Последното интервю на издъхналия в Ковид отделението певец-ресторантьор Димитър Димитров-Градевеца

Певецът-ресторантьор Димитър Димитров-Градевеца едва ли има нужда от специално представяне. Заведенията и кръчмите, в които е работил, винаги са били пълни – дали заради кухнята, или заради “храната за душата”, която популярният изпълнител поднася всяка вечер, е спорно, но е факт, че където е пял, няма недоволен от програмата.
За статистиката: Димитър Димитров-Градевеца е роден в симитлийското село Градево на 31 юли 1964 г., от 29 години е женен, има син и дъщеря, и най-голямата му любов – внучката Ася, кръстена на баща му. По повод юбилейния му концерт за 50-ия му рожден ден разговаряме с Митко Градевеца за живота му между семейството и сцената, и той си спомня реплика от първите дни в училище на дъщеря му Лефтерина, вече юрист. Учителката питала децата какво работят родителите им, а невръстната първолачка спонтанно си признала: “Тате не работи, тате пее!”.

– Митко, права ли е била дъщеря ти? Къде е границата между работата и удоволствието в професия като твоята?

– Усещам се в последно време, че не разграничавам работата и удоволствието. И май не съм го правил никога. От собствен опит съм се убедил, че като работиш това, което ти е на сърце, не ти тежи, а само те радва.
– Коя беше първата ти сцена, помниш ли?
– Помня, да. В Градево, в 4 клас на училищно тържество изпях една песен, гръцка. Даже и песента помня “Опа бузуки” на трио “Синхрон”, имахме плоча и от нея я научих, назубрих и текста.
– Колко песни така си научил, по слух?
– Всички бе, човек! Аз музикално образование нямам.
– Съжаляваш ли, че не си отишъл в музикално училище, и ако беше го направил, какво щеше да е различното днес?
– Със сигурност нямаше да е същото. Несъзнателно песните заеха мястото си в живота ми. Като завърших основно образование в Градево през 1979 г., дойдох да уча в Благоевград, записах се в Електротехникума. С приятели една вечер минахме покрай ДНА и отвън видяхме обява, че набират средношколци за самодейния ансамбъл. Тъкмо бях дошъл от село в града, беше есента, и се записах, Миразчийски ме прослуша и ме попита: “Откъде си бе, момче? Казвах: “От Градево”, и няма да забравя коментара му: “Ето отговора…”. Той ме научи да дишам, най-важното нещо в пеенето, на правилната постановка. Четири години бях в състава на ДНА, после казармата също ми беше “песен” и не съм усетил много от нещата, които са преживели връстниците ми. После в ансамбъл “Илинден” към Профсъюзния дом на културата още 5 години. По това време този ансамбъл беше на полупрофесионално ниво.
– Ти цял живот си с микрофона, но децата ти не станаха певци като теб, ти ли не им даде?
– Дъщеря ми пее много добре, но по-добре че не тръгнаха по моя път. Не е сериозна тая, моята работа /смее се/.
– Как така не се главозамая от успеха си, случи се с мнозина твои колеги?
– Аз съм човек, здраво стъпил на земята, баща ми казваше, че ако човек си вири главата до облаците, свят ще му се завие. Много са ми смешни тези, дето малко като се “издигнат”, станат да речем общински съветници, и променят походката. И знаеш ли колко е лошо после, като паднеш на земята и не можеш да си върнеш старата походка?!
– Като заговори за властта, ти защо не се поддаде да влезеш в нея? Сигурно си имал подобни предложения?
– Имах оферти, но политиците много не обичат хората като мен, с пиперлив език. А аз не искам да се променям, за да съм удобен на някого. Имам гражданска позиция и предпочитам да не губя тази си свобода. Работата ми е такава, че познавам много хора, включително и политици от различни партии. И за много от тях по-лошото е, че ги познавам такива, каквито са, а не каквото се представят или им се иска да са. Много е обидно такъв човек като почне да демонстрира величие… Но всичко си е за тяхна сметка. Ще ви кажа защо някои колеги се изкушиха да се забъркат в политиката – защото друго не могат да работят!

– А ти какво можеш да работиш? Как ти минава един работен ден?
– Аз нямам работен и почивен ден, при мен всички са еднакви. Сутрин в 8 часа съм вече на крак. Половин час по-късно съм на кафе с приятели до 9.00. Тогава тръгвам да зареждам механата и ресторанта си на Предел. Около 2.30 следобед се прибирам, обядвам вкъщи, твърдо съм решен да полегна, но имам чувството, че някой непрекъснато ме наблюдава, и тъкмо да се отпусна, почва да звъни телефонът. В 5 отивам в механата, към 7 се връщам до дома да си хвърля душ и обратно в механата, почвам да пея. До към 2 след полунощ. Всяка вечер изнасям по 4 часа концерт. Това е всеки ден, вече 30 години.
– Пропусна разпяването, как поддържаш гласа си?
– Не го поддържам /смее се/. Много взех да пуша напоследък, а димът е най-големият бич за гласа. По едно време имах проблеми с гласа си и доста време не посягах към цигарите. Още се ядосвам на себе си, че след 5 години без цигари отново ги пропуших! Но ще ги махна!
– Кога певецът стана и ресторантьор? И как стана това?
– През 1998 г. Поводът беше, че където пеех, беше пълно с хора, затова реших да опитам сам да направя заведение и в него да си пея. Първото ми заведение беше “Гъбата” на Бачиново, не знам дали хората помнят, държах го едно лято и от есента направих механата “При Градевеца”. После взех ресторанта на Предел, а от миналата година и механата в хотел “Кристо” в Благоевград.
– В началото цялото семейство се включваше в ресторантьорския ти бизнес…

– Така беше, децата още учеха… Да ти кажа, моите деца баба им и дядо им си ги отгледаха, на жена ми родителите. Аз не съм разбрал какво е да си родител и сега с внучката се явявам “на балотаж”. И много съжалявам, че съм пропуснал детството на моите. Много съжалявам!

– Не ти ли е доста нагорно да се справяш и с бизнеса, и с пеенето? Не е ли по-лесно да излезеш за 4 часа, да си вземеш хонорара и да не се занимаваш с друго?
– Нещата са вързани, като веднъж се хванеш на хорото, караш го докрай. Тръгна ми работата, и то добре, но през последните години хората обедняха и кризата се усеща във всички сфери, и при нас, ресторантьорите, разбира се.
– Кога започна да се усеща, че хората обедняват?
– Добре беше до 2009 г., тогава хората можеха да си планират утрешния ден.

– Сега какво пречи?
– За да могат хората да планират живота си, държавниците ни трябва да имат визия за състоянието на държавата в утрешния ден. Нямаме държавници, които да начертаят пътя за развитие на държавата ни в която и да е насока. И как искаш човекът да си планира своето утре, като започва работа във фирма, тегли кредит да си оправи например жилището или семейството и след месец го съкращават. Не е виновно предприятието, защото причината да свие производството си произтича от състоянието на държавата. При нас, в ресторантьорството, много бързо се усещат тези процеси, вече бизнесът ни се държи на организираните тържества. Свободна клиентела, особено през седмицата, е изключителна рядкост, хората не могат да си го позволят. А българинът 10 лв. да има, 5 лв. ще остави в семейството, с другите 5 ще излезе да се повесели. Това е характерно за балканците. Проблемът ни е, че днешните ни политици са децата, възпитавани през 90-те години, в безвремието, когато са слушали “Радка пиратка”, а амбициозните се изнесоха навън. Оня период помете всички ценности, съхранени у българина през годините. Тази тема ме ядосва много. Хубавото е, че периодът на чалгата мина, поне така ми се струва, и хората почват да се променят.
– Каква музика никога няма да запееш?
– Чалга. В заведенията ми е забранено да се свири чалга. Репертоара правя сам и той е естетически и текстово издържан.
– Мнозина певци направиха добра кариера с чалга…
– По вкуса на един човек към музиката веднага може да се определи колко му е интелектуалният багаж. Всяка вечер контактувам с по 70-80 човека, повярвай ми, като на картинка е ясно кой колко може, знае и струва.
– Позволил ли си си някога да реагираш остро на непристойно поведение?
– Да направя забележка ли? Не мога да съдя никого, не бих си позволил да бъркам работата с личното си негодувание, но отчитам процесите и проблемите, и при подходящ случай заявявам позицията си, защото не съм от мълчаливите.
– Пееш балканска музика, а каква обичаш да слушаш?
– Много обичам хърватската поп музика. В някогашната Югославия хърватите бяха царете на поп музиката, сърбите бяха ненадминати в авторската музика на фолклорна основа, а македонците – във фолклора. Ние – веднага правя паралела – нямаме равни по запазване на автентичния фолклор. Наблюдавам напоследък възраждане на интереса на младите хора към фолклора ни, създават се много хореографски клубове, слуша се и се пее народна музика и това много ме радва.

– Щедър ли е българинът в заведение, или се стиска за бакшиш?
– До човек е и не зависи нито колко пари има, нито на какъв пост е. Ако човек е с широко сърце, той е и щедър, ако няма в момента пари, назаем ще вземе и ще си направи кефа, емоцията е по-важна от парите. Като ги имаш и не им се радваш, какво имаш всъщност?!
– За коя голяма сцена мечтаеш?
– Кръчмата е най-голямата сцена, не можеш да пееш на плейбек, веднъж провалиш ли се, втори шанс няма. Пял съм на много сцени по цял свят – в Щатите, в Скандинавия, цели 2 години в бивша Югославия… леле, като се сетя… Къде искам да пея ли? Ще ти кажа за какво мечтая – да събера всички градевци в Градево, за тях да пея! Селото ми не е случайно, в началото на миналия век е имало 7 училища и 4 черкви! Колко са такива села?!
– Наследил ли си от някого дарбата си?
– В семейството ми всички пеят. А баба ми Венка, аз не я помня, била сред най-известните певици на селото, без нея не е минавала сватба. Цялото село, всички, които я помнят, са ми казвали, че нейния глас съм взел. Но цялото ни семейство е много шумно, татко, Бог да го прости, на всяко събиране питаше: “Пийнахте ли? Айде по една песен и кой откъде е!”.
– Сега кой дава тон?
– Би трябвало аз да го правя, но… не съм готов още… Сигурно ми трябва още време…
– На юбилейния ти концерт имаше много хора на сцената с теб и нямаше къде игла да пуснеш от публика, липсваше ли ти нещо или някой?
– Баща ми. Той ми липваше. Отиде си точно преди година…
– И като се върна към семейството, как успя да запазиш своето през всичките близо 30 години? Сам казваш, че поне половината нощи от тези 30 години не си бил у дома, как не се поддаде на емоция, сигурно си имал хиляди възможности и красиви жени около теб?
– Възможности никога не съм имал, възможности имат онези, които ги търсят, а аз съм градевец. Градевецът веднъж обича и е за цял живот! И аз така! Жена ми е единственият човек, с когото винаги се съобразявам. За всичко! Сигурно не й е било лесно с човек като мен, но семейството е търпение, компромиси… И най-важното – обич!