За освобождението на Неврокоп важен е боят на вр. Костадин, край село Сатовча, който е увековечен в художествено произведение

В Сатовча на 13-14 октомври 1912 г. от Драма пристига един турски табор, който трябва да пресрещне настъпващите към Неврокоп български войски от 9-ти Пловдивски полк. Следобед на 15 октомври 1912г. разузнаването донася, че на вр. Костадин и околните височини има окопал се аскер и башибозук. Започва ожестoчен бой. Противникът яростно се мъчи да задържи позициите си. Настъпва мрак, а позицията още не е завзета.

Тогава командирът на 4-та дружина на 9-ти Пловдивски полк майор Никола Топалов, отива на десния фланг, за да насърчи войниците и да ускори завземането на върха. Там сражаващите се български части са на стотина крачки от противниковата позиция и са обстрелвани от ожесточен огън. Преценявайки положениeто, майор Н. Топалов изважда сабята си, излиза пред веригата и с мощен вик “Напред, на нож!”и “Ура” повежда войниците в атака. Войниците се втурват след командира си и с няколко скока влизат в позициите на противника. Схватката е кратка. Унищожени са останалите в окопите турски войниците, а другите се разбягват, изоставяйки на бойното поле оръжие, ранени и убити. Всички убити са погребани в същия ден на вр. Костадин, наречен вече “Майоров гроб”.

Ожесточеният бой на 15 октомври 1912 година е увековечен в известната картина на Александър Стаменов, която се съхранява във Военно-историческия музей. На връх „Константин“, наричан често „Костадин“ загиват за Освобождението на родния край:

1. Майор Никола Лазаров Топалов от гр. Калофер
2. Подофицер Делчо Червенаков от гр. Клисура
3. Редник Благой Саев от с. Царимир
4. Редник Петко Анакиев / незнайно откъде/
5. Редник Иван Шишков от с. Бабек
6. Редник Тодор Хаджийски от Ново селo
7. Битката е решаваща за Освобождението на Неврокоп. А костите на шестимата загинали се пренасят в центъра на Сатовча 31 години по-късно на специално тържество. Ето какво пише за това тържество бащата на учителката Мария Мавродиева, която изпрати запазени снимки и спомени на баща си Тодор Мавродиев:

„Едва ли някога в дивните пазви на Родопите има селище, което е видяло по-мило тържество.

След 31 години на свободен живот, сатовчани доказват на близки и далечни свои сънародници, че умеят, не по-зле от който и да е било друг, да тачат и почитат паметта на падналите за свободата на родината и родния край герои.

На 15 октомври 1912 година изгрява свободата на село Сатовча. При кървав бой с врага поробител, една дружина от 9 пехотен полк, предвождана от майор Никола Топалов показва как трябва да се жертва човек за свободата на родината. Самият командир с петима свои бойни другари-войници, склопяват очи за винаги с усмивка на уста и с цената на своя живот даряват очакваната свобода.

До този ден тънат в забрава тленните останки на героите-светци далеч на 6 километра от селото в местността „Св. Константин”, където едвам личат 6-те гроба, обрасли с планински цветя и обкръжени с млади и вечно зелени борови дървета.

СНИМКА: село Сатовча – 1943 година от архива на Тодор Мавродиев

На 23 май се осъществява желанието от 31 години на сатовчанци, а именно да приберат и приютят тленните останки на своите паднали за свободата им синове-герои на майката България.

Още рано сутринта над стотина мъже и жени от селото начело с енорийския свещеник Стефан Аламанов от гр. Етрополе и общинския кмет, се отправят за лобното място, където след подобающа заупокойна молитва са прибрани костите на падналите герои.

На лобното място господин кметът на село Сатовча Борис Прътев с подобающи думи описва епичните борби на дружината, която е водила на 15 октомври 1912 година, от който ден Сатовча получава своята свобода.

„Когато черковната камбана възвести, че шествието с тленните останки наближава във селото, всичките жители от селото и околните нему села със запалени свещи и росни цветя се упътиха извън селото, за да посрещнат най-милото и скъпоценно за тях съкровище след свободата. Множеството бе внушително, когато един взвод от 39 пехотен Солунски полк зае своето място. С появяването на ковчега, множеството падна на колене и отдаде нужната почит. Шествието образувано от войска и население, начело с ковчега, носен от бойци от фронта се упъти към черквата, където се отслужи подобающа тържествена панихида, на която енорийският свещеник Стефан Аламанов с подходящо, пропито с национален дух слово, подчерта как трябва да се мре за родината. На площада бе извършена заря с церемония.

На 24 сутринта камбанния звън възвести, че Божествената литургия започва. Жителите на селото и дошлите гости се отправиха за черквата, която не успя да прибере даже четвърт от дошлите Богомолци. Взвода начело със своя командир и бойците от фронта от селото заеха своите места.

Когато в черквата екна тропаря „яко апостолом”, промълви се от Богомолците за пристигането на народния представител господин Илия Славков,околийския управител В. Манов, майор Тотев, като представител на полковия командир, кмета на град Неврокоп – Костадин Паскалев, околийския инженер П.Тодоров и други граждани и гости.

След свършване на службата и панихидата, богомолците, с ковчега  начело, се упътиха към площада, където бе построен специален аналой. Тук се отслужи наново заупокойна молитва, след което при пеене на вечная памет, ковчега бе поставен в основата на паметника-чешма за падналите сатовчани във Войната. Произнесоха се речи за случая от господин общинския кмет Борис Прътев, който между другото успя, със своята реч да просълзи присъстващите, от които се чу възклицанието „Бог да прости юнаците”. След него майор Тотев с прочувствени слова очерта историческото значение на тържеството, а околийският  управител В. Манов каза как трябва да се цени паметта на родните герои.

Взводът, заедно с присъствуващите отдаде военна почит с коленичене и едноминутно мълчание при пеене на „вечная памет”.

Тържеството завърши с традиционното утро при училището „Царь Борис III”.