Предателството и Онзи, Който Единствен не ни предава

„Всеки човек е лъжа“… Колко пъти всеки от нас е чел, чувал или произнасял тези думи на псалмопевеца! Но колко различно може да откликва сърцето ни на тези думи… Едно е да прочиташ Правилото преди свето Причастие, в което е включен 115 Псалом, от който са тези думи. Може дори да не им обърнем внимание…

Друго е, когато разбереш, че самият ти си лъжа. Все пак има някаква утеха: да, аз съм нечестен, лъжлив, непостоянен; обаче не само аз съм такъв, а изобщо „всеки човек“. Но ако са те предали, подвели, изоставили или ако са ти отказали помощ точно тогава, когато тя ти е най-необходима … Тогава вече наистина човек осъзнава цялата сила, цялата скръбна бездна на тази пророческа констатация. Защото това е много тежко: не само да се окажеш сам, насаме със своето нещастие и болка; но и изведнъж да разбереш, че онзи, на когото си се надявал, когото си смятал за верен приятел, брат, сестра, в действителност не изпитва същите топли чувства към тебе. Или ако е изпитвал такива чувства, то после те са изстинали. Такова откритие може не само да наскърби душата, но понякога това е в състояние фактически да я убие, да унищожи в нея нещо много важно, онова, което ни е необходимо, за да живеем, а не само да съществуваме.

Ето защо, колкото по-рано разберем, че „всеки човек е лъжа“, толкова по-малко разочарования, толкова по-малко трагични изненади ни очакват. Не може да те нарани толкова силно нещо, което очакваш. Или поне няма да те убие. Само че как да живеем с това знание? Да виждаме във всеки познат потенциален предател, да не се доверяваме на никого, да не вярваме на нито една дума? Да не се сближаваме с никого, да се изолираме от целия свят, да се скрием, след като „те са такива“? Да се превърнем в изтормозени, наплашени, недоверчиво озъртащи се диви зверчета? Не … Разбира се, че не. Още повече, след като знаем убеждението на Еклисиаста, че всяко осъзнаване на повредеността и трагичността на тукашния ни живот, ако е лишено от любов, само трупа тъга (Екл.1:18).

Чувстваш се предаден и изоставен; боли те и те е страх. Ела и нежно се притисни колкото се може по-силно до Този, Който Сам бе предаден и изоставен от всички. Той ще те утеши и успокои … И ще разбереш, че независимо от всичко, което ти се е случило, ти не си сам, не си изоставен, не си забравен, не си предаден. Защото само Той никога не изоставя, не забравя и не предава. Само и единствено Той! Но това не е просто „достатъчно“. Тук се съдържа всичко, което ни е необходимо.

Само Господ може да ни научи как да обичаме онези, на които не им е достигнала любов към нас; може да ни научи как да простим; може да ни даде необходимата за това сила и също толкова необходимата мъдрост. Защото чрез Него невъзможното става възможно, нетърпимата болка се превръща в радост, всички противоречия се изглаждат, всички прегради падат. Само трябва да бъдем с Него, колкото се може по-близо…. І www.pravoslavie.ru.

Превод: Евгения Николчева

Изпълняват се обичаи за плодородие, дъжд и срещу лоши болести

 На Светлата сряда  от Светлата седмица се изпълняват два обичая, които се правят за дъжд, плодородие, предпазване от градушка, бродници и лоши болести.

Често през тази седмица стопанките повторно боядисвали яйца, които раздавали за душите на починали близки. Това е така, защото според древно поверие, раздаването на червените яйца предпазвало душите на мъртвите от превъплъщаване.

На този ден сред рупците в Странджа се изпълнява обичаят Мара Лишанка, а в Дупнишко — обичаят Ладино хоро. В играта Ладино хоро девойките се налавят в кръг, а две от тях държат кърпа над веригата. На три пъти те разсичат хорото и всяка мома се провира през арката от кърпи. Наоколо другите пеят песен, която е адресирана към последната мома в редицата и в нея предричат за какъв момък ще се омъжи тя – за коняр, за овчар, за говедар.

При обичая Мара Лишанка се взимат от три млади булки по един чехъл с различен цвят и се напъхват един в друг. Така се оформя кукла, наречена Мара Лишанка, забражда се и се накичва като булка със сребърни невестински накити – титрици. След това се избира мома, която трябва да е лазарувала и да има живи родители. С обредни песни момите отиват в средата на селото и се разделят в две редици, хванати за ръце.

Две по две девойките започват диалог с Мара Лишанка – с момата, която носи куклата, и пеят песен. Мара Лишанка им отговаря и диалогът продължава, като си предават куклата една на друга. После момите, придружени от ергени и други жени и мъже от селото, отиват на реката, „окъпват“ куклата, измиват си лицата и се връщат в селото. Обичаят се изпълнява за осигуряване на дъжд и плодородие, за да се предпазят момите да не ги залюби змей и за да раждат деца булките.

E79 News