текстове изобщо се появяват, е най-сигурният белег, че краят на един модел на управление е близо. Когато властта започне да търси виновници сред подчинените си, тя вече е признала своя морален и политически банкрут. Благоевградската структура на ГЕРБ няма нужда от дисциплинарни акции в пресата, тя има нужда от чист въздух, от нови лидери и от честност пред избирателите. Всичко останало е просто поредният епизод от една политическа агония, в която „капитаните“ се опитват да оцелеят върху отломките на нещо, което сами са разрушили. Иронията е пълна: до вчера ни лъгаха, че са в ренесанс, а днес ни молят да мразим онези, които отказаха да участват в техния залез. Но избирателят не е сляп. Той вижда, че когато една партия започне да „пере гащите си на улицата“ чрез своите медийни проксита, тя вече не се бори за властта, а за собственото си оцеляване. И в тази борба първата жертва винаги е истината. Критиката не е плюене, тя е огледало. И ако ръководството на ГЕРБ в Пиринско не харесва това, което вижда в огледалото, проблемът не е в огледалото. Проблемът е в лицето, което се оглежда в него. А медийните лакеи, които днес лъскат обувките на властта, утре първи ще посочат новия „виновник“, когато вятърът се смени. Защото за тях кауза няма – има само поръчка.
Be the first to leave a review.
