Когато всички се наредят „до президента“

Отведнъж площадът се напълни с хора на Радев.
Не с избиратели. С хора.

Хора, които вчера бяха друго.
Онзи, когото никога не би заподозрял, днес вече е „до президента“. Бивши гербаджии. Бивши депесари. Патриоти под наем. Революционери със стаж. Хора от „Възраждане“, ИТН, „Величие“, от чекмеджетата на прехода и от мазетата на задкулисието. Всички — внезапно озарени.

И ако това беше просто политическа миграция, щяхме да го преглътнем. В България партиите са временни, интересът — вечен.
Но когато Доган започне да възхвалява Радев, това вече не е подкрепа. Това е предупреждение.
Когато Черепа намира добри думи за президента, това не е комплимент. Това е сирена.

В тази държава похвалата от Доган е форма на хейт.
Тя идва не когато си силен, а когато си нужен.
Не когато си алтернатива, а когато си последна спирка.

С очите си видяхме как младите изгониха Черепа от протестите.
С очите си видяхме как хората на Доган публично се отрекоха от него, за да спасят марката ДПС.
Тези хора не вярват в Радев. Те не го припознават. Те го използват.

За тях Радев не е стратегия.
Той е спасение.

Спасение от собствената им алчност.
От собственото им минало.
От дупката, която сами си изкопаха — с нарцисизъм, безнаказаност и усещането, че държавата е личен актив.

Проблемът е прост и брутален:
Когато такива хора ти подадат ръка, не е за да ги извадиш.
А за да те дръпнат надолу.

Историята на прехода е пълна с „национални надежди“, удавени от правилните съюзници. Всеки път сценарият е един и същ: първо те хвалят, после те прегръщат, накрая те обясняват.

И тук не става дума дали Радев е добър или лош президент.
Става дума за инстинкт за самосъхранение.

Защото когато около теб започнат да се събират всички, които нямат накъде да ходят — значи ти си последният изход.
А последните изходи обикновено водят не навън, а надолу по стълбите.

Политиката не убива с нож.
Тя убива с прегръдка.