Никога неразказано! 125 дни с четата на Гоце Делчев

Петър МАНДЖУКОВ

Петър Манджуков е роден в село Мирковци, Скопено. Негов вуйчо е скопеният, а след това пло­вдивски митрополит Ната­наил, при когото малкият Петър отраснал. През 1894 г. той постъпва във Воен­ното училище София, но го изключват и се връща в Пловдив. Там се записва в пети клас на Пловдивската мъжка гимназия, но не ус­пява да довърши годината, защото отново е изключен за „обида на религията“.

През май 1898 г. зами­нава за Женева да следва. Там се включва в маке­донското революционно движение и след кратък престой в Швейцария за­минава за Македония, където попада в затвора. След освобождението си през май 1899 г. той идва в София, влиза във връзка с Гоце Делчев и заедно с неговата чета, през лятото на същата година, пак се връща в Македония. Ман­джуков прекарва 125 дни с четата на Гоце.

През есента на 1899 г. Петър Манджуков е пак в Пловдив, но и дълго не се задържа — на 4 октомври 1899 г. заминава със свои съмишленици за Цариград с цел да взривят Отоман­ската банка. Участвува в прокопаването на тунела за взривяването на банката, но когато всичко в пригот­вено, заговорът е разкрит и конспираторите попадат в турския затвор (през май 1900 г.). По едно щастли­во стечение на обстоятел­ствата Манджуков скоро е освободен и през ноември 1900 г. се озовава отново в България. Тук продължава да се занимава със съби­ране на пари за готвещото се общо въстание за осво­бождение на Македония.

През март 1903 г. Ман­джуков се включва в ро­допската чета на Пею Шишманов, но след кратък престой в нея, поради по­родилите се между него и войводата Шишманов не­съгласия, напуща ‘четата и заминава за Швейцария да следва лесовъдство.

Връща се след Илинден­ското въстание и на 3 ок­томври 1904 г. е назначен в новосъздаденото бюро за укрепяване на пороища­та като „деловодител“. От тогава до пенсионирането си Манджуков работи на лесовъдното поприще като началник секция за укре­пяване пороищата, а след това като лесоустроител и придобива известност като един от най- енер­гичните залесители в България.

През 1952 е. в Пловдив Петър Ман­джуков написва в че­тири свитъка своите спомени за участие­то си в революцион­ното движение, част oт които започваме да печатаме от този брой.

През 1974 г. Зе­миздат публикува записките на Ман­джуков за неговата горско-залесителна дейност. Тези за­писки, както и непу­бликуваните, част от които ще поместим в списанието, са на­писани с голяма ли­тературна вещина, а освен това имат голяма докумен­тално-историческа стойност като един от най-интересните първоизточници за попълване биогра­фията на легендар­ния вожд на Илин­денското въстание — Гоце Делчев.

Още вечерта на 12 юни 1899 година ний тримата — Мер­джанов, Соколов и аз — уговорихме да се намерим утре на гарата преди тръгва­нето на трена. На ут­рото — 13 юний, не­деля — ний бяхме на гарата и си взехме билети до Радомир. Соколов беше об­лечен и обут с кожен бозав калпак, късо палто от сив док, синя рубашка под пал­тото, бозави шаечни панта­лони и груби обуща със скъ­сани подметки. Мерджанов беше в туристически кафяв костюм с къси панталони и дълги чорапи, с половини обуща от шеврьо и с каскет. Окачена с ремък през рамо­то, той носеше елипсовидна чантичка, претъпкана с па­мук, марла, бинтове, носни кърпички, захар и медика­менти едно шишенце с йо­доформ на кристали, едно шишенце с йодова тинктура, едно — с течност за спиране на кръвоизлияние, едно етер сулфурик и едно с амоняк, а също и няколко кутийки с лейкопласт и пр. В тая маги­ческа чантичка Мерджанов бе-ше турил и едно парче во­сък — да има какво да дъв­чем, за да залъжем глада, ако дойде ред да се гладу­ва; знае се, че колкото и да се дъвче, восъкът не може да се погълне. Мерджанов беше предвидел всички слу­чайности на четническия живот.

Соколов си беше купил една крива лула, една кау­чукова торбичка за тютюн, запалка с жълт памучен фи­тил — много дълъг фитил — и една тенекиена кутийка, пълна с камъчета за запал­ката. Освен това той се беше снабдил с огниво и кремък, та да осигури за в бъдеще запалването на лулата си.

— Както ще живеем в ди­вашко състояние, не всяко­га ще можем да намираме цигарени книжки и кибрит! — хвалеше той своята гени­ална предвидливост.

По отношение на предвид­ливостта аз излязох най-ге­ниалния от всички ни. Купих си няколко френски книги, а също и подвързания малък френско-български речник от Марков. Намерението ми беше — когато четата без­действува — да използвам денуването, за да уча френ­ски език. Аз зная само един човек, който ме е надминал в тоя род гениалност — той е оня пловдивски арменец, който — по-късно, при обявя­ването на войната в 1939 г. — като видял, че всички бър­зат да се запасят с най-необ­ходимите съседни продукти, купил и се запасил с 10 ки­лограма канела на пръчки…

По онова време гара Ра­домир беше последната гара по ж.п. линия София— Кюстендил, която — от Ра­домир нататък — беше още в проект. По същото време теснолинейната ж.п. линия Радомир—Дупница—Джу­мая—Петрич, построена през Първата европейска война в 1916 г., не съществу­ваше.

В трена, с който пътува­хме, имаше малко пътници. В заеманото от нас купе ний бяхме самички трима­та; по пътя от София до Ра­домир ний се шегувахме, пеехме, закачахме се. В Ра­домир пристигнахме към 9 ч. сутринта и веднага се упътихме пеши до Дупница. Към пладне пристигнахме при Друганските ханчета и след това си продължихме пътя.

Ако и да беше празник — неделя, — полето беше пъл­но с работници, повечето жени, които копаеха цареви­ците. Соколов, който имаше хубав глас и който миналата година бил учител из кюс­тендилските села, знаеше много шопски селски песни; той ги пееше и предизвиква­ше момите и невестите, край които минавахме, да се над­вардват по песните с него, при което шегите и закачки­те между тях и нас нямаха край. По едно време завале дъжд и ни принуди да се подслоним в една пъдарска колиба.

В Дупница пристигнахме преди залез слънце, но — докле изминем двата кило­метра от края на това дълго тясно градче до хотел „Джу­мая“ — слънцето вече беше залязло, Вместо Делчева, както се бехме уговорили, в кафенето-гостилница при хотела ни чакаха Гоне Бегин и Андон Кьосето. Ний си ан­гажирахме легла в хотела, вечеряхме в гостилницата и заедно с гореказаните двама души отидохме да намерим Делчева, който се намирал с още други хора в домът на Никола Малешев­ски.

Никола Малешевски беше на възраст около 45 години, имаше среден ръст, малки, живи очи, коса буйна и чер­на като смола, също така черна и дълга брада. По вре­мето, за което разказвам, той беше агент на Вътрешна­та македонска организация в Дупнишко, а къщата му — нещо като метох на тая орга­низация.

Снабдяването на четите с дрехи и оръжие, съобщения­та с вътрешността на Маке­дония през Дупница, устрой­ството на засади и убийства

 борбата на организацията със Софийския върховен ма­кедонски комитет — всичко това ставаше в Дупнишко чрез Никола Малешевски, прекоросван по онова време от дупничани „Чичо Крюгер“ — по името на трансваал­ския държавник, който беше водил току-що привършена­та война на бурите против английското завоюване.

Минаха 30 години. Аз ви­дях пак в Дупница през 1929 г. „Чича Крюгера“. Той вече беше станал „Дедо Крюгер“, остарея, подгърбен, с нама­лен ръст, с бяла коса и побе­лели брада и мустаки, с умо­рени и изгаснали очи. Той се подпираше на тояжката си, за да иде в ресторант „България“ или у „Пилето“ да търси компания, на която да разказва спомените си и която да плати вместо него ежедневната му дажба от половин кило вино …

Освен Делчева, в къщата на Малешевски заварихме: Антон Бозуков, Кръстю Бъл­гарията, Атанас Пазарджи­клията и др. Там научихме, че на следния ден — 14 юни 1899 г. вечерта — ще зами­нем за Македония с още две чети: с оная на Антон Бозу­ков, съставена от току-що на-пуснали службата подо­фицери; и с четата на Кочо Муструка, съставена от ха­рамии, чиито семейства жи­вееха в горната махала на гр. Дупница, наречена „Бе­шико“; мъжете на тия семей­ства, харамии по занаят,

зимно време живееха при семействата си, а лятно вре­ме образуваха малки чети, които минаваха границата, за да шетат в Македония.

Нямаше време за обясне­ния по това — защо ще за­минем с другите две чети и защо едната от тях ще бъде харамийска. Всички, кои­то бяхме дошли в къщата на Малешевски, тая вечер имахме работа — да напра­вим на денкове, за да бъдат натоварени на коне: облек­лото,оръжието и храната на четниците, понеже през съ­щата тая нощ, преди съмна­ло, денковете трябва да се изнесат до пункта, където утре вечер, след мръкване, ще се съберем и ще се въ­оръжим.

Напуснахме къщата на Н. Малешевски късно, към по­лунощ. Преди да се разде­лим, уговорихме: утре, след като се мръкне, да се чакаме на югозападния край на гра­да, при ореха на Куртбаир, там, дето шосето, идящо от­към с. Рила, се съединява с онова, което води от гр. Кюс­тендил за Дупница.

На следния ден спахме до късно. Ний не бързахме да ставаме от леглата. Тряб­ваше да си отспим добре, защото ни предстоеше без­сънна нощ, Към обед станах­ме, обядвахме долу, в ресто­ранта при хотел „Джумая“, а след обед тръгнахме да ски­таме и да разглеждаме гра­да. В същност — какво има­ше да гледаме в тоя селски град с ниски, неизмазани къщурки, паянтови, зидани с керпич?

По онова време тютюне­вата индустрия, която в България беше едвам в своя зародиш, в Дупница не съществуваше; тя нахлу в България и я завоюва след Балканската и Първата ев­ропейска война, заедно с бежанците от Македония и Тракия, които донесоха със себе си капиталите, работ­ната ръка и умението да се отглежда, манипулира и за­пазва тютюнът. Тютюневата индустрия донесе благоден­ствие за Дупница, но по вре­мето, за което разказвам, тя не съществуваше тук и гра­дът беше жалък по своята бедност.

Тоя ден ний вечеряхме рано в същия ресторант. Почваше да се мръква, ко­гато станахме, разпратихме се и, като вървяхме бавно, излязохме „на разходка“, ми­нахме през моста на Бист­ричка река, завихме на за­пад по улицата, излязохме в края на града и продължи­хме „разходката“ си на юго­запад по шосето за с. Рила.

Ний бяхме дошли пър­ви. Стигнахме до първото мостче на шосето, на около 5—600 метра от крайните къщи на града. Огледахме се: на изток — баир, под ба­ира — равна полянка; на по­лянката — орехово дърво; под ореха — пълна тъмни­на; срещу ореха — шосето се раздвоява: единият клон отива почти на юг и обикаля Рилската планина — вероят­но води за с. Рила, а другият веднага се отделя и води на запад, вероятно за Кюстен­дил. Тука сме.

Ний отидохме под ореха и седнахме да чакаме. Минаха десетина минути. По шосето се мернаха два черни силу­ета, отидоха до мостчето, спряха се и след малко тръг­наха към нас. След минута те Го- не Бегин и Андон Кьосето бяха при нас. Поздравиха шепнешком, седнаха до нас, за да чакат и те. Мъчно е да се чака дълго време в пълно мълчание. Ний почнахме да водим разговор, както обик­новено.

— Не си го пущай гла­сот! — каза Гоне Бегин на говорящия — во чета не се говори високо! Со шептанье! — цялата тая лекция Гоне я произнесе шепнешком.

Това беше първият урок, лесен за заучаване. Не мина и една минута — всички се разговаряхме шепнешком, така че на две крачки от нас никой не би можал да чуе на­шия разговор. Мерджанов, който всекога беше много чувствителен към промени­те на температурата и въз­духа, се закашля.

— Не се кашля вака! Затни я устата сос раците и легни ничком! — предаде Гоне Бегин втория урок.

Мерджанов си затули ус­тата с двете шъпи, обърна се с гръб към небето, заби ли­цето си в земята и продъл­жи да кашля. Кашлицата му едва се долавяше и при това така неопределено, че човек не можеше със сигурност да посочи местото, от където иде.

Сигурно ви се е случвало — в някоя тиха лятна нощ — да слушате монотонната песен на щурците; опитвали ли сте да намерите местото, от където идат тия тъжни, приспивателни звуци? Вие мислите, че те извират ей от таме; отивате нататък — зву­ците идат вече не от там, а от другаде; вий можете да сно­вете цялата нощ наоколо — и всекога ще чувате същите тия звуци от другаде, а не от там, където търсите техния извор.

Харамиите и четниците знаят добре, че е много мъч­но да се определи къде е изворът на звука, ако той е произведен съвсем близо до повърхността на земята.

Двамата новодошли ни съобщиха, че Делчев и дру­гите няма да дойдат гука, а от „Бешико“ ще отидат по пътеката напреде до место­то, където ще се облечем и въоръжим; те ще изпратят едного от харамиите да ни заведе до там; изпратеният, при дохождането си, ще ни даде знак чрез чаткане на язика, напомнящо крякане на жаба или на нощна птица.

Беше чудна лятна вечер — ясна: звездна, тиха; едни звезди, които юреха с ярка светлина. Тая прелестна ве­чер и тия ярки звезди бяха направили много дълбоко впечатление и на трима ни — може би затова, защото съзерцавахме безкрайното в момента, когато правехме скок в неизвестното.

В очакване на водача мина цял час. С разговор, воден шепнешком, ний се опоз­нахме по-отблизо с двамата новодошли. Те били родом от -Гевгелийско. Миналата година били нелегални в Ма­кедония и избягали в Бълга­рия. Минали границата при Черната скала. На отиване от Ма- лешевско към грани­цата били много изморени. По пътя, надвечер, били нас­тигнати от двама аскери: единият яздил кон, а другият ходил пеши. Двамата аскери се заинтересували за тех. По носията се познавало, че не са малешевци. Аскерите започнали да ги разпитват от къде са, какво работят, какво търсят нощно време около границата и на края — поискали да ги закарат в заставата. Тогава двамата беглеци набързо взели свое­то решение: Гоне се обър­нал ненадейно, хвърлил се върху оня от аскерите, кой­то ходил пеши, и му забил камата в гърдите; в същото време Андон хванал ездача за крака и още когато го съ­барял от самара, го про- бол с камата в гърдите. За да бъдат сигурни, че са ги уби­ли, те забили по една кама в шиите на агонизиращите ас­кери. След това взели коня и се качвали по ред, дока- то стигнали границата. На гра­ничната линия те натирили коня в Турция и поели към вътрешността на България.

— Чий е бил конят? — попитах Гоне Бегин.

— Не знам. „Чий е бил?“ Требва да е бил аскерско ме­кере.

— Никакво мекере! Стопанинът на коня е един беровчанин. С него и с два­мата му сина лежах в Кур­шумли—Хан. Те са били обвинени и осъдени за убий­ството на аскерите. Осъдени са до живот — и аз им раз­правих историята на Ивана от Берово, който с двамата си сина лежи за права бога в Куршумли—Хан.

— Какво да правим? — каза Гоне. — Бяхме при­тиснати до стената. Едно от двете: или требваше да ни закарат на заставата и от там да идем в затвора, или да ги убием.

(Продължава в следващия брой на вестник „Топ Преса“!)