ЖИВОТ ПО ПРАВИЛА, ОСТАНАЛИ ОТ ВЕКОВЕ

Записа Юлия БАЙМАКОВА

Питаш ме какъв беше живо­тът в Баничан преди 60 – 70 години. Ще ти кажа – труден, но и човечен, защото си пома­гахме и живеехме в сговор. Аз съм родена през 1935 година. Помня, че като 9-10 – годишно момиче молех някоя от баби­те си да ми даде носия и ид­вах в града с мои дружки, да пеем в градското читалище. И аз мечтаех да имам носия, но в Баничан се спазваше една традиция – на смъртния си одър всяка жена иска да я облекат в носията, с която се е венчала, смята, че така ней­ният дядо ще я познае на оня свят. Заради обичая не оста­наха носии. Моето семейство беше много бедно и майка ми успя да ушие за мене само престилка. Тя и за себе си не е имала носия. Така си оста­на несбъднат моят мерак от сърце. Много по-късно, когато вече се пенсионирах, избро­дирах не една, а две носии, да има и за двете дъщери, ей така, за спомен. Едната внуч­ка чак в Гърция отиде с моя носия. Да знаеш колко беше доволна! – разказва 81 – го­дишната леля Райна от Бани­чан.

Като се заговорихме, та да ти кажа. Вера Кънчева, чува­ла си за нея, тя спаси баничан­ската носия. Под нейно ръко­водство бяха ушити носии за училището. Тя беше учителка в селото ни, събираше моми­ченцата като мене, четеше ни книги и ни учеше да бродира­ме. И досега се ползват носи­ите, които са ушити благода­рение на нея.

Женската баничанска но­сия е особена. Саята е с къси ръкави и може да бъде в два цвята – бялата е за по-млади, а синята – за по-стари. Ризата е дълга и бяла, отдолу с бро­дерия, с дълги и широки ръ­кави, до лактите с бродерия, каквато има и около деколте­то. Носията включва още жен­ски пояс. Задължителна е и вълнената шамия на главата. Жената трябваше да е вина­ги забрадена и задължително с плитки. Изработването на носията е много трудоемко, но девойките и жените сами се справяха с всичко. Те изтъ­каваха платната и избелваха тези за ризите. Боядисване­то, когато се налагаше, също правеха сами, като използва­ха естествени багрила. После започваше бродирането… Ами плетенето на чорапи?! Виждала ли си баничан­ски чорапи? Те са кол­кото красиви, толкова и трудни за изработване. Преждите също сами си боядисвахме. Самата плетка върви по-бавно, отколкото при обикно­вените чорапи. Иначе бяхме обути в цървули. Татковците ни ги праве­ха от говежда осолена и изсушена кожа. Кундури (груби кожени обувки – бел на авт.) с токчета можеха да имат само булките.

Много важно в ония години беше религиозно­то възпитание. Старите местни жители помнят и още уважават учителката Фидана, родом от града, която беше много рели­гиозна. Тя ни водеше в черквата „Св. Архангел Михаил“, настояваше да постим и да се причестя­ваме.

В ония години децата от малки помагахме на родителите си. В моето семейство аз бях най-го­лямата. Водела съм на паша волове, жънала съм и копала. Препитавахме се със земеделие и с някол­ко овце и козички. В онова време се отглеждаше доста ръж и пшеница, та често се разплащахме в натура. В село ще дойде например грънчар, вземеш от него гърне, защото имаш нужда, и му го плащаш с жито.

Никога няма да забравя как перяхме. В старото село водата беше варовита и се налагаше да отиваме чак на Топлицата (там, където сега е „Пирин Спринг“). Нарамвахме казани и дървени корита и тръгвахме. С жените понякога идваше и мъж, да пали огън. Често се налагаше посред зима да влизахме боси във водата. Тежък живот!

До града се придвижвахме пеша. За панаира идвахме боси, да не си изцапаме плат­ненките. Обувахме се, кога­то вече влизахме в града. И тогава имаше люлки и разни изкушения, но ние само гледа­хме. Клоунът например, качен на кокили, наблюдавахме от­далече, нямахме пари да вле­зем в цирка.

Целият материал четете днес само във вестник Топ Преса – югозападният таблоид!

Започнете да пишете и натиснете Enter за търсене