Писателят Цанко Серафимов:Родното ми село Баничан е било база на ВМРО, в която се пресичали каналите за движението на четите от вътрешността на страната към поробена Македония

Писателят и публицист Цанко Серафимов е автор на повече от 20 книги с поезия, публицистика, проза, литературознание. Той е роден в с. Баничан, Гоцеделчевско. Завършил е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Бил е редактор във в. „Пиринско дело”, кореспондент на в. „Земеделско знаме”, работил е в областта на културно-историческото наследство. В продължение на 30 г. е собственик и управител на издателство „Орбел”, специализирано в издаване на историческа литература. Повод за нашия разговор е новата му книга „Синята тетрадка и още… из дневника на Иван Михайлов, вожда на ВМРО, последния от великите революционери”.

– Г-н Серафимов, последната Ви книга „Синята тетрадка и още…” е поредната, базирана на неразкрити досега данни от архива на великия водач на ВМРО Иван Михайлов. Как се стигна до издаването на книгата и какви нови исторически факти могат да се открият в нея?

– Малцина днес познават Иван Михайлов отблизо. Аз имам привилегията да общувам всекидневно с човека, който в последните три десетилетия от живота му бе неотлъчно до него – г-жа Вида Боева-Попова, личния му сътрудник, която не допусна да се извърши посегателство върху сигурността му, както не позволява и днес нечисти умове и ръце да се доберат до безценния му архив, който би могъл да даде друго знание за събития и хора, позиционирани чрез написаното досега в историята погрешно в нашето съзнание… Дълбоко съм благодарен на г-жа Вида Боева-Попова, че ме въведе в духовното пространство, обитавано от Иван Михайлов. Изпитвам необичайното чувство на първооткривател, който иска да съобщи на целия свят за своя професионален и творчески шанс.

Всеки ред, написан от Иван Михайлов, доизгражда неговия образ на човек, на революционер от голям мащаб. Но в тези текстове се долавят и трептения, които говорят, че в твърдия му характер се таи една дълбока човечност, болезненост, дори нежност… Това разбираме при случаите като този, когато той научава за гибелта на баща си и брат си, убити от сърбите като отмъщение за безкомпромисната борба на ВМРО срещу потисниците на българщината в Македония… Вълнуваща е и грижата, с която Ванчо се отнася към затворниците от концлагера Герово (няколко от тях са от Пиринска Македония), успели да се измъкнат от Титовия „рай” и се установили в емигрантския лагер в гр. Капуа, Италия. Човек настръхва от реакцията му, когато прочита завещанието на съпругата му – героинята Менча Кърничева, което отварят след нейната смърт…

Читателят за пръв път ще научи за разговорите между Тодор Александров и Иван Михайлов; истината на Дъбнишкитге събития през 1925 г., когато комунистическите и левите елементи в македонското движение се опитват да ликвидират базите на ВМРО в Пиринска Македония и да подчинят организацията на Коминтерна; за т.нар. „македонски убийства”, прекратени след тайна среща между Иван Михайлов и министър-председателя на България Никола Мушанов; за финансовата дисциплина в организацията и запазването на революционните тайни; за революционния морал в борбата на македонските българи; за един жест на Иван Михайлов към летописеца на македонското движение Христо Силянов – той финансира издаването на книгата му „Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско – 1903 г.”; за непозната кореспонденция между Иван Михайлов и проф. Александър Цанков, когато той е в изгнание в Аржентина; за съпричастността на висши хърватски духовници във Ватикана към македонската борба…

– Темата „Македония” е пътеводна звезда във Вашия житейски и професионален път на журналист и писател. Откога се запали тази искра?

– Бих казал, че самият аз съм част от темата „Македония”. Родното ми село Баничан е било база на ВМРО, в която се пресичали каналите за движението на четите от вътрешността на страната към поробена Македония и обратно. В къщата, в която съм роден, в стаята, в която съм проплакал, през ранната пролет на 1903 г. отсяда четата на Гоце Делчев, в която е и поетът Пейо Яворов. В книгата си „Хайдушки копнения” Яворов отделя няколко страници на престоя им в Баничан. А в родното село на майка ми – Балдево, през април 1903 г. се развихря т.нар. Балдевска афера, в която загиват 58 души, сред които и мои прадядовци и прабаби, изчезват цели 12 фамилии. А всички къщи са опожарени… Затова и първата ми творческа изява, ако мога така да се изразя, е свързана със събитията от онези времена – през 1963 г., 12-годишен тогава, на възпоменателен митинг-заря в с. Балдево, посветен на загиналите в Илинденското въстание, от трибуната, където се бяха наредили неколцина стари комити с ордени на гърдите, сред които беше и братът на баба ми, аз прочетох свое стихотворение. Забелязах, че мнозина бяха се просълзили, включително и моят дядо…

Всички знаем, че преди 1989 г. написаното в учебниците, книгите и вестниците за нашето историческо минало бе съобразено с комунистическата идеология. Самият аз като журналист тогава фактически съм бил съучастник в насаждането на заблуди, които още забулват истината за нашето минало.

Но през 1975 и 1976 г. в редакцията на в. „Пиринско дело” при мен дойде един човек, за когото нищо не знаех. Той се представи за мой земляк – Тома Малечков от с. Лъки. Вече бе време, когато по Македонския въпрос можеше да се говори малко по-свободно. Той ми разказа, че цели 14 години е бил политически затворник, защото се е чувствал и проявявал като българин и защото като студент в Загреб по време на Втората световна война е бил личен секретар на Иван Михайлов, водача на ВМРО, живеещ тогава в Хърватско. От този момент нататък ние се срещахме почти всеки ден. След около две години общуване той явно бе решил да ми се довери напълно – един ден ми „връчи” една добре подвързана папка с около 500-600 тънки, почти прозрачни листа (пелюр), написани на пишеща машина, които могат да се четат само като се подложи отдолу бял лист. Това бяха текстове с основните трудове на Иван Михайлов и негови интервюта и статии в чуждестранния печат. И ме предупреди да не показвам на никого тези материали, защото в тях комунистическата партия е подложена на „огън и жупел”. Прекарах дълги нощи над тази папка. С всяка прочетена страница пред мен постепенно се разкриваше истината, жестоката драма на българите в Македония. Но истината оставаше затворена в тази папка, както и в засекретените архиви на македонските дейци, в забранените книги, издадени преди 1944 г.

След 1989 г. журналистическият ми инстинкт не ми даваше мира да се включа и аз в разкриване на истината за нашето минало, за миналото на Македония, за която бе пролята и моя родова кръв. Цялата си книгоиздателска дейност подчиних на тази тема, в продължение на 9 години (1993-2002) издавах и редактирах сп. „Македония” – издание за история, политика и култура.

– В друга Ваша книга – „Баничанската Света Богородица”, представяте низ от драматични събития из живота на македонските българи чрез личната история на Вашата баба Цвята. Разкажете малко повече за Вашия род?

– Почти всички родове в Македония имат сходна история и съдба. В „Баничанската Света Богородица” се открояват образите на баба Цвята, родена в с. Горенци /днешно Кали Вриси/, Драмско, която, осемгодишна, единствена от семейството оцелява при една епидемия от холера, осиновена от един дюлгерин от с. Добротино, както и фигурата на арменеца Ованес Газян, избягал със сестра си от кланетата в родината му и намерил приют в чисто християнското село Баничан. Малката Цвята получава човешка топлина и сигурност, но нейното страдание за починалите родители и братчетата й е неутешимо. И търси упование в Бога. Бог наистина й помага – когато дъщерята на осиновителя й се жени за младия арменец, търговец от Баничан, двамата я взимат да живее в тяхното семейство. Ованес Газян, наричан от селяните Юван Стойков, се включва силно в църковните борби в Неврокопско и в 1864 г. построява голямата църква в Баничан „Св. Архангел Михаил”. Баба Цвята и дядо Серафим основават през 1902 г. манастира „Успение Богородично”; като продължение на родовата традиция, със средства на покойния ми брат Желязко и с моя помощ се изгражда храмът „Св. Паисий Хилендарски”…

Романът „Баничанската Света Богородица” всъщност е една историческа хроника за борбите в Източна Македония за църковна независимост и отхвърляне на османската тирания, в които своят скромен, но достоен принос дават моите предшественици, с които се гордея.

– Имали ли сте срещи с исторически личности от Пиринския край, допринесли за оформянето на фокуса Ви по темата „Македония”?

– За съжаление повечето от „героите на моето време”, които комунистическата пропаганда налагаше, всъщност са антигерои. В детството ми всички ученици от Гоцеделчевския край бяхме водени под строй в „къщата на ужасите” в с. Дъбница, за да видим с очите си къде са „изгаряни живи” и „хвърляни в ями с гасяща се вар” борците за „светло бъдеще”; пред нас оцелели „герои” от тези събития разказваха за това като живи свидетели…

Чудно защо, веднъж в редакцията на в. „Пиринско дело” бяха поканили най-свирепия македонист, организатора на македонизирането на българите в Пиринска Македония Георги Мадолев… Други ентусиазирани родоотстъпници си пиеха кафето в Клуба на активните борци против фашизма и капитализма… Дори в редакцията на вестника имаше колеги, които не бяха се излекували от заразата македонизъм – двама от тях станаха сътрудници на антибългарския парцал в. „Народна воля”. Мога да съобщя имената им, но не искам да ги „героизирам”…

– Като журналист във в. „Пиринско дело” забелязали ли сте цензура по темата „Македония” и някакви обструкции от БКП?

– Имаше редактор, който отговаряше за тази проблематика. На страниците на вестника се героизираше левицата в македонското движение – Яне Сандански, Димо Хаджидимов, Тодор Паница и др., а десницата, истинските борци за опазване на българщината в Македония – Борис Сарафов, Тодор Александров, Иван Михайлов, бяха прицел на идеологическия мерник и обстрелвани като най-отявлени врагове, като последните двама носеха дамгата на фашисти, кръволоци, убийци…

– Имаше ли доносници и служители на ДС в журналистическите и писателските среди?

– Познавам трима журналисти, които станаха служители на ДС, стигнаха до чин полковник. Имаше и доносници, които дори се гордееха с близостта си с „народната милиция”. Имаше и провокатори – сещам се за един „писател”, когото бяха прикачили към мен… Когато се разкриха досиетата, лъснаха имената и на колеги. Трима не издържаха на позора – разболяха се и починаха. Един от тях, много талантлив и ерудиран творец, ми разказа цялата си драма – вече беше болен…

– Кога сте се чувствали най-свободен като писател и журналист?

– След 1989 г. И сега. Може би защото съумях с много труд и находчивост да си осигуря финансова независимост.

– Колко са книгите, свързани с Македония, написани и издадени от Вас? Какъв е интересът към тях от страна на съвременните македонски българи?

– Ще изброя авторските – „Енциклопедичен речник за Македония и македонските работи” – две издания; „Македония  IX в. пр. Хр. – XXI в. Един прочит на историята на страдална земя” (чрез международния книгообмен изданието вече е във фондовете на 10 реномирани библиотеки: в Сиатъл, САЩ, в Санкт Петербург и в Москва, Русия, в Киев, Украйна, в Прага, Чехия, в Мюнхен и Регенсбург, Германия, във Вилнюс, Литва, в Букурещ, Румъния. Книгата е възприета „като част от българския принос в европейската и световната култура”); „Речник на признанията за моето българско време, или щрихи към македонската орис”; „Речник на мъката и гнева, или моите безсъния за Македония”; „Събуждането на тревата. Стихове  и молитви”; „Манускрипт за времето на цар Самуил” – пиеса; и последната – „Синята тетрадка и още…”. Автор съм и на адаптацията на съвременен литературен език на знаменитата „История славянобългарска” от Паисий Хилендарски – в двете издания на „БГ Учебник” е публикувана и монографията ми „История славянобългарска – манифест на Новото време”.

Книгите на тема „Македония”, които през последните 30 г. съм редактирал и издал, са десетки. Интересът към тази проблематика не е спирал. Почти всеки ден получавам запитвания от РС Македония как могат да получат тази или онази книга. За съжаление нямам възможност да откликна на всички желания…

– Реалистична ли е идеята за представяне на Ваши книги в РС Македония?

– Да. Вече в РС Македония се изграждат български културни клубове, чиято задача включва и представяне на книги. На Културния клуб „Иван Михайлов” в Битоля подарих голям брой издания на моето издателство.

– Каква е Вашата позиция и прогноза относно преговорите между България и РС Македония за общата ни история?

– Когато един и същи исторически факт се възприема от едните като безспорна истина, а другите го разглеждат облечен във фразеология, която изкривява истината, трудно ще се стигне до единомислие. Скопските професори знаят истината, но ако я признаят, „научната” им кула ще рухне и те ще останат под развалините й… Преговорите ще буксуват… Не виждам светлина…

– Ще има ли нови документални книги от архива на Иван Михайлов, който той завеща на неговата лична сътрудничка Вида Боева-Попова?

– От архива на Иван Михайлов постоянно „излизат” материали, които „плачат” за обнародване. Сега с г-жа Вида Боева-Попова подготвяме том избрани творби – поезия, публицистика, писма – на нейния съпруг Антон Н. Попов, който 10 г. е бил главен редактор на в. „Македонска трибуна”, орган на македонските патриотични организации в САЩ, Канада и по света, и непримирим борец за запазване на българщината сред българската емиграция от Македония в целия свят.