За Драгостин – забравените села на Пирин

След две поредни ходения в Родопите си дойде ред да ида в Пирин. Искаше ми се да се скрия от шумотевицата, да вдишам успокояващата свежест на пиринския въз­дух, да си помисля за разни неща лежейки на някоя поля­на, както и да помечтая гле­дайки цъфналите дървета, храсти и цветя. Имах една неделя на разположение и реших да отида в едно пусто селце намиращо се близо до Неврокоп. Селцето се казва Боржоза, а в картите е по-из­вестно като Драгостин.

Към 10 ч. закусих от мами­ната баница, мушнах един портокал и бутилка вода в раницата и закрачих бързо към изхода на града. Като за Неврокоп, в днешния ден духаше доста остър ветрец, който пронизваше, но полъха му бе свеж и щипеше бузите ми по-скоро приятно. Пътьом задминах дузина разходкад­жии тръгнали до близкия ма­настир да се поразкършат. Изведнъж се появи пушек в посока с. Делчево. Помислих си: „Хм. Някой тиквеник точ­но в тоя вятър ли намери да пали!? Освен пожар да напра­ви нищо друго не виждам”. Крачейки нагоре до мен спря кола и ококорен шофьор и спътниците му ме попитаха накъде съм тръгнал. „Към Боржоза”, казах аз. „Ъ, м кач­вай се бе, ей тоя тук до мен е боржозлия, ще ти разкаже бе”. „Ааа, аз пеш си карам, благодаря”! „Бе качвай се бе, до завоя ша тъ закарам да не губиш време”!

Качих се аз в колицата, по­говорих с боржозлията и му взех телефона, за да го при­викам на разпит, и да разка­же за селото, та във вестника да го пишем. На завоя човека слезе с мен и тръгна да ми обяснява как да ида до село­то, а аз го слушах търпеливо. Не че не знам как да ида там, не ми е за пръв път, ама той с такъв ентусиазъм обясня­ваше, че нямаше как да му разтуря мерака. Нейсе, раз­делихме се. 🙂

От т.нар. завой, тръгнах по прашен черен, каменист път към селото. Пътьом ме пресрещнаха любопитни коне, които ме заоглеждаха от глава до пети, и аз тях. Малко конче лежеше на пътя, майка му до него седеше права.

Кобилата и жребчето запъ­нали пътя и упорито не иска­ха да се мръднат. Наложи се да ги заобикалям. Подбутнах жребчето с крак, а то взе да се смее с очи, разлигави се и легна настрани, за да го почеша по корема. Почесах го де хубавеца, а той позира с кеф за младия фотаджия и махаше с крака. Видях наб­лизо и скъсах малко иглика, дето предния ден я търсих из Родопите, и му я подадох. Кончето я охрупа и ме пусна да продължа.

Селцето вече се виждаше отсреща скрито на завет от околните върхове мигайки като звездичка, в дъното игриви облаци подскачаха от връх на връх из високия Пирин, който и този път не забрави да ме поздрави с добре дошъл.

Пътя свършва до селската черква, която не е в самото село. Това е може би най-добре поддържаната сграда тук.

Под нея има ливади, мал­ки градинки, овошки, драки и храсталак, между които минават множество пътечки водещи до самото село.

Хванах една от тях и не след дълго влязох в пустото село. Колкото и красив, екзо­тичен, спокоен и омайващ е тук пейзажа, толкова и навя­ващ тъга. Повечето къщи са или паднали или са започна­ли да се рушат от тежестта на годините и липса на стопани.

Всъщност последния по­стоянен жител тук почина преди около 2 години и сега само на­следниците на няко­гашните жители ид­ват поня­кога да си нагледат имота, а селото е в процес на заличаване от списъка на населе­ните места у нас. Как звучи само а!? Залича­ване! Дай му на на­шенеца да заличава и му гледай „сеира“?

Дълго време оби­калях ули­ците, влязох в 1-2 къщи, като срещнах само още един кон. На една ограда видях дреха и си рекох, че може да има някой, но бе пусто. Изкачих се над къщите и позяпах към високия Пирин. Напоследък често споменавания от мен в. Пиленцето е много красив от тук, а назад има и гледна към Неврокоп и полето.

Зяпайки изведнъж чух ня­какъв глас, който сърдито ми викаше: „ Шиу, ей, то кво прайш тука бе”? 🙂 Оказа се една женица, тръгнала да си изчисти ливадата. Върнах се надолу към къщята, където я пресрещнах и завъртяхме приказка. Жената си каза мъките, оплю управниците – местни и държавни, не без основание, като по това вре­ме от къщата дето видях ока­чената дреха се излезе още един човек, който бе прима­мен от глъчката. Оказа се собственика на къщата – бай Георги, който ме покани на приказка. Жената отиде към ливадата, а ние към къщата.

Опнахме се на хубавата поляна пред къщата и „за­бистрихме политиката”. Аз го почерпих цигари и портокал, а той сладки, салам и варени яйчица. Имаше обаче един проблем. Човека привършил ракията и черпавката не беше пълна. Показа се и жена му, която също бе тука. Оказа се, че след като се стопи снега те се качват тук и си живеят ля­тото на тихо и спокойно. Лаф моабета така тръгна, че по едно време се зачудих дали няма да си остана тука. 🙂 Вля­зох и в къщата за да огледам. Много ми хареса! Все пак се разделихме изпращайки се повече от 10 минути, като получих безсрочна покана да гостувам винаги, когато намеря за добре в къщата, която стопаните поддържат в отлично състояние. „Идвай тука, ако искаш сам, ако ис­каш с приятелката, не бой се. Наши хора сме, няма страшно, знаеш вече тука как е, що е по­ложението дори и да ни няма”! Благодарих за поканата, казах че ще се възползвам от нея и тръгнах наобратно. Помотках се още малко измежду пусти­те къщи и се запътих към „за­воя”. Там отново ме посрещна ветрец, но не толкова силен както сутринта.

Надолу щях да си отворя беля за малко. Оказа се, че оня пожар дето го „проро­кувах” преди няколко часа наистина е станал. По шо­сето надолу обаче забеля­зах множество спрели коли, пожарна кола и полиция. За нещастие една от пожарните коли се обърнала и паднала по склона 10-на метра надо­лу. Пожарникарите разчист­ваха дървета и драки, за да достигнат голямата кола и да я приготвят да изважда­не. Какво ми щукна да из­мъкна апарата да снимам. Намиращите се на 7-8 м от мен длъжностни лица ми на­летяха и ми го взеха, като се почна проверка дали не съм снимал. Брех! Както и да е, не ми го конфискуваха, но за­плашително ме посъветваха да изчезна надолу и да не си помислям да снимам.

Слизайки надолу разбрах подробности за произшест­вието, които няма да разказ­вам. Даже едни хора насто­яха да ме качат в колата им и да ме свалят до Неврокоп. Реших да не отказвам, че да върви цяла година така и в късния следобед паркирах в къщи.

Вестник “ Градът „