Излагат мраморен саркофаг с мощите на деспот Слав в Мелник

Откриха нова експозиция в музея за история на Мел­ник. За първи път в нея е из­ложен мраморен саркофаг, в който са положени тленните останки на деспот Алексий Слав. Гробът на владетеля, който е от българската цар­ска династия на Асеневци, е открит преди 7 години от ар­хеологическия екип на про­фесор Виолета Нешева.

През юли 2012 г. археоло­зите откриват четири гроба с тленните останки на двама мъже, жена и дете. Археоло­гическите данни дават осно­вания на учените да смятат, че гробовете са на деспот Алексий Слав и неговото семейство. За изясняване хипотезата на археолозите е изпратен костен материал за изследване в лаборато­рията на американския уни­верситета в Станфорд.

Антон Ковачев, директор на Археологическия музей -Сандански: ДНК е взето, но няма с какво да бъде сравне­но, но потвърдиха, че става въпрос за мъж, жена и две деца. Мъжът е на възраст около 45 години , жената е 15-тина години по-млада, което потвърждава хипоте­зата, че би могло да е деспот Слав.

Част от откритите тленни останки вече са поставени в мраморен саркофаг. На саркофага е поставено и из­ображение на двуглав орел. Той е копие на средновеко­вен паметник открит в Мел­ник.

Алексий Слав e самостоя­телен български владетел, деспот на княжество в Ро­допско-Пиринската област от 1207 до 1230 година.

Алексий Слав произхож­да от династията Асеневци – племенник на царете Асен, Петър и Калоян. Първи бра­товчед на цар Борил и се­вастократор Стрез. След смъртта на Калоян в 1207 година енергично се про­тивопоставя на цар Борил, като го смята за узурпатор. През 1208 година влиза в договорни отношения с ла­тинския император Хенрих Фландърски, който го удос­тоява с титлата деспот. Под негова власт са Западните и Централни Родопи, и голяма част от Източна Македония, на изток от река Струма.

За Алексий Слав не се знае нищо чак до 1207/1208 г., но от последвалите събития проличава, че е бил извес­тен и могъщ велможа, който принадлежал към висшите управляващи среди. След убийството на цар Калоян под стените на гр. Солун (ок­томври 1207) в държавата настъпва смут — липсвала твърдо установена наслед­ствена практика. За трона имат претенции няколко личности, все роднини на убития цар — Борил и брат му Стрез, както и самият Алексий Слав. Борил изпре­варил всички, оженил се за вуйна си, вдовстващата ца­рица, и започнал репресии, за да задържи завоеванието си. Малолетните синове на цар Асен I — Иван Асен и Александър, били изведе­ни в отдалеченото Галичко княжество (в Югоизточна Украйна), а Стрез потър­сил закрила при сръбския жупан Стефан Първовен­чани, който бил наследник на комитопулите. Единствено Алексий Слав се проти­вопоставил на Борил. Бил принуден да стори това, тъй като разправата с неуспе­ли претенденти обикновено била жестока и безпощадна – роднинските връзки няма­ли никакво значение. Веро­ятно в борбата срещу Борил Алексий Слав намерил под­крепа сред непокорното ро­допско население и силните местни крепости, които били надеждна гаранция срещу притесненията на която и да било централна админи­страция.

Съвременните хронисти твърдят, че чрез измама и предателство Борил отнел земята на Алексий Слав и това, което му се полагало по право. Така той също потър­сил чужда закрила и помощ. Междувременно Борил тър­пи поредица от военни неус­пехи. През май 1208 г. край Боруй (дн. Стара Загора) ста­нало сражение с кръстоносците на император Анри (Хе­нрих Фландърски), брат на погиналия в български плен Балдуин. Двете страни се от­теглили, без да спечелят ре­шителна победа. Два месе­ца по-късно, през нощта на 1 август, край Пловдив, Борил понесъл тежко поражение. Латинците взели кървав ре­ванш за погрома при Одрин през 1205 г., като завладели почти цяла Западна Тракия. Тогава в лагера на импера­тор Хенрих Фландърски се появил Алексий Слав.

Един от летописците на Четвъртия кръстоносен по­ход (1199 – 1204 г.) описва подробно срещата между императора и българския велможа, който се държал не като обикновен молител, а със самочувствието на силен, суверенен владетел, който търси подходящ на ранга си съюзник. Хенрих (в зап. историография — Анри) приел Алексий Слав в па­латката си в присъствието на най-прочутите барони и рицари. Съгласно етикета Алексий Слав коленичил, целунал крака и ръката на императора. След това обе­щал васално подчинение и вярна служба. При това с неподозирана и изумителна за кръстоносците дързост поискал за съпруга едната дъщеря на Анри, като изре­къл следните думи:

„Господарю, обърнаха ми внимание, че Вие имате дъщеря, която, моля Ви, ако обичате, да ми я дадете за жена. Аз съм човек доста богат със земя и съкровища от сребро и злато и в моя­та страна ме почитат доста като благородник… “

Гордите думи първона­чално породили насмеш­ка у императора, който не скрил възмущението си от проявената дързост, грани­чеща според него с наглост. Някои негови барони обаче проявили повече политиче­ски разум от господаря си. Те разбирали, че не могат да удържат Тракия, ако меж­ду Борил и Алексий Слав се установи единодействие. Затова го убедили да се съ­гласи с направеното предложение. Анри приел и се обър­нал към госта си с думите:

„Аз Ви давам дъщеря си, стига Бог да Ви позволи да ѝ се радвате. Аз Ви давам с нея и цялото завоевание, което ние направихме тук, при условие, че Вие ще бъдете мой чо­век и ще ми служи­те… “

Така императорът оповестил, че при­ема Алексий Слав сред своите васали. Освен това, веро­ятно в отговор на друго искане на ро­допския властелин, той потвърдил, че ще му помогне да завладее престола на България. След няколко дни бил обявен годежът, а в крепостта Стани­мака се състояла втора среща между бъдещите роднини. На нея било определено времето на сватбата. Импера­тор Анри подарил на Алексий Слав люби­мия си кон – особен знак на благоразпо­ложение. Всъщност жестът бил предназ­начен да подслади горчивата реалност — между тях все още нямало пълно доверие. Алексий Слав бил принуден да приеме в своите земи два рицарски отряда под командването на императорския брат Евстатий. Така завършила и тази среща. След това кръстоносците потеглили към Константино­пол, спокойни, че са затвър­дили властта си в Тракия и Родопите. По пътя към сто­лицата Анри и Алексий Слав се срещнали за трети път. Българският владетел бър­зал да вземе невръстната си още невеста. По поръка на императора тя е доведена в Силиврия. където бъдещият ѝ съпруг я вижда за първи път.След това тримата – ба­

щата, дъщерята и зетят, по­теглят за Константинопол. Сватбата била отпразнувана пищно. Императорският зет бил почетен с най-високата възможна титла – деспот, а тържествата продължили цяла седмица. Скоро след това Алексий Слав се за­върнал във владенията си. На раздяла император Анри дал обстойни съвети на дъ­щеря си как да се държи като съпруга, а тя обещала да изпълнява неговите на­ставления.

Обширният разказ на кръстоносния хронист по­казва недвусмислено, че в Константинопол гледали твърде сериозно на съюза с Алексий Слав. За момента той бил единственият сигу­рен васал и съюзник сред враждебното обкръжение на Балканите. А и военните възможности, които имал, не били за пренебрегване. Деспот Алексий Слав мо­жел да сдържа враждебните прояви на цар Борил, докато Анри се разправял с размир­ните ломбардски барони в Солунското кралство, които по това време се били съ­юзили с Борил.

Към края на 1208 г. Анри предприел поход в Солун­ското кралство, а по същото време Борил нахлул във вла­денията на Алексий Слав. Българският цар сполучил да превземе Мелник, който малко преди това преми­нал под властта на деспота. Кампанията обаче се затег­нала, местното население не подпомагало Борил. През пролетта на следващата година българският цар се насочил срещу Стрез в Ма­кедония, но конфликтът се уредил сравнително лесно. Оформил се антилатински съюз между двамата братя. Съвсем естествено те били враждебно настроени срещу братовчед си Алексий, който останал верен на васални­те си клетви и запазил ло­ялност към височайшия си тъст.

През 1211 г. Борил отно­во подновил антилатинска­та война, като се възполз­вал от заетостта на Анри в Мала Азия. Главната роля била отредена на севасто­кратор Стрез, комуто царят изпратил 52 отряда вой­ска. С тяхна помощ Стрез нахлул в Солунското крал­ство. Силите на рицарите били незначителни и ако не била решителната наме­са на деспот Алексий Слав, съдбата на държавата им би била по-различна. Стрез бил разбит в Пелагонийската равнина от кръстоносците, а Славовите войски заедно с латинците отблъснали Бо­рил и му нанесли тежки по­ражения – 24 отряда пехота и 2 отряда конница били пленени и безмилостно изкла­ни, но не от своите, а от рица­рите. Деспот Алексий Слав се възползвал от ситуация­та. Разширил владенията си в Македония, отново завзел Мелник и дори пренесъл там столицата си. Всички негови действия били одо­брени от император Анри фландърски. През януари 1212 г. той уведомил всички свои приятели от Европа, че Борил е узурпатор и е „за­грабил владетелската титла и знаците на владетелското достойнство у българския народ“. Така той потвърдил дадените обещания при сро­дяването с Алексий Слав и отново признал претенциите му за престола в Търново.

През 1212 – 1213 г. отно­шенията между България и Латинската империя за­почнали постепенно да се подобряват. Нещо повече- Анри се оженил за една от дъщерите на цар Калоян. Тази стъпка на константино­полския владетел охладила васалната вярност на дес­пот Алексий Слав. Той все повече придобивал само­чувствие на самостоятелен владетел и не признавал над себе си ничия власт. Все пак, до смъртта на Анри през 1216 г. спазвал (поне формално) васалитета си.

Някъде между 1215 и 1216 г. починала съпругата на Алексий Слав – незаконната дъщеря на Анри. Със смър­тта на дъщерята връзките и на баща ѝ с латинците в Кон­стантинопол били прекъсна­ти. В създалата се сложна обстановка на Балканите деспот Алексий Слав пока­зал удивителен политически инстинкт за оцеляване. Той почувствал растящата мощ на епирския деспот Теодор Дука Ангел Комнин, както и нарастващата заплаха от страна на България, където набирал сили Иван Асен II. Слав преценил, че по-опасен е Теодор. Затова се сродил с него, като се оженил за дъ­щеря на Теодор Петралифа, шурей на Теодор Комнин. Сближението с амбициозния грък запазило Славовите владения като остров на­сред епирските територии. Оттук нататък сведенията за Алексий Слав секват. Споменат е през 1228 г. като враг на латинците. По-късно земята на Слав е спомената в договора между бившия йерусалимски крал Йоан дьо Бриен и Латинската Ца­риградска Империя, склю­чен в Перуджа на 9 април 1229 година. Вероятно след битката при Клокотница (9. III. 1230) владенията му били присъединени към Бълга­рия под скиптъра на цар Иван Асен II.

Деспот Алексий Слав е по­следният и най-забележите­лен самостоятелен владетел на Балканите през първите десетилетия на XIII в. Той се задържал на политическа­та сцена повече от 20 годи­ни, при това непрекъснато усилвал своята мощ и неза­висимост. Границите на вла­денията му не могат да се уточнят съвсем сигурно. Все пак изследователите смя­тат, че на север граничели с България, на изток и юг – с Константинополската импе­рия и Солунското кралство, а на запад – с владенията на севастократор Стрез. Под властта на Алексий Слав са били почти целите Родопи, Североизточна Македония — по средното течение на р. Струма (Пиринска Македо­ния) и на изток чак до Пло­вдив.

До 1211 – 1212 г. Алексий Слав резидирал в родоп­ската крепост Цепина, днес край село Дорково в Родо­пите – (1207 – 1212), а след това се преместил в Мел­ник (след 1212 г.).[2] Там той се разпореждал като „самодържец“ – т.е. като са­мостоятелен, независим владетел. Това проличава от една негова (грамота) на гръцки език, издадена през 1220 г. Той дарявал на ма­настира „Св. Богородица Спелеотиса“ в Мелник се­лото Катунци. В документа Алексий Слав се самооп­ределя като самодържец в държава, която е напълно независима. Той смята, че властта му е равна на цар­ската – назовава манастира „деспотски и царски“. Да­рява монашеската обител наистина по царски – дава ѝ земи, добитък, църковна утвар, книги. Съвременни­ците имали твърде високо мнение за Алексий Слав Византийският хронист Ге­орги Акрополит отбелязва: „Планината Родопи, която се нарича и Ахридос, а също и Мелник… владеел Слав, кой­то бил роднина на цар Асен и бил почетен с деспотство от Константмнополския император Ерик (Анри), за чиято дъщеря, родена от не­законна връзка, той се бил оженил. Този Слав…, като завладял силния и почти не­превзимаем за всички про­тивници Мелник, станал са­модържец и не се покорявал на никой от околните владе­тели. Понякога бил съюзник на италийците, свързвайки се с тях по роднинство, по­някога държал страната на българите поради родство, а понякога – на Теодор Ком­нин. И никога никому не бил подчинен, нито пък се свърз­вал истински във вярност и съгласие…“.

Споменът за него е живял със столетия в преданията и легендите. Името му се спо­менава в една грамота на владетеля Константин Дра­гаш през 1393 година. През 15 и XVI век Родопите са на­ричани в някои извори Сла­вееви гори – епоним от Слав. Река Доспат носи името си от титлата деспот и вероят­но е свързано с личността на Алексий Слав.

Не е известно български­ят деспот да е имал деца от двата си брака.

Вестник “ Топ Преса „