Смъртта реши вместо мен

Когато бях на 17 години срещнах голямата любов. След 10 месеца останах сама с едно заченато дете, което се роди пет месеца след като погребах моята любов завинаги. Той почина от рак, а беше само на двадесет и две години. И така, живота продължи за мен – нито с момите мома, нито с жените жена. Водих люта битка с родителите, моите искаха да го махна, неговите да им го оставя. Победих и родих хубаво и здраво момченце. Бях за него и майка, и баща, започнах работа, завърших прекъснатото си образование, водех го на детска градина.
Докато един ден… Намерих ерген, който “пожертва” достойнството си и реши да се ожени за мен. Бях приета в семейството му с разбиране и уважение. Купихме си кола, вдигнахме етаж. Родих и второто си дете, малко сладко момиченце. Той искаше момиче, защото вече моят син беше и негов.
Сякаш животът ми се усмихна, имах опора, дом и семейство. Но с течение на времето осъзнах, че моят съпруг само привидно се прави, че всичко е наред, а от вътре все нещо го тормози. “Доброжелатели” не можаха да забравят, че е бил ерген, когато се е оженил за мен. Започна да пие по-често и все повече, докато вече не можеше без пиене. Неусетно животът ми се превърна в ад. Той сякаш започна да живее в друг свят, нищо не го интересуваше, карахме се ей така, без да има за какво, всичко му пречеше и го ядосваше. Ревнуваше ме, всеки мъж около мен ми беше “любовник”. Повтарях се старата поговорка: “Видиш ли добро, не си радвай. Видиш ли лошо, не бой се!” Бях в напрежение, че нещо ще се случи. И то стана реалност. Наближаваше 8-ми март, жените трескаво обсъждаха къде да празнуват и какво да облекат. И аз като всички очаквах този празник, но се питах струва ли си да отида, за да ми се натяква след това. Колежките ми говореха за тържеството в колектива, а аз стоях безучастна и неспособна да реша имам ли право да празнувам. Готова бях да се примиря: както той каже, така ще стане. Отидох си вкъщи и какво заварих?
Завъртя се земята, времето спря! Намерих го студен и безмълвен в леглото. Инфаркт. Беше на 37 години… Той беше решил вместо мен как да прекарам този празник и всички останали занапред. Сама на 34 години. Баща и майка за двете си деца. Примирих се със съдбата. Живея за децата си и знам: Те ще отлетят един ден, ще свият – като птиците – свое гнездо и аз пак ще бъда сама. Но всички сме самотници на тази земя, нали? Бих искала да дам един съвет на всички момичета, останали сами с деца. Останете си сами. Знам, ме децата няма да ни признаят самотата, но след като така ни е отредено… Споделете болката си с непознати и изтрадали като вас, ще спечелите нови приятели и ще ви бъде по-леко – Така както олекна и на мен.

Ади от Симитли