Сурвачката – свещеното, пасторалното и общочовешкото

Автор: Тодор Узунов

Наричаме времената, в които живеем модерни.Това е повече израз на превъзходство и самочувствие, но ако проявим и малко смирение разбираме колко много неща от онези, които вършим или говорим са плод на живота и културата на предците ни. Казваме „Счупеното носи щастие“, но не разбираме смисъла. Празнуваме десетки християнски  празници, за които подозираме, че имат своята езическа предистория. Неразбирането не променя ритъма на живот на многото хора, но сред масата, наричана народ има една любознателна група, която винаги иска да знае. Тя не може без истината за миналото и то е нейният космос. За нея е  настоящата студия, макар и в съкратен вид.

Ще се опитаме да разберем преди всичко защо този символ, наречен „сурвачка“ се употребява от модерните българи и какво е значението на думата? Темата отдавна не е нова и в процеса на нейното обсъждане се появиха множество хипотези, някои приемливи – други напълно безсмислени. По-важното е, че Глобалната мрежа отприщи неочаквани възможности за сравнителен анализ, които до скоро бяха, макар и с огромни усилия, достъпни само за специалистите.

Изображения с този символ се откриват в един много широк културен ареал и той отдавна не се приема за гръцки. Едно от най-ранните изображения е това на Инанна (Ищар)  от средата на четвъртото хилядолетие  преди н.е. върху стела, намираща се днес в Лувър. Въпреки, че самата богиня е натоварена с много сили и качества, имащи своите съответни символи, тя държи именно този в ръцете си като важен – две преплетени змии, като общата им част служи за ръкохватка. Тя стои срещу нас фронтално, с протегнат жезъл и иска да ни каже нещо. Това изображение, разбира се не е единствено.  Под различни форми то присъства в украсата на съдове, теглилки и каменни стели от същата тази епоха.  Тук е мястото да отбележим, че времето, в което се появява почти съвпада с края на Дунавско-Причерноморските енеолитни култури. В следствие на глобален катаклизъм, предизвикал сериозни литосферни промени, те се пръсват в различни посоки, опитвайки се да се сдобият с нови, по-благоприятни места за живот.  Месопотамия не остава за дълго привилегирована. Засушаването  е необратимо. Само хилядолетие  нея се появяват редица нови общества на Изток и Север, стигащи района на Бактрия, днешен Афганистан. Не бива да гледаме на тях само като на придвижване на хора, а и като на преносители на огромен арсенал от митове и културност. Точно това ни показва едно по-късно изображение върху гривна от културата Джирофт, Югоизточен Иран, като в случая не знаем дали змиите демонстрират любов или воюват. От чисто художествена гледна точка то е потвърждение за придвижване на идеята на изток от Месопотамия в края на третото хилядолетие.

Все пак трябва да сме наясно – защо Змията? Тя е обект на обожествяване от Амазонка до Инд, независимо дали ще тръгнем на Изток или Запад. Почти няма да намерим общества, при които тя да не е символ с първостепенно значение. И тъй като всички тези култури са речни, Голямата змия, често метафора на Млечния път живее в тях. Това е и една от причините повечето ранни божества да бъдат изобразявани със змиевидни крака. Исторически погледнато двете змии представляват плодовитостта или творческата сила, живот. Събличайки кожата си, те стават неизбежен символ на прераждане, безсмъртие и изцеление.

Географията определя историята и културните митове, поради което не бива да гледаме еднозначно на змията, което не са правили и народите от различните ширини. Ето защо появата на този образ на Балканите не следва, а доразвива познатия първоначален модел. Тук той представя две змии, преплетени в осморка и това има своята предистория. Негов притежател е Хермес. Един симпатичен бог, закрилник както на търговеца, така и на измамника, ако тези неща в много от случаите  не се припокриват. Този комплекс от качества не пречи в късната епоха на Птоломеите той да премери сили с мъдрия египетски Тот  и дори да се отъждестви с него.

Първите негови изображения са от чернофигурни коринтски вази от средата на класическия период. Това маркира времето на популяризиране, но за да научим повече за сюжета ще се наложи да разберем кой е Хермес? Поначало този аркадски бог е повелител на вятъра и дъжда. Двете важни стихии го представят като част от някаква по-ранна, чисто пасторална, пределинска религиозна система. Вероятно той се явява, подобно на други архаични божества, пришит, допуснат компромис в последно редактираната  „древногръцка митология“.  Историята на бог Хермес ни дава едно твърде приемливо обяснение за структурата на самия жезъл – керекейон. Виждайки две преплетени змии, които се бият, той се намесва и прекратява спора като ги усмирява с пръчка. Този мит има и своята разновидност в случка със слепия прорицател Терезий, като разликата е в това, че там змиите се съвокупляват. Това говори за наслагване на митологеми, но за нас е важно, че знаем защо този жезъл изглежда точно така – стик-ръкохватка и две преплетени змии.

Един релеф от колекцията на Харис Брисбейн Дик ни показва именно тази конструкция.

В съкровищницата на Метрополитан, Ню Йорк се пази и истински жезъл от бронз.

Притежание на същия музей е един прекрасен шлем от Крит, на който са изобразени двете страни на конфликт, насъскали една срещу друга свистящи, преплетени змии. Тук разпознаваме змията в нейния общочовешки смисъл.

Свещенното отстъпва място на пасторалното. Става въпрос за сила, а в конкретния случай за равнопоставеност.  Точно това ни съобщава Тукидид, разказвайки за началото на Пелопонеската война от 434 г. пр. н.е. Мястото е Сибиотските острови в Йонийско море, където две флоти, тези на Керкира и Коринт ще преговарят под арбитраж на Атина за решаване на спора за град Епидамн. Използван бил жезъл, наречен за пръв път „глашатайски“, който осигурявал неприкосновеност на противника по време на война. Подобно сведение ни дава и биографът на Александър, Квинт Курций Руф, описвайки похода в Мала Азия. В книга Трета той казва: „…Александър,…готвейки се да превземе с пристъп крепостта …Все пак изпрати херолд да им предложи да се предадат, защото иначе ще претърпят големи злини.“ Вече се появява и терминът „херолд“. Няма и намек за божествено! Керекейонът – кадуцей се превръща в глашатайски жезъл и играе ролята на бяло знаме в онази античност.

От средата на VII в.пр.н.е. насам употребата на този символ като художествен елемент може да се нарече експанзивна. Откриваме го от погребални стели на финикийската богинята Танит в Картаген до реверси на монетите на император Ашока Велики в Индия. Една от причините е, че в хода на Източната си кампания Александър занася този символ в земи, които отдавна имали отношение към змията. Разбирането било повече от очаквано.

Откриваме образът на „месопотамските“ змии под формата на диадема върху челото на персийската богиня Ардеви Сура Анахита. Може би най-яркия култ към Водата познат някога! И въпреки, че тя е повече западно-иранска, скитския Североизток не остава длъжен и отговаря със змиевидната си богиня Апи. Индия пък с хиндуистката Нага!

Но след това кратко отстъпление към свещенното да се върнем на утилитарното и съвсем прагматичното. Александър умира и неговия „свят“ е поделен между военачалниците. Този процес не е никак лесен и често белязан с превратности и жестокост. В културно-естетическо  отношение Западен Иран не се поддава на елинизация, което пък с желание прави Изтокът. Емблематична фигура в тези процеси е бактрийския цар Деметрий I, син на Евтидем. Той завоюва обширна част от Централна Азия: Ария, Арахозия, Согдиана, Систан, Гандхара и долината на Инд. Това са все понятия, трудни за европееца, свикнал с малките разстояния, но важното е именно в това! Този огромен ареал, изпъстрен от общества с различна обредност се запознава с елинската култура и философия. Успехът на войната в такъв многолик регион налагал и много компромиси, което е запазена марка на Александър приживе. Вероятно това е причината на реверса на Деметрий I да се появи глашатайския жезъл. Какво е любопитното ли? Ами това, че той ясно ни казва ­-„ Аз идвам с мир!“

Тази декларация на миролюбивост като философия за водене на война ще се харесва особено много в по-късно време и императори като Октавиан, Марк Антоний или Веспазиан ще се възползват от нея като приемат жезъла – кадуцей за свой символ.

Силно потвърждение на „мирната“ теза е един релеф върху мраморен саркофаг от Йоанина, Гърция. Чрез завидната си пластична култура той ни разказва историята за връщане тялото на Хектор – така обичана сцена от Троянската война в онази епоха! В детайл от нея виждаме Приам, седнал скръбен на трона, а героят Ахил е предвождан от Хермес, държащ глашатайския жезъл. Той е пръв в процесията и казва същото  – „Идваме с мир“. Дали шумерската Инанна, държаща жезъла в лявата си ръка не ни отправя подобно послание?

Независимо от първоначалното си значение и употреба, последното ни показва защо съвременния българин ползва в обреда по това време на годината именно този атрибут, а не друг. Изводът се налага сам. Защото той отива в чужд дом. Така Възвестяването, за което ще говорим по-късно се допълва от съвсем прагматичното. Тази еклектика е твърде приемлива и не е прецедент в обредността на народите.

Най-трудната част на тази тема е по отношение на въпроса за принадлежността. Защо българинът? Днешните македонци, сърби, албанци, а и самите гърци нямат никакъв намек за упражнавяне на подобни обреди. Данните от генетичните анализи сочат, че при почти всички имаме представеност на едни и същи пет важни групи в различно съотношение.  Тоест, ако това е фактор, той се състои именно в съотношението! Какво е българин, турчин или пък грък. Това са модерни понятия, родили се с границите и държавността, езикът, писмеността и търговските отношения. Най-често те носят името на двигателя, но в своя пълнеж  представляват конгломерат от различни, в повечето случаи местни балкански народи с различна степен на самочувствие за автохтонност. Иронията на последователността е в това, че те, а не идващите, представлявали оня културен „котел“, в който всеки претендент за държавност  неизбежно се потапял. Трудно можем открием белег за символа като идея в енеолитните общества. Сред етруските, които са предполагаеми балкански народи, изтласкани от нашественици в ранножелязната епоха не откриваме този жезъл. В стенописите си от  красивите къщички, приготвени за задгробен живот в Черветери има всичко, но не и него. Пропиването на тази идея при тях идва от юг поне два века по-късно и съвпада по време с  експанзията на това изображение навсякъде из античния свят. За сметка на това пък музеят Лувър пази едно от най-симпатичните и ясни изображения в пластичен вид, приписван именно на тях.

Предисловието за процесите на „елинизация“ на Източноиранския свят са важни в едно отношение – те ни дават представа в какъв широк ареал можем да търсим познаването на този символ, още повече, че откриваме поне няколко изображения с него върху реверси на монети. А какъв по-силен начин за прокламиране на една идея! Погледът ни е твърде общ , за да навлизаме в подробности, но все пак трябва да споменем следното: краят на Бактрийското царство е предрешен от слизането на скитските племена в иранския свят. Империята на Аршакидите, познати ни като парти не се оказват диваци, а твърде толерантни към различната религиозност хора, макар и войнствени. Тук не споменаваме саки и кушани, изпитали същото влияние, защото именно партите ще се окажат оня буфер, който ще опази трако-елинските концепции за торевтика и изкуство в лицето на роговидния ритон. Но те трезонират и един важен, по-ранен сегмент от пределинското изкуство на Бактра – еламитската зрънчата украса, която често погрешно се приема за белег на Согдиана. Именно тя, наред с един вид плетени гривни от Суза е неизменен елемент от прабългарската торевтика и независимо от споровете около техния етногенезис това говори, че в културно отношение те са предимно иранци. Държавническите им отношения с авари, алани и северняците „ху“, на почти федерален принцип, са предпоставка за обнародването и осмислянето на подобен род знания. Пристигането на хаган Кубер в Керамийско поле и навлизането му в района на Филипи-Никополис е първия досег на българи  с родината на глашатайския жезъл. Потапяйки се в този културен „котел“ на романизирани траки, създавайки държава, българите избират пътя на съглашателството като приемат или поне толерират проявленията на местни културни представи. Без излишно самочувствие приемат езика от голямата славянска общност, заляла Балканите столетие по-рано. В последното се крие възможност за отговор. Особено важно тук е да се спомене, че този символ, по начало така добре представен от коринтските гърци, загубва всякаква връзка с родината си не само поради масираните преселнически вълни на Пелопонес, но и поради изместване на културния център. Константинова Византия ненавижда стария блясък на гърците и не страда от излишна симпатия. Ценностите са християнски и желанието за компромиси възможно най-малко. Това не пречи Йоан Кукузел да се опита да прокара химни на фригийска пентатоника и Архангел Михаил да се промъкне с кадуцей в иконата, както и прави. Това определя една приемлива картина на оцеляването. А тя, изразена в граници, би трябвало да е на юг от Хемус и на север от Егейския бряг. Това и днес са местата, където най-ревностно се пазят тези извънхристиянски традиции.

Наричаме този символ „Сурвачка“.  Това налага да направим опит за обяснение на думата, макар че семантиката е динена кора за всеки ентусиазиран изследовател. От Иберия до Индия всички в някаква степен боравим с Идоевропейски език и негови производни. Това прави задачата особено трудна! Не съм привърженик на сходствата в думите, защото те най-често се оказват устойчиви и непроменени. Те са и непреводими, поради причината, че отдавна не боравим с тези езици. Така с лекота решаваме заради удобство, че „сурия“ и „сура“ са думи с еднакво  значение и ги определяме като основните претенденти за името.  И двете имат своето обяснение в санскрит, където имат съвсем различно значение! Surya – слънце, блестящ, а Sura – бърз или бистър, когато се отнася до вода. Второто е изрично споменато като определение на Ардеви Анахита.

Според  мен обяснението се крие в един ранен митологичен и религиозен пласт, излязъл извън употреба и обясняващ споменаването на бог Сур – Сурва в поне два източника.  На кого принадлежи ли? На същите онези хора, дошли тук в средата на бронзовата епоха, оставили културен отпечатък върху всичко, наричано днес „тракийско“. Зурва е бог от стария им пантеон и представлява Изначалното Време. Той е баща на Ормазд и Ариман – Светлината и Мракът.  Първоначално идеята за това божество се заражда в Елам като впоследствие се инфилтрира в митовете на Бактра. Именно той ще роди идеята за модерния зороастризъм. Очевидни са сходствата с гръцкия Протогор или пък Тор от Египет, макар не те да са в основата на етимологията на думата! По-късно по ирония самият зороастризъм ще го обяви за символ на идолопоклонничество и ще възкачи на трона идеята за Премъдрия Господ – сина му Ахура Мазда. Той обаче ще намери убежища в митраизма и така ще извърви дълтия път до Рим. Звучи ви много иранско ли? Не! Вероятно това е обща митологична представа за персонифицираното Време, което трябва да е Пространство за животите и смъртта и начало на всичко. Това определя значението на „сурва“ като „начало“ , смислово „нов“. И какво по-логично от това? Така изразът „Сурва здрава година“ вече е осмислен и преводим. Това не прави темата изчерпана, защото археологията е динамична наука и онова, което не знаем днес е заровено там някъде и чака да бъде открито. Това все пак е малка крачка в полето на неизвестното минало, обсебило по толкова романтичен начин нашето настояще.

Да благодарим на тези, които пазят традицията и да се поздравим със

Сурва, здрава година! До година – до амина!