САТОВЧАНСКИЯТ УЧИТЕЛ КАЛОЯН ШИШКОВ: Преди 53 години – каква я мислих, какво стана?

 Бях в седми клас, когато закъсах по математика (хич не ми върве­ше) и учителка­та ми искаше да ме остави на изпит. Меж­дувременно ми препоръча да отида да уча в Кюстен­дил за готвач, приемали от седми клас. Не зная тогава защо не съм я послушал, но ако бях завър­шил за готвач, сигурно щях да бъда много добър. Но как­во да се прави, взех, та станах учител.

Дали обаче това съм го мислил? Не, разбира се. Обещах си, че като завърша осми клас, ще отида да уча в училище, където няма да има „много” математика (по обясними причини). Така се озовах в Ихтиман – Средно професионално техническо училище (техникум) по земе­делие – СПТУ.

Защо там? В моето родно село Крибул имаше „само” четири престижни длъжнос­ти: кмет, двама учители, бри­гадир и пъдар. Навярно то­гава съм мислил по следния начин: „Учител не мога да стана, кмет също, пъдар – не желая, остава бригадир.“ Та затова се озовах в Ихтиман.

И така, това беше първото истинско, го­лямо предиз­викателство. Отиването в големия град, срещата с непознати съученици от страната, неизвестно­то, безпокой­ството, пър­вите трепети, очакванията си бяха сери­озни изпита­ния.

Техникумът – в пълния смисъл на думата тех­никум – раз­полагахме с 800 декара земя, която се обработва­ше от учениците, кравефер­ма, овцеферма, свинеферма, птицеферва, лозя, трактори, комбайни. Храната ни беше безплатна. Бяхме с учениче­ска униформа, с която много се гордеехме.

Първите месеци прочетох повече от 30 книги. Библио­текарката ме поощряваше, но и ми напомняше, че тряб­ва и да си уча уроците.

Запомнил съм няколко знакови преживявания: по­сещение в Пловдив – за­харната фабрика; поход по стъпките на Ботевата чета; екскурзия до Варна; проко­паването на водопровода на язовир „Искър” до вилата на техникума (вилата впослед­ствие стана резиденция на Тодор Живков); избирането ми за комсомолски секре­тар в трети курс.

Бяхме много задружен клас, със сърдечни, прия­телски взаимоотношения, без някакви фрапиращи кон­фликти.

Първата ни среща беше след пет години 1972 г. в гр. Момин проход, втората на 35 годишнина в Ихтиман и сега третата – на 50 години.

ЕТО ПИСМОТО, КОЕТО ПОЛУ­ЧИХА ВСИЧКИ СЪУЧЕНИЦИ:

Здравейте (поотраснали) съученици, приятели!

Как сте? Бо­лежки има ли? От кога не сме питали, не сме се чували и виждали? Как­во от 50 години (за някои 15 г.)! Не може да бъде, та я кога беше 1968 г., когато завърши­хме успешно средното си об­разование. А бяхме не само млади, непринудени, естест­вени, жизнерадостни. Освен че бяхме най-хубави (спорно е дали момичетата ни бяха по-хубави, май- те бяха. Няма как иначе, проф. Божидар Ди­митров твърди, че през Бълга­рия са преминали повече от 58 народности, няма как да не е останало нещо, да не е ста­нала „закваска”, за да бъдат българските жени най-краси­ви), най-задружни, но бяхме и най-сърдечни приятели.

А как се заричахме да не се забравяме, дори на сватби да се каним и не само.

Искате ли да се върнем в онези славни времена, когато не само смело следвахме меч­тите си, за да помним сега!

ЗАПОВЯДАЙТЕ НА СРЕЩА В ИХТИМАН!

Срещата се случи. От 24 поканени, дойдоха 21! Една съученичка не можахме да я открием, на друга в послед­ния момент се случва нещо неприятно и третата покана

 остана без отговор. Събрах­ме се, видяхме се, не можа­хме да се познаем, говорих­ме си на воля, веселихме се до среднощ. Подарихме си един невероятен празник.

На другия ден отидохме в техникума. Сега вече Профе­сионална гимназия „Васил Левски“ с три профилирани специалности: икономи­сти, механици и оператори в шевното производство. Посрещнаха ни изключи­телно сърдечно и радушно. В модерната им интерак­тивна многофункционална стая станали на крака и с ръкопляскания ни очакваха учителите и учениците. Ди­ректорът, г-жа Оташлийска, откри срещата, поздрави ни, след което даде думата на мен, като един от организа­торите. Споделих чувствата и вълненията. Разговарях с учениците, дори ги „изпи­тах”. Подарих моята книга на едно момче, Иван, което най-добре се справи със за­дадените от мен въпроси.

Домакините, в лицето на колежката Силвия Баташка, представиха история на учи­лището във връзка със 75 годишния юбилей, проведен преди 4 години. По време на представянето деца играха, представяха модерни танци и хора, модно ревю с дрехи ушите от самите тях. Тяхното представяне беше невероят­но, вълнуващо, интригува­що.

Учителите (почти всички млади) обучават повече от 350 ученици, 90% от които са роми. Въпреки това успяват да мотивират децата не само да се образоват. По време на тяхното представяне те извървяха своя път в един творчески процес на под­готовка, пре­живяване и споделяне. На срещата след отлично­то представя­не с учителите всички ние подчертахме благодарност­та си, че в наша чест сътвориха този вълнуващ празник. Деца­та, които участ­ваха в срещата, са се готвили повече от 20 дни! По време на подготовка­та се е наложи­ло да работят в екип, да трени­рат, да репети­рат. По време на представя­нето по лицата и искрящите очи им личеше, че са горди да представят по най-добрия начин своето училище. Си­гурен съм, че дълго време тези деца ще споделят, ще разказват за преживяно­то. На практика, учителите осигуриха реализиране на по-висшите потребности, а именно твор­ческата изя­ва. Личеше си, че с тези деца е рабо­тено, не само професио­нално. Това е пътят ром­ските деца да бъдат моти­вирани, да се учат и обра­зоват, тогава ще дойде и приобщава­нето.

След сре­щата, г-жа Илиева, учи­тел по фи­лософия, ми написа „… Много се радвам, че се случиха толкова хубави събития тези дни в нашето училище. Децата участваха с много желание…” Съобщи също, че на матурата по философия от 65 зрелостници, 57 са по­стигнали добър успех.

По време на 50 годишнина­та си разказахме интересни и занимателни истории:

Много трудно издирихме една съученичка Йорданка, омъжена в с. Росина, Тър­говище. Понеже нямахме никакви координати, когато изпращах писмото, в скоби сложих (за кмета) с надеж­да, ако не я открият, пис­мото да бъде получено от кмета. Когато и го занасят, й казват, че има писмо от Бла­гоевградско. Тя отговорила, че не може да бъде, това се отнася до друга жена. „За тебе е, виж, тук пише за кме­та” отговорил съседът. Няма случайни неща, Йорданка е била кмет на селото цели три мандата!

Втората „смешка” разказа съученичката Живка: „Ре­дим се на опашка за обяд, последна идва Л.Х., пред всички на висок глас пита „Може ли някой да ми каже какво означава думата „ма­торица“ (в Петричко така на­ричат домашната свинка)?” Всички мълчат, тогава аз са­мият съм й отговорил „Дви­гатели с вътрешно горене” (смях сред съучениците). В интерес на истината, нас ни учиха на всичко, което ще ни бъде необходимо като поле­въдни специалисти и позна­ния за животновъдството.

И нещо, което няма как да пропусна. Когато учихме в техникума, до нас имаше „циганско училище”, учиха само деца от ромски произ­ход. Още тогава е същест­вувало практиката да биват създавани ромски гета и училища. Днес професио­налната гимназия някои от местните я наричат „циган­ската гимназия” (около учи­лището има изградено гето). Кой и как я създаде? Тези деца не можеше ли да учат в нормално българско учи­лище заедно с българчета и други етноси!

КАКВО НАПИСАХМЕ В ЛЕТО­ПИСНАТА КНИГА НА УЧИЛИЩЕ­ТО?

Преди 53 (петдесет и три) го­дини 19 момичета и 7 момчета прекрачихме прага на нашето училище – Средно професио­нално училище по земеделие- СПТУ в гр. Ихтиман, Софийско.

Бяхме плахи и неуверени млади хора, изпитващи страх и безпокойство от отиването в големия град, срещите с не­познати връстници, но незави­симо от трудностите, успяхме да преодолеем страховете си, благодарение на нашите учи­тели, които отговорно и про­фесионално ни подготвяха за живота. Бяхме горди и удо­влетворени, че учим в учи­лище, което готви личности, които смело следват цели­те и мечтите си и поемат отговорност за постъпките си.

Закалката, която получи­хме, ни напра­ви хора, които не забравят от къде са тръгнали, кой им е подал ръка, за да из­вървят пътя на успеха.

Искрени благодарнос­ти на нашите учители!

Пожелава­ме да го пре­бъде, нашето любимо учи­лище ПГ „Ва­сил Левски” и да продължи да „произвеж­да” личности и достойни граж­дани, които обичат Родината!

С благодарност, випуск 1965-1968 година!