„В Ковачевица боровете все още миришат на пролет“: В памет на големия Георги Данаилов
-
- март 7, 2026
Днес, когато мартенският вятър гони облаците над каньона на река Канина, Ковачевица мълчи по особен начин. Утре се навършват девет години от онзи 8 март през 2017-а, когато големият български писател и драматург Георги Данаилов пое към „къщата отвъд света“.
За нас, в този край на България, Георги Данаилов не беше просто име от корица на книга или филмови надписи. Той беше част от духа на каменното село, стопанинът, който „пушеше лула и се разхождаше между боровете“. В памет на този изключителен творец, Топ Преса припомня неговия свят чрез думите на онези, които го обичаха, и чрез неговата собствена, последна изповед.
Когато камбаната бие за „свой човек“
Журналистът Валери Запрянов, чието сърце също е свързано с Ковачевица, описва в емоционален текст във Facebook една сюрреалистична картина: огромният санбернар Дончо, който приживе лаел яростно срещу звука на черковната камбана. „Днес камбаната бие протяжно. Звън, после тишина… Така селото съобщава, че негов човек е тръгнал натам, откъдето никой не се е върнал“, пише Запрянов. На кадъра, уловен от обектива на Румен Жерев, остава запечатана една епоха – епохата, в която Данаилов превърна Ковачевица в литературен център на България.
Макар и софиянец по рождение, Данаилов остана в историята на Родопите. Тук той написа „Къща отвъд света“, тук създаваше сценариите за шедьоври като „За къде пътувате?“ и „А сега накъде?“.
„Паметта е мошеник“: Една анкета на Атанас Свиленов
В архивите на skif.bg се пази едно безценно интервю-анкета, проведено от Атанас Свиленов в Ковачевица през 2012 г. В него писателят отговаря на въпросите, които някога проф. Иван Шишманов е задавал на Вазов и Алеко. Данаилов, със своята неподражаема ирония и дълбочина, разгръща душата си пред нас.
Той споделя, че паметта е мошеник, който ни ласкае и представя в по-приветлива светлина. С присъщата си скромност, Данаилов често се е съпоставял със своя дядо – големия учен и политик Георги Данаилов-старши, чувствайки се „смутен“ от неговата огромна сянка. Но докато дядото е бил почетен гражданин на Свищов, внукът стана почетен гражданин на човешките сърца.
Портрет в отговори: Светът на Георги Данаилов
От тази последна изповед научаваме за малките и големите неща, които са изградили неговия космос:
Любимият цвят: Цветът на боровата гора.
Идеалът за щастие: За него щастието е „намислено понятие“, но той самият се определяше като „щастлив жител на планетата Земя“.
Най-големият страх: Не за себе си, а за загубата на близки хора и животни.
Любимото занимание: Да слуша музика (предпочитайки Моцарт за сетния си час) и да споделя възторга си с близките.
Литературните кумири: Йовков, Стайнбек, Чехов и Сент Екзюпери. Но и една по-детска любов – „Мечо Пух“.
Отношението към България: „В България – познатото зло си е по-сигурно.“
На въпроса кой е най-хубавият момент от деня, писателят отговаря чисто и просто: „Ясна утрин, в която се събуждаш трезвен“.
Заблуждавам се, следователно съществувам
Георги Данаилов завършва своята житейска анкета с мисълта: „Заблуждавам се, следователно съществувам!“. Може би днес, от своята „къща отвъд света“, той ни гледа с онази леко тъжна усмивка и се радва, че в Ковачевица боровете все още миришат на вечност.
Ние, от Топ Преса, се прекланяме пред паметта на човека, който ни научи, че дори тъгата е извор на радост. Поклон пред Георги Данаилов!
Be the first to leave a review.
