Докато Сокола се надява на „процент за субсидия“, структурите му масово припознават Румен Радев като новия пристан на властта
-
- март 13, 2026
Времето, в което Ахмед Доган раздаваше порциите в държавата само с едно движение на веждата от дебелите килими в Боянските сараи, окончателно остана в историята, а днес сме свидетели на зрелищното разпадане на неговия политически Гуллаг. С всеки изминал ден „верните“ доскоро велможи от АПС, които до вчера се кълняха в безсмъртието на Сокола, внезапно „прогледнаха“ и започнаха масово да се преориентират към единствената реална алтернатива в момента – президента Румен Радев.
Цели фамилии и цели местни структури, които десетилетия наред бяха гръбнакът на доганизма, вече не виждат в „Стария“ нищо повече от залязваща фигура, чието влияние се топи по-бързо от пролетен сняг. Смешно е, дори жалко, да се наблюдава как довчерашните идеолози на етническия мир сега се редят на опашка пред „Дондуков“ 2, търсейки нов стопанин, докато Сокола е принуден да води унизителна битка за оцеляване. Вече никой не говори за „визионерство“ или „геополитически вектори“; единствената реална амбиция на остатъците от АПС е да прескочат заветния един процент, за да се докопат до някой лев държавна субсидия, с която да си платят тока и консултантите. Тази масова миграция към формацията на Радев показва, че митът за незаменимия кукловод е окончателно развенчан. Доган, който някога се хвалеше, че той е държавата, днес е просто един политически пенсионер, чиито „хора“ узряха за истината, че лоялността в политиката трае точно до момента, в който свършат порциите. Вместо да бъде факторът, който реди кабинети, днес той е принуден да гледа отстрани как собствените му творения го изоставят заради по-силния на деня, превръщайки се в тъжна карикатура на собственото си минало величие. Борбата вече не е за управление на страната, а за физическо присъствие в бюлетината, което е най-големият шамар за егото на човека, който мислеше, че е надхитрил историята.
Гледката на някогашния „хидроинженер“ на човешки души, който днес трепери над социологическите стотни като вехтошар над последната си вещ, е едновременно комична и поучителна. Доган, който с десетилетия се обграждаше с ореола на недосегаем мистик, днес е сведен до обикновен политически оцеляващ, чиято основна грижа е дали ще има достатъчно гласове, за да покрие сметките на оредяващата си свита. Иронично е как „философът“ от Сараите, който вярваше, че държи ключа към съдбата на България, бе оставен пред заключените порти на реалната власт от собствените си ученици. Докато той реди сложни изречения за онтология и битие, неговите структури чисто прагматично избраха „битието“ пред „нищото“, оставяйки го да се утешава с мисълта за държавната субсидия. Явно времето на политическите заклинания е свършило, а за Сокола остава само горчивата роля на наблюдател, който гледа как властта му изтича между пръстите към Радев, докато той самият се превръща в политически артефакт, чийто единствен актив е споменът за едно отминало величие.
Be the first to leave a review.
