Ексклузивно! Мълния в Топ Преса: „Операция PAPER SWING“: документ твърди за медийно въздействие върху деца в България
-
- януари 27, 2026
До редакцията достигнаха изображения на документ, представен като „Central Intelligence Agency, Directorate of Analysis“, с маркировка „Confidential – Declassified Extract (Simulation Use Only)“, тема „Psychological Conditioning of Minors – Republic of Bulgaria, 2025“ и кодово име „PAPER SWING“. Материалите са предоставени от анонимен източник, който твърди, че е близък до образователната система и че текстът е бил обсъждан неформално в среда на училищни специалисти и администратори като „възможно обяснение“ за серия инциденти с непълнолетни. Документът, такъв какъвто е разпространяван, описва нарастващи случаи на „падания/скокове“ сред деца и тийнейджъри в градска среда и внушава, че зад тях стои систематичен модел на медийно въздействие чрез платформи като TikTok и YouTube Shorts, подплатено от локални новини и социални групи, които „нормализират“ темата. Във втората част се правят обобщения за профила на засегнатите – 12–15 години, активни в социални медии, с ограничена семейна подкрепа – и се добавят препоръки за „наблюдение на дигиталните културни канали“ и събиране на данни за „поведенчески модел“. Най-силната теза – че България е „тестова среда“ поради ограничени ресурси на местните власти и „лесно замъгляване на статистически данни“ – е и най-удобната за разказ, който търси виновник извън конкретните институционални провали у нас.
Първият проблем обаче е именно формата. Изразът „Declassified Extract (Simulation Use Only)“ не е дребен детайл, а предупредителен знак: „само за симулационна употреба“ по дефиниция не е оперативен документ, камо ли доказателство за реална операция. В публично известните процедури по декласификация и разпространение на документи от американски служби обичайно присъстват проследими атрибути – дата, вътрешни номера, контролни означения, канали за разпространение, редакции, основания за класификация и декласификация, понякога препратки към приложения и източници. Тук те липсват. Още по-съществено: съдържанието е написано така, че да звучи едновременно „технически“ и сензационно, без да носи дисциплината на аналитичен продукт – няма методология, няма дефиниции, няма данни, няма проверими твърдения, а има обобщения и внушения. Съчетанието между претенция за строгост („оперативен анализ“, „когнитивно таргетиране“) и отсъствие на доказателствена верига е типичен почерк на фабрикувани „лийк“-материали, създадени да живеят добре като скрийншот и да произвеждат страх, не яснота.
Вторият проблем е логиката. Ако приемем за миг, че съществува реална, чувствителна операция, едва ли тя би била описана с директни формулировки като „психологическо кондициониране на непълнолетни“, с посочване на конкретни комерсиални платформи и с почти сценарен речник („jump, leap, drop“), при това в документ, който уж е „декласифициран“. Саморазобличаването като сюжет е част от популярната култура за тайни служби, но е лоша журналистика да се приема като факт, особено когато „доказателството“ е изображение с неясен произход. Третият проблем е социалният контекст: разказът удобно подменя сложни, болезнени теми – детско психично здраве, семейна среда, училищни кризи, насилие, зависимости, онлайн рискове и дефицити в системата за подкрепа – с външен сценарист. Това е психологически разбираемо, но обществено вредно, защото измества вниманието от реалните, измерими механизми на риск и от институционалната отговорност.
Разпространението на тези изображения следва познат модел. Първо се появяват в социалните мрежи и чатове, после се прехвърлят в сайтове и страници, които работят с висока скорост и нисък праг на верификация; оттам се цитират помежду си и започват да изглеждат „потвърдени“. В този цикъл участва и българската „топ преса“ в буквалния и преносния смисъл – стремежът да си пръв често побеждава нуждата да си точен, а аудиторията рядко получава най-важното изречение: „не знаем“. В конкретния случай документът сам подава това изречение чрез „Simulation Use Only“, но то остава пренебрегнато, защото не обслужва драматургията.
Опитът за проверка се сблъсква с ограничението, че имаме снимки на текст, а не оригинален файл с метаданни, път на получаване и контекст. Въпреки това могат да се направят няколко трезви констатации. Форматът и езикът не съвпадат убедително с публично известни образци на подобни материали. Наличието на „Simulation Use Only“ е силен индикатор за упражнение, сценарий, обучителен материал или фабрикация, а не за „извлек“ от реална класифицирана документация. Липсата на проверими маркери прави невъзможно потвърждаването му по стандартите на професионалното разследване. А твърденията са извънредни и изискват извънредни доказателства – каквито тук няма. Дори и да оставим настрана въпроса кой е авторът, съдържанието функционира като готова рамка за конспиративно обяснение на трагедии, при което всеки следващ инцидент може да бъде „вписан“ в тезата без значение от конкретните факти.
Това не означава, че няма реален проблем. Има. Онлайн средата влияе на поведението на деца и тийнейджъри; има феномени на имитация, групов натиск, рисковани предизвикателства, алгоритмично усилване на съдържание, което нормализира самонараняване или опасни действия. Има и институционални дефицити – липса на достатъчно училищни психолози, претоварени екипи за подкрепа, слаба координация между училище, социални служби и здравеопазване, неравен достъп до психиатрична и психологическа помощ, както и ниска медийна грамотност в широки групи. Точно затова е важно фалшивият „документ“ да бъде назован като такъв, докато не се докаже обратното: той паразитира върху реални страхове и ги превръща в политически и социален шум.
Накрая остава въпросът защо подобен материал намира почва именно „през образованието“, както твърди източникът ни. Училището е мястото, където първо се виждат тревожните промени в поведението, където кризите се материализират в отсъствия, конфликти и сигнали, и където персоналът често е оставен сам да носи тежестта без инструменти. В такава среда всеки „обясняващ всичко“ текст може да се превърне в заместител на политики и ресурси. Ако има нещо, което този случай наистина доказва, то е не за „тайни операции“, а за публичната ни уязвимост: когато доверието в институциите е ниско, а информационната хигиена е лукс, едно изображение със заглавка може да направи повече от всички отчети и стратегии – да произведе паника. И тогава истинската история не е в това кой „ни тества“, а в това защо системата ни допуска трагедиите да се разказват по-лесно като конспирация, отколкото като управляем обществен проблем.
Be the first to leave a review.
