„Невъзможното е нищо – то не е факт, то е просто мнение“: Димитър Бербатов отговаря на Макс Фриш

• Промяната в българския футбол е моята кауза.
• Когато критикувам, то не е от завист или прекалена амбиция, а защото съм убеден, че някои неща просто не се правят така.
• Човек трябва много внимателно да подбира своите „инфлуенсъри“, а два пъти по-внимателно – тези на децата си.
• Когато съм качвал стъпалата на моя живот, винаги съм искал да издърпам нагоре с мен и приятелите ми.

Макс Фриш (1911 – 1991) има необикновена творческа съдба – през годините работи като архитект, журналист, драматург и автор на критически студии. Като част от своите „Дневници“ (1966 – 1971), Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема – човешкия род, брака, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта. Настоящото интервю е 28-ото от поредицата разговори по „Въпросника“ на Фриш.

Димитър Бербатов (р. 1981 г.) е български футболист, носител на националния приз „Футболист №1 на годината“ рекордните седем пъти. Капитан на националния ни отбор по футбол от 2006 до 2010 г. Има 48 отбелязани попадения за българския тим, като по този показател също е рекордьор. С екипа на Manchester United печели Световното клубно първенство на ФИФА през 2008 г. През сезон 2010/2011 получава „Златна обувка“ на Висшата лига (заедно с Карлос Тевес) и става голмайстор на първенството с 20 отбелязани гола. През 2013 г. става първият български футболист, изиграл 200 мача в английското първенство. В края на 2019 г. обявява край на активната си състезателна кариера. През 2008 г. основава фондация „Димитър Бербатов“, която подпомага развитието на талантливи български деца в сферата на културата, науката и спорта.

Срещам моя събеседник там, където се чувства на свой терен – в офиса му. Той сяда на креслото срещу мен – лежерен и усмихнат, и започва небрежно да си играе с топче в ръка. Тази игра продължава през цялото време, но Бербатов определено прави впечатление на човек, който се отнася към живота си пределно сериозно. Докато говорим, често вмъква английски думи, за да поясни нещо специфично в отговора си. Прави го по-скоро несъзнателно, отколкото демонстративно. След това бързо се коригира. Като начало загряваме с няколко въпроса, които не са от Въпросника на Фриш. И минаваме на „ти“.

В личната ти класация кой е най-феноменалният гол на всички времена?

– Няма такъв. Няма един единствен „най-най-гол“. Но първият, за който в момента се сещам, е този на Ван Бастен през 1988 г. срещу Съветския съюз. И днес той трудно би могъл да бъде повторен. Дори холандският треньор се хваща за главата, когато го вижда.

Откъде тази любов към костюма в три части?

– Ами, откъде – не знам. Това не е дошло с възпитанието в семейството, макар че аз още на 18-19 г. вече исках да съм облечен така. Когато направих трансфер от Благоевград в ЦСКА, веднага отидох и си купих два-три костюма. За мен тогава това показваше, че в краткия път, който съм изминал, съм стигнал определено ниво. Че по този начин показвам уважение към себе си и към хората, с които искам да се срещна. Нещо по тая линия ще да е било.По това време костюмите бяха скроени съвсем различно. Нямаше вталени сака. Всички бяха ужасно широки и ми висяха като на закачалка. Но аз се поглеждах в огледалото и си мислех, че съм елегантен. Качвах се в жигулата и отпрашвах към София. Сега, като гледам мои стари снимки, виждам, че съм изглеждал комично, дори абсурдно. Но това няма никакво значение. Защото в онзи момент съм се чувствал добре и уверен в себе си.

Оттогава имам такова привличане към костюмите. И толкова години по-късно то никога не ме е напускало. Ако мога, всеки ден ще съм с костюм. Не защото искам да направя добро впечатление или да направя някакъв statement – да заявя позиция. Просто по този начин – с панталона, ризата, сакото и разбира се – елека, се чувствам един вид завършен. Завършен и безупречен поне що се отнася до външния ми вид. И съм сигурен, че скоро ще ми се наложи заради естеството на работата ми да ходя почти всеки ден с костюм на работа.

Всеки ден с костюм и под всеки костюм – с татуировка. Защо и за какво са тези татуировки?

– Аз обичам да рисувам, това се знае. Но също обичам винаги да има някакъв смисъл в това, което правя. Затова сядам, вадя белия лист, нареждам моливите, вдъхновявам се от нещо. То е бавен процес. Отнема време. Рисувам. Не ми харесва. Късам и започвам пак. Докато накрая нарисувам точно това, което искам да представлява татуировката ми.

То няма как да е по друг начин, защото аз с тези рисунки разказвам история, моята история. И искам тя да е близо до мен, пред очите ми – да мога винаги да я погледна и да си припомня кой съм и какъв съм.

А аз, като всеки друг, съм човекът по средата, който се бори с демоните си. И в труден момент разчитам на една протегната ръка, за да продължа напред и нагоре. Защото, ако няма други добри хора, няма как да я изкатериш тази планина. Ето такива неща имам нарисувани.

Любима българска дума?

– Ще кажа това, което ми хрумва на момента. А то често се оказва и най-правилното. Първото, за което се сещам, е думата „тате“. Когато щерките ми кажат „тате“, направо се разтапям. Не татко, а тате. Защото аз може да съм строг родител, но все пак съм cool dad – готин баща. Някой път се случва голямата ми дъщеря да започне да ми говори директно без обръщение. И като не ми каже „тате“, на мен ми става кофти. Тогава й казвам: „Запомни: никога няма да си достатъчно голяма, за да не ми кажеш „тате“.

Кога за последен път направи нещо за първи път?

– Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Не защото съм правил всичко в живота си, а защото на този етап цялото ми време е запълнено от интензивна подготовка за това, с което сме се захванали – промяната в българския футбол. Затова дните ми са напрегнати, но еднообразни. Същевременно няма нещо, което ми се иска да направя, но не намирам време. Причината е, че обичам това, с което се занимавам. Когато изпитваш удоволствие от това, което правиш, на почти всичко друго гледаш като на ненужно откъсване от това удоволствие. Аз истински харесвам работата си в момента. Тя е свързана с промяна, с амбициозни цели и най-вече – с морални ценности, които обединяват добър екип. Освен това много държа и на работата на фондацията ми.

Футболът навсякъде в свързан с пари и политика. Има ли политик, на когото вярваш повече, отколкото на другите?

– Аз съвсем съзнателно стоя далече от политиката. За това има много и различни причини, но нито една от тях не е свързана с липсата на интерес или на лична позиция. През годините е имало опити да ме привлекат към разни политически проекти заради известността на отборите, в които съм играл. Винаги съм отклонявал подобни покани. Отговорът ми е, че аз имам една кауза и тя е футболът.

Тази промяна е моята кауза. И съм убеден, че ще се преборя за нея. Аз може понякога да създавам впечатлението на ироничен, дори циничен човек, но всъщност вярвам, че накрая всичко се подрежда както трябва. Ако се трудиш достатъчно, ако си взискателен към себе си, със сигурност ще успееш. Ако седиш и чакаш, за теб няма надежда.

Макс Фриш обаче казва, че прекалените изисквания към себе си са съсипали много човешки животи. Така ли е?

– Склонен съм да се съглася. Защото тези високи летви, които вдигаме пред себе си, ни карат да се фокусираме все върху това, което не сме направили както трябва. Сега след това интервю ще си мисля какво съм забравил да кажа или не съм казал достатъчно добре. И това натежава.

Аз и във футбола бях така. След мач сядам и направо ми гръмва главата от мисли какво можех и трябваше да направя различно. Не харесвам в себе си това, че на моменти премислям нещата в степен, която води до несигурност. Но тя е моментна. Защото след това моята увереност, че мога да се справя с всяка трудност, разсейва колебанието.

По какво познаваш, че си добър приятел?

– По нещо много просто – когато съм качвал стъпалата на моя живот, винаги съм искал да издърпам нагоре с мен и приятелите ми. И тук не говоря за пари или за трансфери, а за нещо по-важно.

Излизайки от България, аз се сблъсках с един различен и предизвикателен свят – свят с големи възможности за професионално и личностно развитие. И през цялото време полагах усилия този свят да стане и светът на приятелите ми. Те да имат по-широк кръгозор, по-високи цели, по-далечни мечти. Да ги вкарам в моята нова среда, да им помогна да градят своя живот, да катерят високо.

Разбира се, не съм им казвал: „Аз съм светлината и слънцето, последвайте ме.“ Но съм инвестирал много лично време, разговори и усилия в това да провокирам друго разбиране за средата и амбициите им. Усещах го като свое морално задължение. И затова мисля, че съм добър приятел.

Приятел ли си със самия себе си?

– Аз съм си най-добрият приятел. Мога да седя тук, затворен между четири стени, и да се чувствам напълно самодостатъчен. Мисля, че това много ми помага в трудни моменти. Защото вярвам, че първо трябва да помогнеш сам на себе си и едва тогава ще си в състояние да помогнеш на другите. Като в самолетите – в критична ситуация първо слагаш кислородната маска на своето лице, а след това помагаш на спътника до теб.

Възможно ли е истинско приятелство между мъж и жена?

– Да. При условие, че не се харесват. (смее се)

С кой човек от световната или личната ти история би искал да седнеш на едно питие?

– Аз не пия. Но бих си налял вода с лимонов сок и бих почерпил с едно питие например Мохамед Али. Той оказа силно влияние в моя живот. Спомням си, че когато заминах да играя в Германия, започнах да търся мотивация и вдъхновение от хора, които са успели.

По-късно започнах да се интересувам в по-големи подробности от живота му. Как не се огъва от нищо и винаги отстоява принципите си – например с отказа си да участва във войната във Виетнам.

Мохамед Али бе човек артист. Артист с ръцете си, артист с устата си – с думите си. Животът му бе наистина като филм. И макар краят да бе тъжен, той постигна целите си и остави следа.

Въобще, човек трябва много внимателно да подбира своите „инфлуенсъри“, макар че хич не обичам тази дума. И още два пъти по-внимателно да преценява „инфлуенсърите“ на децата си.

Kато сме започнали с чуждиците, кoe e твоето guilty pleasure – онова малко удоволствие, което ти е неловко да признаеш?

– Може би най-близо до подобен тип удоволствие е това да играя с Playstation. Ето, аз съм на 41 години. Имам две деца. Подхванал съм някакви сериозни битки. Но още обичам да играя футбол с конзолата. Това е голяма тръпка. Понякога се дразня, когато ме побеждават, защото знам какво съм можел на терена. А сега сигурно някое 15-годишно момче отсреща ме мотае и лъже с джойстика. Но в такива моменти си казвам, че пък може там някъде срещу мен да играе всъщност Меси. (смее се)

© Дамян Кехайов

Но дори от такова на пръв поглед безсмислено занимание има полза. Не само заради антистрес ефекта, но и защото е прекрасна тренировка за бързина и координация между това, което нарежда мозъкът, и това, което изпълняват ръцете. То е и умение да обхванеш бързо цялата картина – постройки, схеми, детайли, да четеш ходовете напред. По същия начин както и в живота. И това ми помага много в ежедневната работа.

Като оставим настрана играта, кое е това, към което би се пристрастил най-лесно?

– По принцип аз се научих да пускам лесно неща, към които преди съм бил силно привързан. Мога да ги оставя в миналото – to let it go. Например знам колко трудно ми бе да спра с футбола. Защото в този момент човек си мисли, че умира. Сяда на скамейката и не знае какво да прави със себе си. Свършен е. И ако не е подготвен психически за това, той наистина е свършен. Единственото спасение в този момент е да спре и да се пусне. Без колебание, без да му мисли. Както казва Робърт де Ниро в един филм с Ал Пачино: „Не се обвързвай с нищо, от което да не можеш да се отървеш за 30 секунди, ако усетиш жегата зад ъгъла.“

Е, не с всичко е така. Има привързаност към семейството, децата, близките.

Но то и любовта е един вид пристрастеност. Не е ли така? И трябва да си способен да се откъснеш дори от нея. Да преодолееш загубата на близък човек и да продължиш напред, колкото и да е трудно. Да не се обръщаш назад. Защото всяко прекалено нещо ти вреди. То ти пречи и не те води към нищо добро.

Как според теб се чувства бедният човек?

– Знам добре как се чувства, защото не съм се родил в пари. Семейството ми не е било заможно. У дома живеехме 6 човека. Голямата ни придобивка бе семейната жигула.

Бедността не се описва с една дума. Бедният човек може да се чувства безгрижен, защото парите са грижа. Може да се чувства амбициран, защото парите са стимул. Може да се чувства комплексиран и засрамен. Ето това последното обаче на мен не ми се е случвало. Липсата на пари никога не ме е потискала. Съвсем съзнателно не съм си позволявал да завиждам на богатите. Още като момче си мислех кое е това, което не правя достатъчно добре, за да печеля и аз. Може би е било вид спортна злоба или състезателен хъс. Не знам.

И днес, вече в друга позиция, не мисля, че имам да завиждам на когото и да е в тази държава. Вървя си по моя път, преследвам си моите цели. Спечелил съм парите си с труд, дисциплина и талант. Затова, когато критикувам, то не е от завист или прекалена амбиция, а защото съм убеден, че някои неща просто не се правят така.

На финала Макс Фриш винаги пита за смъртта. Какво би предпочел – да умреш или да се преродиш в здраво животно?

– Как очакваш да ти отговоря на този въпрос? Ясно е, че всички ще умрем. Рано или късно на всички ще ни спрат тока. Но някой знае ли какво точно се случва след смъртта? Погледни колко планети има, колко вселени, колко неща, които не можем да проумеем по логичен път. Къде отиват душите ни? Реят ли се някъде, или се прераждат отново на земята? Какво от мен се запазва и заживява в новото ми тяло?

Аз не знам отговорите на тези въпроси. И ми е трудно да повярвам, че това преродено създание ще съм пак аз, Димитър Бербатов – с моите спомени, с моите грешки, моите надежди. Това ще е вече нещо друго. Най-важната част от мен няма да я има в него. И тогава какъв е смисълът?

Не казвам обаче, че вярата е лишена от смисъл. Напротив, убеден съм, че е нужна на всеки човек. Защото тя върви с усещането за подкрепа и някаква висша сила, която няма да те изостави в труден момент. А всички понякога имаме нужда точно от това – кураж и подкрепа.

Разговорът ни приключва. Димитър Бербатов взима в ръце „Въпросника“ на Макс Фриш и разгръща страниците. Пита дали може да задържи книгата. Иска да я има. Замислям се как този малък жест казва по нещо хубаво и за двамата ми събеседници.