Историческият миг като травма на времето
-
- януари 7, 2026
В българския обществен и интелектуален речник изразът „исторически момент“ отдавна е загубил своята неутралност. Той не обозначава просто възел от събития или поврат в развитието, а звучи като тревожен сигнал — предвестник на сътресение, на загуба на равновесие, на морална и институционална нестабилност. В нашата културна интуиция историческото не се разгръща, а връхлита. То не зрее, а се стоварва.
Тази представа не е плод на национален песимизъм, нито на вродена склонност към драматизация. Тя е резултат от конкретен исторически опит, в който „моментите“ са били по-често насилствени, отколкото закономерни; по-често край, отколкото начало. Българската история трудно може да бъде разказана като плавна линия на натрупване. Тя по-скоро напомня поредица от прекъсвания, при които всяко „сега“ обезсилва „вчера“, без да гарантира „утре“.
В този смисъл историческият момент у нас се е превърнал в синоним на катаклизъм, защото най-често е идвал като изземване на избор. Освобождението — мечтано, но последвано от геополитическа зависимост; националното обединение — възвеличавано, но завършило с катастрофи; социалната утопия — наложена като историческа необходимост, а преживяна като морална подмяна. Историята рядко е питала, по-често е постановявала.
Философски погледнато, българинът живее в особено напрегнато отношение с времето. Миналото не е ресурс, а бреме; бъдещето — не проект, а опасение. Между тях настоящето се свива до миг на приспособяване. Така „историческият момент“ не се възприема като възможност за рационален избор, а като изпитание, което трябва да бъде издържано с минимални щети. Историята не е пространство за действие, а арена за оцеляване.
Към това се добавя и трайното усещане за вторичност — чувството, че големите исторически сюжети се пишат другаде, а ние сме призовани да ги изиграем, често без репетиция. Когато времето не ти принадлежи, когато решенията се вземат отвъд хоризонта на обществото, „моментът“ неизбежно изглежда враждебен. Той не идва като покана, а като ултиматум.
Ето защо в българската културна памет историческият момент се е превърнал в травма на времето. Той концентрира страха от повторение, от загуба на контрол, от ново начало, което отново ще бъде платено с прекомерна цена. Вместо да бъде точка на осмисляне, той се възприема като разлом, след който обществото отново ще трябва да се пренареди, да забрави, да започне отначало.
И все пак, може би истинският катаклизъм не е в самите исторически моменти, а в нашата неспособност да ги превърнем в процеси. Докато историята остава съдба, а не разказ; докато моментът е възклицание, а не изречение, българинът ще продължи да се страхува от времето. А страхът от времето е най-сигурният начин то да се превърне в противник, а не в съюзник.
автор: Професор Андрей ПАНТЕВ
www.toppresa.com
Be the first to leave a review.
